Определение № 1315 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4583/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Топлофикация София“ЕАД срещу решение №.5084/5.08.25 по г.д.№.5679/24 на СГС, ІV Гс., с което е потвърдено реш.№.1350/24.01.24 по г.д.№.38094/23 на СРС, 88с., за признаване за установено на основание чл.124 ГПК, че Г. Х. Г., ЕГН [ЕГН], не дължи на касатора 20115,44лв. съгласно запорно съобщение по и.д.№.20118440401912 на ЧСИ С. Я.. Ответната страна Г. Х. Г. не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение СГС /в това число препращайки към мотивите на СРС на основание чл.272 ГПК/ е приел, че, видно от събраните доказателства, ищцата не е длъжник по горецитираното изпълнително дело и наложеният запор на трудовото й възнаграждение е вследствие допусната от ЧСИ техническа грешка /а не предвид искане на ответника/; същевременно, тя има правен интерес от предявяването на иска, тъй като още с отговора на исковата молба „Топлофикация София“ЕАД я е оспорила - сочейки, че именно ищцата е длъжник по изпълнителното дело, че тя дължи на дружеството процесните суми и твърденията й за липса на пасивна легитимация са неоснователни; това становище е поддържано и до приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд /видно от молба от 23.10.23/; след като ответникът по отрицателния установителен иск се защитава срещу него с твърдения, че оспореното вземане съществува и се дължи от ищеца, то правният интерес на последния от предявения иск е очевиден и безспорен и за ищеца не съществува процесуалното задължение да доказва неговото наличие. Въззивната инстанция се е позовала и на практика на ВКС /реш.№.43/1.II.90, II ГО, опр.№.95/22.02.18 по ч.г.д.№.510/18, IV ГО/, според която от значение за допустимостта на иска са действията на ответника по предявяване на претенции срещу ищеца, осъществени извън съдебното производство; същевременно, ако ответникът се защитава срещу иска чрез доказване съществуването на отреченото право, то не е налице съмнение по въпроса, че ответникът претендира това право и липсва необходимост ищецът да доказва правния си интерес; отричането, че съществува спор по предмета на делото, включително признаването на иска в хода на производството или на отделни правнозначими факти по делото, не водят до отпадане на правния интерес от него, когато ответникът е предявил оспорената претенция извънсъдебно. Отразено е, че фактът, че с въззивната жалба ответникът е променил твърденията си, като за първи път е заявил довод за липса на правен интерес, тъй като ищцата наистина не е длъжник по изпълнителното дело, не оказва влияние върху вече възникналия й правен интерес-този факт би могъл да бъде от значение единствено за основателността на исковете. При тези обстоятелства е заключено, че предявените отрицателни установителни искове са допустими, като същевременно те са и основателни - доколкото от доказателства се установява, че ищцата не е длъжник по заповедта за изпълнение, изпълнителния лист и образуваното изпълнително дело и липсват доказателства за съществуването на процесните вземания срещу нея в патримониума на ответника. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава общо на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Налице ли е правен интерес от завеждане на отрицателен установителен иск от лице в случаите, в които същото го обуславя от налагане на запор от съдебен изпълнител поради допусната техническа грешка, което изпълнително действие не е инициирано от взискателя? В случай, че подобен иск е допустим, кой се явява надлежен ответник?“; 2.“Когато следи за правния интерес на ищеца, обвързан ли е съдът от възраженията на ответника и трябва ли да се ръководи от доказателствения материал по делото?“; 3. „С какъв порок се ползва съдебно решение, постановено без изследване на доказателствения материал по делото?“; 4. „Какво е правното значение на възраженията на ответната страна, направени за първи път във въззивното производство, почиващи изцяло на събрания доказателствен материал в първоистанционното производство?“; 5. „Какви процесуални действия следва да предприеме съдът в случаите, в които е налице отпаднал правен интерес от водене на производството вследствие на събрания доказателствен материал и твърденията на ответната страна?“; 6. „Какво правно значение има за вече заведения отрицателен установителен иск правният интерес, възникнал в хода на процеса?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Изложението на касатора не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият изведен въпрос е конкретен, фактически, свързан с фактите и обстоятелствата по делото /а не общ и абстрактен, каквото е изискването на чл.280 ал.1 ГПК/; освен това той не е бил обсъждан и не е относим към решаващата воля на съда – която е свързана с това, че след като ищецът твърди, че за ответника не съществува процесното вземане, а той оспорва този факт с твърдения, че претенцията е неоснователна, това му поведение обуславя наличието на правен интерес /в подкрепа на тезата е сочена и съдебна практика/. Останалите въпроси са общотеоретични, не са били предмет на изрично обсъждане от въззивната инстанция /като петият предпоставя и условие, което не е било прието за установено от въззивния съд - той не е приемал, че правният интерес на ищцата е отпаднал/, тя не е излагала мотиви по тях и не са свързани с решаващата й воля, посочена по-горе. Предвид изложеното те не съставляват годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Същевременно обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Съдът не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР №. 1/09 от 19.02.10/, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не следва да се допуска. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,