Определение № 203 от 09.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1565/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Б. Д., чрез пълномощника му Б. Д. Б. против определение № 708/18.03.2022 г., постановено по ч.гр.д. №380/2022 г. от Окръжен съд Пловдив, с която е оставена без уважение частната жалба на Д. Б. Д. против определение № 9653/18.11.2021 г., постановено по гр.д. № 10124/2021 г. по описа на Пловдивския районен съд, с което на основание чл.129, ал.3 ГПК е върната исковата му молба с вх. № 9903/11.02.2019 г. и е прекратено производството в частта по предявения против ЧСИ Т. Л. иск с правно основание чл.439 ГПК, поради липса на правен интерес. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е очевидно неправилно, тъй като е постановено при явно нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения, както и явно необосновано поради несъответствие на фактическите констатации и правните изводи на съда с представените от ищеца писмени доказателства, установяващи че вземането не съществува и съответно и правото на принудително изпълнение не съществува. Иска допускане на касационно обжалване на въззивното определение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя в частната касационна жалба приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното определение, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение в частта, с която на основание чл.129, ал.3 ГПК е върната исковата молба на Д. Б. Д. срещу ЧСИ Т. Л. по иска с правно основание чл.439 ГПК. За да потвърди определението на районния съд в тази му част, въззивният съд е приел, че в случая от изложеното в обстоятелствената част на исковата молба, се установява, че е предявен иск по чл.439 ГПК, по който иск надлежни страни са длъжникът и взискателя. Доколкото ЧСИ не е надлежна страна по този иск, за ищеца липсва правен интерес да установява спрямо него, че правото на принудително изпълнение не съществува, тъй като вземането е погасено по давност. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, като съображенията да това са следните: Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В конкретния случай, въпреки предоставената възможност, касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК независимо от предпоставките по ал.1 съдебният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В конкретния случай въззивното определение е валидно и допустимо. Не се констатира и „очевидна неправилност“ на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Това основание, което е самостоятелно и независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК е обосновано от жалбоподателя с твърдения за явно нарушение на материалния закон и на съществени процесуални нарушения, както и явна необоснованост. Основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебния акт, постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и когато е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е постановил акта си въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивния съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. В конкретния случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, т.е. не е налице основание за допускане на обжалването по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице релевираното от жалбоподателя основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,