Определение № 452 от 25.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 546/2012 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решението от 24.02.2012 год. по гр. д. № 1107/2011 год. Пернишкият окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 5.11.2010 год. и това от 5.10.2011 год., двете по гр. д. № 3885/2011 год. на Пернишкия районен съд, с което е допусната съдебна делба на имот в [населено място], представляващ апартамент № 12, [улица], [жилищен адрес] вх. „А”, ет. 5, със застроена площ 71.35 кв. м., състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, при описаните съседи, с избено помещение № 25 с площ 11.55 кв. м. и таванско помещение № 17 с площ 13 кв. м., при описаните съседи и 13.17 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху имота между А. М. Б. с дял 5/6 ид. ч. и П. М. С. с дял 1/6 ид. ч. Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от съделителят П. М. С., чрез адв. Р. З. с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с молба за отмяната му и вместо това делбата да бъде допусната при дялове по 3/6 ид. ч. за съделителите. Счита, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението му по чл. 76 ЗН относно разпоредителната сделка по нот. акт № */94 год., поради което и неправилно зачел вещноправните й последици при определяне правата в съсобствения имот. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Формулиран е процесуалноправен въпрос, произнасянето по който се поддържа да е в противоречие със задължителната съдебна практика – ТР № 1/2004 год. ОСГК на ВКС, относно мотивите на въззивното решение по възражението по чл. 76 ЗН. Позовава се на противоречие на въззивното решение по въпроса за относителната недействителност на сделката в полза на ищцата по нотариален акт № 188/94 год. с представените решение № 534 от 29.06.2010 год. по гр. д. № 1563/2009 год. на ВКС, както и на т. 2 от цитираното тълкувателно решение и на решение по гр. д. № 239/2008 год. на Пернишкия окръжен съд. В последното по идентичен казус разрешението е обратното. В тази връзка касаторът формулира като материалноправни въпроси произнасянето на съда по възражение по чл. 76 ЗН и съотношението му с чл. 30, ал. 2 ЗН, както и за предпоставките при двете хипотези. Счита, че съдът в обжалваното въззивно решение приел, че при възражение по чл. 76 ЗН се прилага нормата на чл. 30, ал. 2 ЗН, което намира за неправилно и в противоречие с представената съдебна практика. Ищцата А. М. Б. не е взела становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, в настоящият си състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното: Въззивният съд е приел в обжалваното решение, че ищцата е придобила разпоредените по нот. акт № */94 год. идеални части от имота – 4/6 от нейния дядо М. Я. и 1/6 от майка й Х. М., поради което и се легитимира като собственик на общо 5/6 ид. ч. от имота. Оспорването на разпоредителната сделка от ответника, сега касатор, притежаващ останалата 1/6 ид. ч. от имота, намерил за неоснователно, тъй като липсват доказателства същият да е приел наследството по опис, съгласно чл. 30, ал. 2 ЗН. Поради това и искането му за възстановяване на запазена част от наследството /това на неговия баща с оглед изложените съображения в мотивите на решението/ съдът приел за неоснователно и допуснал делбата на имота при дяловете, притежавани от страните по делото – ищцата, на основание разпоредителната сделка от 1994 год. в нейна полза, ответникът, касатор – притежаваната по наследство от неговата майка 1/6 ид. ч. Доводите на касатора в касационната жалба и изложението към нея касаят приложението на разпоредбата на чл. 76 ЗН, която в случая е неотносима с оглед липсата на произнасяне от съда по възражение на това основание. Същите представляват оплаквания против съдебния акт, в който такова възражение не е разгледано, поради което и не е обусловило изхода на спора за дяловете на съделителите при допускане на делбата. Разпоредбата на чл. 76 ЗН има за предмет разпореждане с вещни права, придобити по наследство, поради което и оспорването на разпоредителната сделка от 1994 год. би имало за предмет единствено разпоредените идеални част, получени по наследство, но не и частите, притежавани от М. Я. в резултат на прекратена съпружеска имуществена общност. Такива доводи не се съдържат по делото, нито в представения от ответника писмен отговор по чл. 131 ГПК, нито в доклада на съда – в определението от 27.11.2008 год., както и в откритото съдебно заседание от 19.03.2009 год. при доклада на делото е прието, че възражението на ответника е за недействителност на договора като привиден, прикриващ дарение и за възстановяване на запазена част в качеството на ответника на низходящ. Възражение по доклада не е направено, а дадената от съда правна квалификация на възражението не променя неговото основание с оглед поддържаните твърдения и доводи за наличие на нищожна сделка, прикриваща дарение и за възстановяване на запазената част на ответника в качеството му на низходящ, т. е. такова по чл. 30 ЗН. Позоваването на чл. 76 ЗН предполага други твърдения и обстоятелства, както и други искания, включително и за участие на други съделители, каквито не са налице в производството, което е образувано за делба на обикновена съсобственост. Твърдения по отношение възражение по чл. 76 ЗН не се съдържат в писмения отговор на ответника, поради което и съдът не е имал основание да разглежда такова. Позоваването на разпоредбата на закона, без съответно изложение на обстоятелствата, на които се основава това възражение, не означава, че то е предявено и съдът следва да го разгледа. Поради това и изходът на спора относно дяловете на страните не е обусловен от произнасяне по възражение по чл. 76 ЗН, а по такова за възстановяване на запазената част на ответника в качеството му на нидходящ на М. Я., което е прието за неоснователно. Поставените от касатора в изложението му правни въпроси не са обусловили изхода на спора, поради което и не са такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а оттук и липсват поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Оплакванията на касатора представляват касационни доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да се обсъждат в настоящето производство по чл. 288 ГПК. По горните съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, водим от което настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение