Определение № 50037 от 31.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 715/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуален представител, против Решение № 20 от 20.01.2022 г. по в. т. д. № 301/2021 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № Р-89 от 06.07.2021г., постановено по т. д. № 84/2020 г. по описа на Великотърновски окръжен съд, в частта за осъждане на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД да заплати на С. С. Д. сумата от 13 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди, изразяващи се в негативни преживявания, психически дискомфорт, отрицателни емоции и продължителни морални болки, страдания и мъка, в резултат загубата на починалата ѝ леля Ц. Д. К., вследствие реализирано ПТП на 21.08.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.01.2020г., до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се поддържат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на атакуваното въззивно решение. Касаторът излага съображения, че от събраните по делото доказателства не може да бъде направен извод, че ищцата и нейната леля са имали изключителна, трайна и дълбока житейска и емоционална връзка, а привързаността им една към друга, с оглед начина им на живот, възрастта им и жизнения им път, да е станала толкова силна, че в следствие на смъртта на леля си ищцата да е претърпяла морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за връзката между леля и племенница. Твърди за установени съществуването на нормални близки отношения между ищцата и починалата ѝ леля, както и наличието на естествена емоционална реакция от страна на племенница при смъртта на нейната леля, поради което счита за неправилен и необоснован направения от въззивния съд извод за частична основателност на исковата претенция, доколкото ищцата е извън кръга лица, легитимирани да получат обезщетение за вреди от смъртта на техен родственик, посочен в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г., а в конкретния случай не може да намери приложение и Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк.д. № 1/ 2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Също така, сочи, че по делото следва пряко да бъде приложен чл. 2, пар. 1, б. „б“ от Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012 г., в който се дава определение на понятието „членове на семейството“ – съпругът/ата, лицето, което живее с жертвата в ангажирана, постоянна и стабилна интимна връзка в общо домакинство, роднините по пряка линия, братята и сестрите и издържаните от жертвата лица. И доколкото ищцата е племенница на починалата, т. е. двете са в родство по съребрена линия от трета степен, а съгласно Директивата материално легитимирани могат да бъдат само роднините по съребрена линия до втора степен, касаторът обосновава, че ищцата не е сред материалноправно легитимираните лица да търси обезщетение за неимуществени вреди. Иска се касиране на атакуваното въззивно решение в обжалваната му пред ВКС потвърдителна част и отхвърляне на исковата претенция в цялост, както и присъждане на направените по делото разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки на лица, извън кръга на посочените в ППВС № 4 от 25.05.1961 г. и ППВС № 5 от 24.11.1969 г.?, по който се поддържа, че въззивното решение не е съобразено с Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о., и 2. Следва ли да се приложи по аналогия европейското законодателство и по-точно Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012г. в частта, очертаваща кръга от материално легитимирани лица в наказателния процес, и по отношение на лицата, имащи право на иск в гражданския процес. Допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по втория от така формулираните въпроси е аргументиран с твърдението, че Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС не дава категоричен отговор до какви предели и в какви рамки се разпростира разширяването на кръга на материално легитимираните лица, нито такава норма има в позитивното право, поради което въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба – С. С. Д. от [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, в писмен отговор, депозиран в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените за настоящото производство разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на ІІ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. С първоинстанционното решение Великотърновският окръжен съд е осъдил застрахователното дружество да заплати на ищцата 13 000 лв. обезщетение за причинените ѝ неимуществени вреди от смъртта на нейната леля. Със същото решение исковата претенция е отхвърлена за „разликата от 17 000 лв. над уважения до пълния предявен размер от 30 000 лв.“ Сезиран с въззивни жалби и от двете страни, като тази на застрахователното дружество е срещу осъдителната част на първоинстанционното решение за присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди от 13 000 лв., а на ищцата – в отхвърлителната част на решението, която е за разликата над присъдените 13 000 лв. до претендирания размер от 30 000 лв., въззивният съд, с оглед наведените оплаквания, е приел, че уважаването на иска с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ изисква наличието на предпоставките от сложния фактически състав на деликтната отговорност, специалната предпоставка по чл. 380 КЗ – писмена застрахователна претенция и валидно застрахователно правоотношение. Въпросите за наличието на валидно застрахователно правоотношение и писмена застрахователна претенция са отделени като безспорни между страните, а доводът във въззивната жалба на застрахователното дружество за липсата на противоправно поведение на водача е счетен за несъстоятелен от въззивния съдебен състав, който за да го отхвърли, е посочил, че от заключението на вещото лице по допуснатата по делото САТЕ се установява, че причините за настъпилото на 21.08.2019 г. ПТП са субективните действия на водача на лекия автомобил Д. П. К., който според вещото лице е управлявал автомобила в ляв завой със скорост по малка от критичната за вземане на завоя, но се отклонява надясно, излизайки от платното за движение и се удря в дърво. По делото липсват данни за здравословното състояние на възрастния водач, който към момента на ПТП е бил на 85 години. Изхождайки от тези данни, въззивният съд е приел, че Д. П. К. не е контролирал в достатъчна степен управлявания от него автомобил, като по този начин е нарушил правилата за движение, регламентирани в чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, и в резултат на виновното и противоправно деяние е причинена по непредпазливост смъртта на пътуващата на предната дясна седалка в автомобила негова съпруга – Ц. Д. К., леля на ищцата, т. е. са налице предпоставките от сложния фактически състав на деликтната отговорност, за да бъде уважен искът по чл. 432, ал.1 КЗ. По спорния и във въззивната инстанция въпрос относно материалноправната легитимация на ищцата, поддържан последователно от ответното застрахователно дружество с отговора на исковата молба и в подадената въззивна жалба, съставът на Великотърновския апелативен съд е аргументирал становище, че съгласно представеното с исковата молба удостоверение за наследници на починалата Ц. Д. К. се установяват следните обстоятелства: починалият в същото ПТП нейн съпруг Д. П. К. няма живи или починали деца, братя и сестри, нито живи майка и баща; брат й С. Д. Й. е починал на 19.12.2018г., като неговата единствена дъщеря С. С. Д. – племенница на починалата Ц. Д. К., е единствената нейна наследница. След обсъждане показанията на допуснатите до разпит по делото четирима свидетели за установяване отношенията между племенницата и нейната леля – съпругът, дъщерята, вуйната на ищцата и бившият кметски наместник на [населено място], решаващият съдебен състав е посочил, че роднините на ищцата свидетелстват, че между леля и племенница са съществували много близки отношения, редовно са се виждали, ходили са си на гости, чували са се по телефона; съпругът посочва, че лелята е искала да я осинови, ако брат ѝ има второ дете; вуйната свидетелства, че в период от няколко години ищцата е загубила всичките си най-близки родственици – майка си, вуйчо си и баща си, като единственият близък родственик след смъртта на баща ѝ през 2018г. е останала лелята; в показанията си кметският наместник на [населено място] посочва, че Д. П. К. е споделял, че Ц. има племенница и че семейството на племенницата са ги посещавали в селото. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите, въпреки родството на трима от тях с ищцата, като обективни и непротиворечиви помежду си и на останалите доказателства по делото. С оглед обстоятелствата, че ищцата е била единствената близка роднина на починалата си леля, която нямала собствени деца и е искала да я осинови като малка, при положение че семейството на брат ѝ има второ дете, като и че ищцата и нейната леля са поддържали постоянна връзка помежду си до смъртта на последната, въззивният съд е извел извод за наличие на съществували особено близки отношения между ищцата и починалата ѝ леля, които надхвърлят обичайните между племенница и леля, като смъртта на лелята е причинила на ищцата болки и страдания, представляващи неимуществени вреди подлежащи на обезщетяване. Решаващият съдебен състав е обсъдил и заключението на вещото лице по допуснатата СПЕ, от което се установява, че смъртта на лелята е силно стресово събитие в живота на ищцата, което наред със смъртта на родителите ѝ е повлияло трайно на различни аспекти в личността ѝ, създало е у нея състояние на празнота и тревожност и към момента на извършване на психологическото изследване. По отношение размера на застрахователното обезщетение след позоваване на разясненията, дадени в ППВС № 4/1968г., досежно понятието за „справедливост“, свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които при причиняването на смърт са: възрастта на увредения; общественото му положение; отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, като изброяването е примерно, въззивният съд е приел, че паричният еквивалент на понесените от ищцата неимуществени вреди възлиза на 13 000 лв. За да приеме този размер на обезщетението, съдът е акцентирал, че освен посочените по-горе обстоятелства, в т. ч. заключението на СПЕ, следва да се вземат предвид и тези, че ищцата има свое собствено семейство – съпруг и дъщеря, както и че живее в различно населено място от бившето местожителство на лелята, като основно са поддържали връзка по телефона и периодично са се виждали, както и, че при определяне размера на обезщетението следва да се има предвид и обществено-икономическата обстановка в страната, чието непосредствено отражение са нивата на застрахователно покритие, които към момента на ПТП – 21.08.2019 г., са 10 420 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поставеният от касатора първи въпрос е свързан с преценката за критериите, въз основа на които се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод за частична основателност на исковата претенция, поради което е налице общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса е формирана задължителна практика на ВКС, обективирана в цитираното и от касатора Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно което легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родственост, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, са различни за всеки случай, поради което се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства. В константната практика на ВКС, обективирана в решение № 17 от 16.03.2021г. по т. д. № 291/2020г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 92 от 17.11.2020г. по т. д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, II т. о., решение 45 от 10.05.2021г. по т. д. № 370/2020г. на ВКС, ТК, II т. о., е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, като изводът му за наличие на материалноправна легитимация на ищцата е резултат от обсъждане на събраните по делото доказателства и установяване наличието на отношения, позволяващи преценка, че на ищцата се дължи обезщетение за неимуществени вреди. Вторият поставен въпрос се отнася до задължението на съда при произнасяне по материалноправната легитимация на ищеца да получи обезщетение за претърпените вреди да съобрази разпоредбите на общностното право. Във въпроса се съдържа позоваване на Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/ 220/ ПВР на Съвета. Посочената Директива е съобразена от ОСНГТК на ВКС при приемане на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС относно лицата, които са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. В мотивите към тълкувателното решение е посочено, че Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09. 2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка задължава държавите членки да предприемат мерки с цел застрахователният договор да покрива и всички вреди, причинени на територията на другите държави членки в съответствие с действащото в тях законодателство и доразвива Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24.04.1972г. относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използване на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, която предоставя свобода на държавите членки да определят в рамките на режима на гражданска отговорност подлежащите на обезщетяване вреди, причинени от моторни превозни средства, обхвата на обезщетението и лицата, които имат право на обезщетение. Изложени са съображения, че законодателството на Република България не съдържа нормативно разрешение в насоките, дадени от директивите, и с оглед развитието на обществените отношения и изискванията към българската държава в качеството ѝ на държава членка на Европейския съюз, има основание да се отстъпи от възприетото в Постановление № 2/1984г. разрешение и да се предвиди възможност за присъждане на обезщетение и на други лица, извън посочените в Постановление №4/1961г. и Постановление № 5/1969 г. Съобразено е, че целта на Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012г. е да се гарантира, че жертвите на престъпления получават подходяща информация, подкрепа и защита и могат да участват в наказателното производство, както и че според т. 19 от Преамбюла на Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012 г. държавите членки следва да могат да установят процедури за ограничаване на броя на членовете на семейството, които могат да се възползват от правата, установени в тази директива, а според чл. 2, параграф 2, буква „а“ държавите членки могат да установят процедури за ограничаване на броя на членовете на семейството, които могат да се ползват от установените в нея права, и за определяне на това кои членове на семейството имат приоритет във връзка с упражняването на тези права. С оглед на това е дадено и различно разрешение по отношение на лицата, които разполагат с материална легитимация да получат обезщетение в наказателния процес. Поради това следва да се приеме, че във връзка с поставения втори въпрос е дадено разрешение с Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, в съответствие с което се е произнесъл и въззивният съд, и това обуславя извод за липса на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото заявеното от ответника по касация в отговора на касационната жалба искане за присъждане на разноски за касационното производство, представляващи адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лв., съгласно приложен към отговора договор за правна защита и съдействие, имащ характер и на разписка за плащане на договореното адвокатско възнаграждение, е основателно, като касаторът следва да бъде осъден да понесе отговорността за тях. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК