Определение № 60325 от 15.09.2021 г. на ВКС по т. д. № 1592/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 2765 от 12.07.2021 г., подадена от „Петра – 08“ ООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 64 от 18.06.2021 г. по в.ч.т.д. № 120/2021 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено определение № 90 от 10.05.2021 г. по т.д. № 109/2021 г. на Бургаски окръжен съд за прекратяване на производството по делото на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, поради неотстраняване на констатирани нередовности на подадената искова молба. В частната касационна жалба се излагат доводи, че определението е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че след депозирането на исковата молба ищецът е проявявал процесуална активност - искал е продължаване на първоначално дадения му от съда срок за отстраняване на констатираните нередовности и е предприемал безуспешно действия, целящи запознаване с произнасянето на съда по тази молба, като по независещи от него причини, вкл. неоткриване на делото и забавяне в работата на трети лица, не е успял да отстрани нередовностите на исковата молба навреме. Същото е сторил след датата на определението за прекратяване на производството, поради което счита, че макар да са налице формални основания за прекратяване на делото, това би било житейски необосновано. Претендира се отмяна на въззивното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. След като исковата молба е оставена без движение поради установена нередовност и съдът е дал указания на ищеца да отстрани тези нередовности в определен срок, а ищецът, поради невъзможност да изправи нередовностите с оглед техния обем, в посочения срок е поискал от съда да продължи срока с нов подходящ срок, длъжен ли е съдът в изпълнение на разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК, с оглед установената нередовност на исковата молба, да уведоми страната за новия срок?; 2. С оглед закрития характер на заседанията, в които се разглеждат жалбите против определенията за прекратяване на съдебното производство, и невъзможността в това производство частният жалбоподател да ангажира гласни доказателства в подкрепа на твърденията си за обективна невъзможност да се запознае с делото поради преместване на канцеларията, в която се съхраняват делата на първоинстанционния съд, длъжен ли е въззивният съд да извърши служебна проверка относно верността и евентуалната относимост на твърдените от частния жалбоподател обстоятелства и/или да допусне гласни доказателства във въззивното производство? По въпросите се поддържа допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на ІІ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да потвърди прекратителното първоинстанционно определение, съдебният състав на Апелативен съд – Бургас, след преценка на извършените от съда и от ищцовото дружество процесуални действия, свързани с производството по чл. 129, ал. 2 ГПК, е приел, че в рамките на продължения по реда на чл. 63 ГПК срок ищецът не е изпълнил дадените му с разпореждане № 25 от 08.03.2021 г. указания. За неоснователни е счел оплакванията на частния жалбоподател, че не е могъл да получи информация за постановения съдебен акт, както и че същият не му е бил изрично съобщен. Посочил е, че съгласно чл. 63, ал. 1 ГПК законните и определените от съда срокове могат да бъдат продължавани от съда по молба на заинтересованата страна, подадена преди изтичането им, при наличие на уважителни причини за това. Съдебният акт, с който съдът се произнася, не подлежи на обжалване и съгласно трайната съдебна практика съдът не дължи съобщаване на страната за него, а тя следва сама да следи за постановяването на този акт, и тъй като в разпоредбата на чл. 63, ал. 2 ГПК са посочени както началото на продължавания срок (изтичането на първоначалния), така и неговата минимална продължителност (не по-кратък от първоначалния), на страната е предварително известно от кой момент започва да тече продълженият срок и поне неговия минимален срок, който съвпада с първоначално дадения по указания на съда. Изхождайки от тези съображения, въззивният съдебен състав, е приел, че обжалваното прекратително определение е постановено почти три седмици след изтичане на продължения срок за изпълнение указанията на съда, като преди постановяването му страната не е положила дължимата грижа, в случай на действително констатирано от нея забавяне от страна на държавните и общински органи, и не се е възползвала от законовите възможности по чл. 63 ГПК, още повече, че от писмените материали по делото се установява, че всички удостоверения за данъчна оценка са били издадени още на 24.03.2021 г., а всички схеми от СГКК – [населено място] носят дата на издаване 08.04.2021 г. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение, по следните причини: На първо място, поставените от частния касатор въпроси са обусловени от конкретните обстоятелства по делото и затова са относими към правилността на обжалвания съдебен акт, а тя стои извън предмета на селективното производство. Дори същите да бъдат преформулирани и уточнени, съобразно правомощията на касационната инстанция, условията на чл. 280, ал. 1 ГПК отново не са налице. Формулираният първи въпрос /дали съдът е следвало да уведоми страната за продължения срок/ е обусловил правните изводи на съда, респ. е налице общото основание за допускане на касационно обжалване, но отсъства допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен че тя е въведена бланкетно и не са изложени доводи за значението на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по отношение на същия е налице константна практика на ВКС, обективирана в множество съдебни актове, съгласно която съдът няма задължение да уведомява страната, направила искане по чл. 63 ГПК, че молбата за продължаване на срока е уважена, тъй като с оглед разпоредбата на чл. 63, ал. 2, изр. второ ГПК, продължаването на срока тече винаги от изтичането на първоначалния, респективно молителят следва сам да следи за резултата от това произнасяне. В посочения смисъл са определение № 147/15.03.2010 г. по ч.гр.д. № 84/2010 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 79/04.02.1010 г. по ч.гр.д. № 24/2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 193/11.04.2011 г. по ч.гр.д. № 103/2011 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 454/15.07.2013 г. по ч.гр.д. № 4232/2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 158/18.03.2011 г. по ч.гр.д. № 145/2011 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 495/30.06.2014 г. по т. д. № 1309/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 385/04.10.2010 г. по ч.гр.д. № 374/2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 364/27.06.2018 г. по ч.т.д. № 1656/2018 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др. Съществуването на трайна и непротиворечива практика на ВКС по този въпрос, с която определението е съобразено, изключва приложимостта на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вторият поставен от частния касатор въпрос не удовлетворява общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като, при така изложените от въззивния състав решаващи мотиви, същият не е бил предмет на обсъждане от страна на съда и не е намерил отражение при постановяване на обжалвания акт, както и не кореспондира с данните по делото. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че противно на твърденията на жалбоподателя, в частното производство, съобразно изричните правила на чл. 278 ГПК, страната не е лишена от възможността да ангажира пред въззивния съд доказателства /вкл. гласни/ в подкрепа на твърденията си, но в настоящия случай това не е било сторено. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение