Определение № 152 от 24.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 723/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Столична община против решение №771 от 05.12.2022г. по т.д. №884/22г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба- „МТК Гроуп“ ООД, [населено място] е на становище, че жалбата е неоснователна, а решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.285 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – юрк. М. А. е поддържал основание по чл.280,ал.1,т.1 и 3 и ал.2 ГПК. Поставил е въпроса –1/ „ Липсата на мотиви води ли до недопустимост и обезсилване на първоинстанционното решение или е основание за отмяната му като неправилно от въззивният съд.“ Страната е направила лаконично оплакване, че първостепенния съд не се бил произнесъл по основни въпроси за нищожност на клаузата на чл.5, ал.4, т2 от договора. Поставен е въпросът – 2/Когато въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд, длъжен ли е да изложи и собствени мотиви, още повече, че в първоинстанционното решение липсват мотиви за конкретното тълкуване.“Страната е изложила оплакванията си за неправилност на решението, което обжалва при изброяване на практика на ВКС по приложението на чл.272 |ГПК. Поставен е въпросът – 3/“Задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи собствени мотиви по спор и да се произнесе по всички възражения, очертани във въззивната жалба“.Страната по този въпрос не е изложила конкретни доводи по спора, а е изброила съдебна практика на ВКС и е възпроизвела части от мотивите на изброените решения, обосноваващи задълженията на въззивния съд в качеството му на въззивна инстанция при непълен въззив. Поставен е въпросът – 4/“Приетото от въззивния съд увеличение на цената със 7.5% различен от действителността на клаузата на т.2, чл.5, ал.4 от договора, основание ли е за прогласяване нищожността на клаузата, поради накърняване на добрите нрави и действителната воля на страните.“Страната пространно е изложила оплакванията си за неправилност на изводите на съда. Поставен е въпрос № 5/ „Извършено ли е нарушение при прилагане на ТРОСГТК № 1 / 13 като въззивният съд е излязъл от предоставените му от закона правомощия, като „ служебно“ е подпомогнал една от страните в защитната й позиция / ищеца“. Страната е направила лаконично оплакване основано на твърдението й, че съдът в нарушение принципа на състезателност е подпомогнал ищеца. Поставен е въпрос №6/ – „Длъжен ли е съдът да се произнесе по направеното възражение за нищожност на чл.5,ал.4, т.2 в отговора на исковата молба и във въззивната жалба, съобразно доводите на ответната страна за налични основания, изброени от нея както следва: 1 / НСИ не може да предостави статистически данни..2/НСИ не разполага с месечна справка.., 3/ НСИ не разполага със статистически данни ..“ Страната е развила пространно оплакването си за неправилност на изводите на състава, като е посочила, че съдът ги е обсъдил, но не бил „ отразил никакви мотиви“, само намерил доводите за неоснователни. Поставени са въпросите- 7/ „Допустимо ли е съдът при тълкуване на договора да му придаде смисъл какъвто не съответства на волята на страните“. 8/“При спор относно точния смисъл на договорна клауза, как и въз основа на какви критерии, съдът следва да изясни същия прилагайки нормата на чл.20 ЗЗД „9/“Правилно ли е извършеното от съда тълкуване на договора … 10/“Длъжен ли е съдът да провери дали са се осъществили всички предпоставки на уговорената клауза…“ Страната е изброила съдебни актове на ВКС, като е заявила, че обжалваното решение им противоречи. Развила е и своите съображения по тълкуване на, чл.5,ал.4,т.2 от договора, в контекста на защитната си теза. Посочила е, че „това“ поставяло въпросите – 11/ „Доказал ли е при условията на пълно и главно доказване ищецът своята претенция … „ 12/ „Допустимо ли е съдът да постанови своето решение, като се позове само на част от предвидената договорна клауза.“ Страната лаконично е посочила, че „ САС е тълкувал неправилно договора“, като в тази връзка е поставен въпроса: 13/ „ Следва ли съдът да приеме, че ищецът е изпълнил своето задължение и отправя валидно предложение за преговори…“ Изложени са пространни оплаквания за неправилност на изводите на състава, възпроизведени от касационната жалба. Поставен е въпроса - 14/“ Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на отделни части от сключения договор, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе за нищожност само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност“.Касаторът е развил своето оплакване по съществото на спора като е посочил, че имало образувано тълкувателно дело по което липсвало все още произнасяне по аналогичен въпрос. Поставен е и въпрос № 15/“ Задължен ли е въззивният съд като втора инстанция по същество да извърши собствена преценка на фактите и подкрепящите ги доказателства съобразно разпоредбите на чл.8,ал.3,чл.9 и чл.10 ГПК“. Страната е интерпретирала ТР ОСГТК №1/01г., в частта му, относно съдържанието на мотивите на въззивното решение. Поддържано е и това, че решението било очевидно неправилно с общото оплакване, че съдът не бил изследвал в пълнота релевантни по делото факти. Страната е дефинирала основанието, като се е позовала на установена от ВКС практика, без да я конкретизира. Други доводи не са развити. Съгласно чл.280, ал.1 ГПК, правният въпрос е задължителен елемент от преценката за допускане на решението до касационно обжалване. Същият съставлява общо основание, формулира се от касатора и се извежда от решаващите мотиви на въззивния съд, обусловили постановения правен резултат- арг. Т.1 ТРОСГТК № 1 / 01 г. С оглед така приетата със задължителна тълкувателна практика дефинитивност на общото основание, първият въпрос е хипотетичен и вътрешно противоречив, отразяващ разбирането на страната, за това, че въззивният съд не е отчел, че първостепенния не се е произнесъл по основаните въпроси по спора. Това твърдение, с оглед пространните мотиви на първостепенния съд е изцяло невярно, но и общия въпрос намиращ своят отговор в закона / с оглед твърдението за правните последици на решение при липсващи мотиви/ е фактически необоснован и не удовлетворява изискването за общо основание.Въпроси № 2, 3 и15 също не са релевантни, тъй като обобщено се отнасят до фактически невярното твърдение на касатора, че въззивният съд не е изложил свои мотиви и е нарушил закона като е приложил чл.272 ГПК по отношение на част от мотивите на първостепенния съд. Извън това че за да е релевантен третият и петнадесетия въпроси, страната следва изрично да посочи какво точно не е обсъдил въззивният съд и как това се е отразило върху решаващите му изводи / обстоятелства които не са разгледани от страната/.Въпроси №4, 5 и 13 са изцяло фактически, а не правни – свързани с установяване на конкретни факти по делото и обусловени от оплакванията на касатора за неправилност на решението, като съдържателно предполагат обсъждане именно на тези оплаквания. Т.е. и в този случай не е налице общо основание. Шестият поставен въпрос също е изцяло фактически, а освен това и основан на невярното твърдение, че съдът не е обсъдил възражението за нищожност на клаузата. В случая развитите доводи по защитната теза на касатора и оплакванията за неправилност на изводите на състава са без правно значение за тази фаза на касационното производство, тъй като се обсъждат само ако бъде допуснато касационно обжалване, поради неотносимостта им към основанията по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите №11 и № 12 също са фактически, а не правни. Касаторът е поддъжал и основание чл.280,ал.2 ГПК в хипотеза на „ очевидна неправилност“, чрез общи оплаквания и разясняване същността на основанието. Изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, както вече бе отбелязано, липсват доводи по очертаните хипотези. От поставените въпроси с №7,8,9 и 10/, свързани с тълкуване на договора, релевантен е въпрос 8/“При спор относно точния смисъл на договорна клауза как и въз основа на какви критерии, съдът следва да изясни същия прилагайки нормата на чл.20 ЗЗД.“ Съдът за да постанови обжалвания резултат е приел, че страните са сключили договор за извършване на обществен превоз № СОА 16 –ДГ56 -1196/ 02.12.2016г. по силата, на който ищецът се е задължил да извършва обществен превоз по основани градски автобусни линии № 12 18,20,21,22,23,24,24А,25,26,28,29,31,81,86,117,118,и 119 от общинската транспортна схема на СО срещу възнаграждение в размер на 3 лв. за километър. В чл.5,ал.2 от Договора е уговорено, че дължимото възнаграждение се заплаща ежемесечно на две вноски – в размер на 30% авансово до 15-то число на текущия месец, а останалата част до 14-то число на следващия месец, определено въз основа на действително извършения пробег.Страните в зависимост от промяната на цените на гориво- смазочните материали са уговорили промяна в така определената цена на извършвания превоз с чл.5,ал.4, т.2 от договора ако цената на ГСМ бъде увеличена с 20%, съгласно данните на НСИ, спрямо цената на същите към подписване на договора. Предвидено е провеждане на преговори между тях, като при това условие цената може да бъде увеличена до 5%, а ако не бъдат проведени такива преговори, възнаграждението се увеличава с 2.5 % на километър маршрутен пробег. Ищецът с исковата молба е претендирал увеличение в размер 7.5 % с оглед увеличената цена на ГСМ с над 60%. Съдът, след изслушването на експертиза, установяваща това увеличение е приел, че цената с увеличение 7.5 % е дължима, като е съобразил изчисления размер с експертизата. По отношение приемане на претендирания размер, като уговорен, въззивният състав е препратил към мотивите на долната инстанция по реда на чл.272 ГПК. Тези мотиви, станали мотиви и на обжалваното решение съд по тълкуване на уговорката на чл.5,ал.4,т2 от договора, съставляват определянето на клаузата като двустранно установена възможност след преговори да бъде установена промяна в разходите, съобразно инфлацията, респ. дефлацията, за да бъде осигурена равностойност на насрещните престации по договора. Така е достигнат извод, че страните с тази уговорка са приели, че предвиденото процентно увеличение на цената е приложимо при 20% увеличение на ГСМ, като за следващите 20% отново се начислява 2.5% - увеличение на стойността на километър пробег. Или, прието е, че при увеличение над 60% -каквото било налице в случая увеличението следва да бъде с 7.5 %. Към тези мотиви в допълнение въззивният съд е добавил, че при прилагане тълкуването от ответника по спора на разпоредбата на чл.5,ал.4, т.2 от договора би се стигнало до неоправдано икономическо разместване, което било в „ущърб“ на изпълнителя, на който биха били възложени последиците от многократно увеличените цени на горивата. Така стойността на увеличението съдът е определил като 7.5 % за километър пробег и е уважил заявената претенция изцяло, като е оставил в сила решението на първостепенния съд. Въпросът относно необходимостта от прилагане на чл.20 ЗЗД във връзка с установяване съдържанието на конкретна договорна клауза в съответствие с действителната воля на страните и императивните изисквания на нормативната уредба е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за спора, тъй, като той е обосновал решаващия извод на съда за основателност на иска при определено увеличение на цената, различно от фактически уговореното между страните по договора, поставили праг на увеличението до 5% и то само при условията на допълнителни преговори. Съдът не е изложил мотиви, съобразно изискванията на граматическото и функционално тълкуване, с оглед разкриване, чрез комплексно анализиране на точния смисъл на уговореното, с оглед волята на страните. В тази връзка е налице и противоречие с приетото с представените и цитирани от касатора решения на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД, обобщили критериите за приложението на текста, в смисъл, че когато е налице неяснота / констатирана от съда/ в договорните клаузи, включително и в обема на задълженията, действителната обща воля се установява чрез прилагане на тълкуване, чрез което следва да бъде изяснен и точния смисъл на уговореното- първо с намиране на ясен езиков смисъл и с установяване на този смисъл, чрез връзката на договореното с действията на страните и цялостния контекст на постигнатите уговорки. Следователно, налице са предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения, касационната жалба попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, поради което следва да бъде допусната до касационно обжалване.На основание чл.84, ал.3 ГПК общините са освободени от заплащане на държавни такси, като настоящата хипотеза не попада в изключенията визирани в текста. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение