Определение № 432 от 29.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2508/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК във вр. с чл.280 ГПК. Н. С. В. и Н. П. В. са подали касационна жалба срещу решение № 19 от 4.02.2013 г. по гр.д. № 484 от 2012 г. по описа на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1582 от 8.08.2012 г. по гр.д. № 1398 от 2011 г. на Окръжен съд, [населено място] и са осъдени да заплатят на основание чл.72, ал.1 от Закона за собствеността на И. Г. Я. и К. А. Д. увеличената стойност на апартамент с идентификатор № ... в размер на 28 569.34 лв., представляваща увеличената стойност на имота в следствие извършените от тях подобрения, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 19.07.2011 г. до окончателното й изплащане, както и в частта с която е отхвърлен насрещният иск за заплащане за разликата над 3379,09 евро до 15 541 евро, представляваща обезщетение за ползването на апартамента за периода от 12.09.2006 г. до 14.06.2010 г. както и за разноските в размер на 1 370 лв., които касаторите са осъдени да заплатят на ответниците. В касационната жалба се навеждат оплаквания на първо място за недопустимост на решението, постановено по чл.72, ал.1 ЗС като произнесено по непредявен иск. Ишците са претендирали подобренията, извършени в апартамент № 17, докато съдът се е произнесъл по подобренията, извършени в апартамент № 18. В тази част претендират решението да се отмени и делото да се върне на първоинстанционният съд за ново произнасяне по предявеният иск съобразно чл.293, ал.4 вр. с чл.270, ал.3, изр. последно ГПК. При условията на евентуалност подържат неправилност на решението в тази част и в частта, в която е постановено решение по чл.59 ЗЗД за отхвърлената сума, представляваща посочената по-горе разлика. Неправилността на решението в тази част се изразява в противоречие с материалния закон, необоснованост и съществено нарушаване на процесуалните правила. Претендират отхвърляне на първоначалният иск и уважаване изцяло на насрещният иск. Присъждане на разноски за тази и въззивната инстанции. Основно посочват, че И. Г. Я. и К. А. Д. не са добросъвестни владелци тъй като не притежават титул за собственост на ап. № 18. В този смисъл е решение № 75 от 16.05.2011 г. на Апелативен съд, [населено място], с което е уважен иска на касаторите против И. Г. Я. и К. А. Д. за ревандикация на този имот. Липсата на правно основание ги лишава от правото да се считат добросъвестни. Освен това презумпцията за добросъвестност е оборена и с факта, че са били в известност, че апартамента не е тяхна собственост още преди да извършат подобренията, тъй като са били уведомени за това с телеграма от 11.02.2004 г. както и от доклада на [фирма] от 16.05.2005 г., в който е поменато че обитават чужд имот. Считат, че е налице противоречие с материалния закон и при постановяването на решението по насрещният иск по чл.59 ЗЗД. В представеното изложение Н. С. В. и Н. П. В. са се позовали на разпоредбата на чл.280, ал.1, ал.1 ГПК, като на първо място считат, че съдът служебно следва да допусне до касационно обжалване решението в частта на иска по чл.72, ал.1 ГПК тъй като се е произнесъл по недопустим иск, т.е. по иск за подобрения в апартамент № 18, макар, че с исковата молба се претендират подобрения в апартамент № 17, [населено място]. Вторият поставен въпрос е дали лицата, които не притежават никакво правно основание могат да претендират ,че са добросъвестни владелци на имота. По този въпрос се позовават на чл.280, ал.1, т.1 ГПК защото решението противоречи на т.3 от Постановление № 6 от 27.12.1974 г. по гр.д. № 9 от 74 г. на Пленума на ВС. Поставили са и въпроса относно силата на пресъдено нещо по отношение на съществуващото право на собственост, формирано по иска по чл.108 ЗС между същите страни и за същия имот. Следващият зададен въпрос при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК е за необходимостта от покана, водеща до изискуемост на обезщетението по чл.59 ЗЗД. Посочват, че решението дадено от въззивният съд е в противоречие с Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д. № 1 от 1979 г.на Пленума на ВС. Ответниците И. Г. Я. и К. А. Д. не са представили отговор. Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение, счита, че въззивното решение, атакувано с касационната жалба на Н. С. В. и Н. П. В. СЛЕДВА ДА СЕ ДОПУСНЕ ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ при условието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените въпроси, с изключение за въпроса за недопустимостта на решението по чл.72, ал.1 ГПК като произнесено свръх петитум. С исковата молба е предявен иск за присъждане на увеличената стойност вследствие на извършване на подобрения на апартамент № 18 в [населено място], в ЕС № 12, вх.8, ет.6 /дясно /, в[жк], [улица], с площ за апартамент от 91,42 кв.м., ведно със съответните ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, съставляващо УПИ І... и 95 в кв.10 на 26 подрайон на [населено място] и заснет с идентификатор идентификатор № ..., макар, че погрешно в петитума е посочен № 17. В обстоятелствената част на тази молба, И. Г. Я. и К. А. Д. са посочили, че са закупили с н.а. 133, т.02, рег. № 5701, н.д. № 315 от 2003 г. в режим на съпружеска имуществена общност апартамент № 17,. Осъществяват фактическа власт върху апартамента от 18.08.2003 г. С решение № 75 от 16.05.2011 г. по гр.д. № 141 от 2011 г. на Апелативен съд, [населено място] от тях е ревандикиран апартамент с идентификатор ..., който те считат за идентичен с апартамент № 17, макар фактически последният да е огледален на апартамент № 18 в същата сграда. Посочват, че подобренията са направени в ревандкирираният апартамент, т.е. в апартамента, който е следвало да предадат на Н. С. В. и Н. П. В. и претендират увеличената му стойност вследствие извършените подобрения. В този смисъл ясно е субстанцирано спорното материално право и съдилищата са се произнесли в неговите рамки. Не е налице произнасяне свръх петитум. Няма съмнение също така, че с решение № 75 от 16.05.2011 г. по гр.д. № 141 от 2011 г. на Апелативен съд, [населено място] е налице сила на пресъдено нещо, обвързваща страните и установяваща, че собственици на апартамент № 18 са касаторите Н. С. В. и Н. П. В.. Основният въпрос, който е разгледан по това дело е дали е била налице идентичност между двата апартамента и дали се касае до един и същи апартамент, посочен с два номера. По делото категорично е било установено, че се касае до два апартамента, на един и същи етаж, разположени противоположно, както и че Н. С. В. и Н. П. В. са собственици на апартамент № 18, фактическата власт върху който се осъществява от И. Г. Я. и К. А. Д., които притежавнат документи за собственост на апартамент № 17. Няма спор, че подобренията са били извършени в апартамента, върху който последните са осъществявали фактическата власт, т.е. в апартамент № 18. Настоящият състав намира ,че по останалите три въпроса, а именно: дали лицата, които не притежават никакво правно основание могат да претендират ,че са добросъвестни владелци на имота; въпроса относно силата на пресъдено нещо по отношение на съществуващото право на собственост, формирано по иска по чл.108 ЗС между същите страни и за същия имот и по въпроса за необходимостта от покана за да стане изискуемо обезщетението по чл.59 ЗЗД изложените аргументи в касираното решение се отклоняват от трайната съдебна практика на ВС и ВКС, формирана в цитираните по –горе тълкувателни решения, поради което следва да се допусне касационно обжалване на съдебният акт по тези въпроси при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторите следва да внесат държавна такса по сметка на ВКС в размер на 1048 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гр ажданско отделение,