Определение № 57 от 10.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1204/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. В. Й. срещу решение №281 от 30.01.2020г., постановено по в.гр.д.№3276/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 с-в, в частта му, с която (след отмяна на решение №1703/08.03.2019г. по гр.д.№4767/2017г. на СГС, ГО, І-17 състав в осъдителната му част), е отхвърлен иска на Й. В. Й. против ЗАД „Армеец“ АД за сумата 100 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди, както и в частта му, с която е потвърдено решението на СГС за отхвърляне на иска за разликата от 100 000лв. до 135 000лв. В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че в нарушение на разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД и в противоречие с практиката на ВКС, въззивният съд е вменил като задължение на ищеца да докаже виновното поведение на делинквентна. Оспорва се извода на съда, че по делото няма събрани доказателства за противоправност на деянието, като се излагат съображения в подкрепа на тезата, че по делото са установени както посоката на движение, така и хода на пешеходката. На последно място касаторът се позовава на практика на ВКС, обосновавайки твърдението си, че не е в тежест на ищеца да доказва, че неговата наследодателка не е пресичала улицата тичайки. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, уважаване на предявения иск за неимуществени вреди до размер от 135 000лв., съобразно исканията във въззивната жалба, ведно със законната лихва от 19.04.2017г. и присъждане на разноски за трите съдебни инстанции. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение във връзка със следния процесуалноправен въпрос: „ Кои са подлежащите на доказване от ищеца факти по иск за вреди от непозволено увреждане?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с постановките в решение №131/01.11.1967г. по гр.д.№99/1067г. на ОСГК на ВС и тези в решение №147/19.06.2012г. по гр.д. №582/2011г. на ВКС, ІV г.о., В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество ЗАД „Армеец“ АД. Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение №1703/08.03.2019г. по гр.д.№4767/2017г. на СГС в частта му, с която ответникът ЗАД „Армеец“ АД на основание чл.432, ал.1 КЗ е осъден да заплати на ищеца Й. В. Й. сумата 100 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговата майка Ж. И. Д., настъпила при ПТП на 05.01.2017г., ведно със законната лихва, считано от 19.04.2019г., като вместо това въззивният съд е отхвърлил исковата претенция за посочения размер от 100 000лв., ведно със законната лихва. С въззивното решение е потвърдено решението на СГС в останалата му обжалвана от ищеца част, с която искът е отхвърлен за разликата от 100 000лв. до 135 000лв. Въззивният състав е посочил, че по делото е безспорно установено, че водачът на л.а.„БМВ Х 5“ с рег. [рег.номер на МПС] И. Т. е бил участник в ПТП на 05.01.2017г., при което е настъпила смъртта на майката на ищеца - Ж. Д., както и че водачът е имал качеството на застраховано лице по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключен с ответното дружество ЗАД „Армеец“ АД. Съдът е отразил, че от заключението по допуснатата по делото комплексна експертиза се установява, че на 05.01.2017г. около 7.35ч. в [населено място], на [улица], се е движил л.а.“БМВ Х5“, управляван от И. Т. като посоката на движение на превозното средство е била от [улица]към Околовръстния път. В района на №48 автомобилът се е движил със скорост от порядъка на 50км.ч., в лявата от двете ленти по посоката си на движение. Платното е било мокро, в тъмната част на денонощието, с работещо улично осветление, при включени къси светлини на автомобила, когато пешеходката Ж. Д. е предприела пресичането на пътното платно. Произнасяйки се по съществото на спора по иска по чл.432, ал.1 КЗ въззивният състав е посочил, че за да се ангажира отговорността на застрахователя е необходимо да се установи, че пътният инцидент е бил причинен виновно и противоправно от застрахования водач. Съдът е отразил, че съобразно общите правила за разпределение на доказателствената тежест, ищецът е този, който следва да установи в условията на пълно доказване обективните елементи на общия състав на непозволено увреждане – вреда, противоправно поведение и причинна връзка между поведението и настъпилия вредоносен резултат, доколкото на основание чл.45, ал.2 ЗЗД вината се предполага до доказване на противното. Въззивният състав е приел, че по делото няма събрани надлежни доказателства, от които може да се установи категорично какво е било поведението на пешеходката - дали е предприела пресичане на пътното платно от дясно на ляво или от ляво на дясно и дали се е придвижвала ходейки, със спокойно или бързо бягане. Съдът е акцентирал, че посочените обстоятелства са от значение както за момента, в който водачът е могъл да възприеме пешеходката като опасност за движението, така и за евентуалната предотвратимост на удара, тъй като вещите лица по допуснатата експертиза дават варианти за установяване на причините за настъпване на инцидента, които са в пряка зависимост от посочените по-горе обстоятелства. Според апелативния съд при условие, че няма обективни данни за установяването им и съществува възможност да се изключи отговорността на застрахования водач в случая, в който пешеходката се предвижва бягайки, в която хипотеза ударът е непредотвратим за водача, то следва да се приеме, че твърденията за виновно и противоправно поведение на лицето са останали недоказани. За да обоснове неоснователност на исковата претенция поради наличие на т.н. „случайно деяние“, въззивният състав е посочил, че при преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП, винаги трябва да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара, както и поведението на пострадалия с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението. Според съда е необходимо да се даде обоснован отговор дали водачът на МПС е бил длъжен да очаква възникване на опасност на пътя съобразно конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия, възможно ли е било от обективната и субективна страна той да е възприел пострадалия като опасност и дали има виновно нарушение на конкретни правила за движение. Позовавайки се на практиката на ВКС, обективирана в решение №185/15.07.2013г. по гр.д. №889/2012г. на ВКС, ІVг.о. съдът е застъпил становището, че ако с оглед конкретната пътна обстановка нищо не е предполагало към предвидимост на поведението на пострадалия водач, то няма нарушаване разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП. В обжалваното решение е отразено, че в случая поведението на застрахования водач е било съобразено с разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП, тъй като от една страна същият се е движил с разрешена за конкретния пътен участък скорост и не е бил длъжен да предвиди, че пострадалата ще предприеме действия по пресичане на пътното платно на място, което не е било обозначено за пресичане, а от друга страна - от доказателствата по делото не се установява, че водачът я е възприел като опасност за движението в момент, в който е могъл да предотврати удара. Според съда не може да се приеме, че поради намиращата се в близост автобусна спирка водачът е следвало да намали скоростта на движение, а при необходимост и да спре, тъй като спирката е била разположена в обратната посока на движение към [улица]. Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Не покрива общия и допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросът на касатора: „ Кои са подлежащите на доказване от ищеца факти по иск за вреди от непозволено увреждане?“. На първо място следва да се отбележи, че въпросът е формулиран като общотеоретичен (без отчитане на конкретните съображения на въззивния състав относно разпределянето на доказателствената тежест при установяване противоправността на деянието, респективно на вината на дееца), и в тази връзка въпросът не е обусловил конкретните изводи на съда. Но дори да се приеме, че въпросът е в достатъчна степен относим за конкретния правен спор (така, както е прието по гр.д. №582/2011г. на ВКС, ІV г.о. при допускане на касация), въпросът не е решен от въззивния състав в противоречие със задължителната практика на ВС и на ВКС и с практиката на ВКС, цитираната от касатора. Изразеното от въззивния съд в обжалваното решение становище, че в тежест на ищеца, претендиращ вреди от непозволено увреждане, е да установи при условията на пълно доказване обективните елементи на общия състав на непозволено увреждане – вреда, противоправно поведение и причинна връзка между поведението и настъпилия вредоносен резултат, но не и вината с оглед презумпцията по чл.45, ал.2 ЗЗД, е съобразено както с правилата за доказване по чл.154, ал.1 ГПК вр. чл.45 ЗЗД, така и с константната практика на ВКС по приложението на тези правила. В тази връзка не противоречи на практиката на ВКС изводът на съда, че ищецът следва да установи фактите, обуславящи твърдяната от него противоправност на деянието на водача по чл.20, ал.2 ЗДвП. Действително мотивите на въззивното решение не са прецизни в частта им, в която е посочено като основание за отхвърляне на иска факта, че твърденията за виновно и противоправно поведение на лицето са останали недоказани. Безспорно е, че не е в тежест на пострадалия ищец да доказва вината на делинквента, която се предполага до доказване на противното, поради което недоказването на виновното поведение не е предпоставка за неоснователност на иска. Не е налице идентичност между противоправността по чл.20, ал.2, изр. последно ЗДвП и вината на водача. Внимателният анализ на мотивите обаче сочи, че решаващите изводи на съда са свързани с недоказаност от ищеца на обстоятелствата, обуславящи наличието на противоправност на деянието, като съдът е акцентирал (с оглед вариантите, дадени от вещите лица), че ищецът не е установил релевантното за спора обстоятелство, обосноваващо в случая противоправност на деянието, а именно че пешеходката е пресичала с нормален или бърз ход, а не тичайки, поради което не е попадала в опасната зона за спиране на автомобила и ударът е бил предотвратим за водача. Изводите на въззивния съд не са в противоречие с постановките в решение №147/19.06.2012г. по гр.д. №582/2011г. на ВКС, ІV г.о., в което е прието, че ищецът следва чрез пълно и главно доказване да установи релевантните за спора факти, на които основава иска си, без да е в негова тежест да изключва всички хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от твърдения от него. В случая въпросът за скоростта на движението на пешеходката не касае хипотетична възможност за изключване отговорността на делинквента, респ. на застрахователя, а е с пряко, обуславящо значение за установяване възможността за предотвратяване на удара и респ. за преценката за наличието или за липсата на противоправност в действията на водача на застрахования автомобил. В касационната жалба се излагат доводи, че от доказателствата по делото и в частност от показанията на свидетелите В. Х. и Е. Д., може да се направи извод, че движението на пешеходката не е било бързо. Твърдението на касатора е относимо към обосноваността (правилността) на обжалваното решение, която с оглед разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,