Определение № 33 от 27.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 519/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], и насрещна касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу въззивно решение № 1879 от 14.10.2013 г., постановено по в. т. д. № 1653/2013 г. на Софийски апелативен съд, 9 състав. С касационната жалба на [фирма] е обжалвана частта от въззивното решение, с която е уважена насрещната въззивна жалба на [фирма] и след частична отмяна на решение № 8640 от 21.12.2012 г. по гр. д. № 11181/2011 г. на Софийски градски съд [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 79 231 лв. - застрахователно обезщетение за вреди, причинени на машини, съоръжения, оборудване и стопански инвентар в производствена сграда /мелница за зърно/ в [населено място] в резултат на настъпило застрахователно събитие „пожар”, ведно със законната лихва от 19.08.2011 г. до окончателното плащане, и разноски в размер на сумата 4 983.12 лв., както и частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението по гр. д. № 11181/2011 г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на [фирма] да заплати на [фирма] застрахователно обезщетение за вреди на производствената сграда вследствие възникналия пожар за разликата над 22 729.07 лв. до 63 327.55 лв. В касационната жалба се прави искане за частично обезсилване и частична отмяна на въззивното решение като недопустимо и неправилно. Недопустимостта на решението е аргументирана с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по недопустима насрещна въззивна жалба на ищеца, с която е обжалвано първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете за заплащане на застрахователно обезщетение за вреди, причинени на намиращите се в производствената сграда машини, оборудване, съоръжения и стопански инвентар, без да е подавана първоначална въззивна жалба срещу отхвърлителната част на решението. Като основание за недопустимост на решението се сочи и обстоятелството, че с него въззивният съд е присъдил на ищеца застрахователно обезщетение за причинените при пожара вреди на машини, съоръжения, оборудване и стопански инвентар в размер на 79 231 лв. при поддържан пред въззивната инстанция размер на претенциите 69 262 лв. Неправилността на решението е подкрепена с доводи за уважаване на исковете за застрахователно обезщетение по отношение на машините, съоръженията, оборудването и стопанския инвентар при отсъствие на ангажирани от ищеца доказателства за собственост на увреденото имущество и за наличие на застрахователен интерес от застраховането му; за основаване изводите на съда за размера на причинените вреди и на дължимото застрахователно обезщетение на експертни становища и документи, изготвени за целите на образуваното по повод на застрахователното събитие наказателно досъдебно производство; за необоснованост и незаконосъобразност на възприетия в решението извод за възстановителната стойност на увредената производствена сграда, релевантна за размера на застрахователното обезщетение. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано от касатора - ответник с поддържаната в касационната жалба недопустимост на въззивното решение и със следните твърдения: Въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката в решение № 60/25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., тъй като е приел, че след като допълнителното заключение на оценителната експертиза не е оспорено от страните, то е единствено релевантното доказателство за установяване на размера, характера и степента на повредите по производствената сграда и на паричния размер на вредата от застрахователното събитие, без да се вземат предвид другите доказателства по делото и данните, въз основа на които е изградено експертното становище; Като е приел, че договорът за застраховка е сключен при наличие на застрахователен интерес, независимо дали застрахователният интерес е доказан от лицето, което търси обезвреда, съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на спора материалноправен въпрос в противоречие с практиката в решение № 128/15.10.2010 г. по т. д. № 77/2010 г. на ВКС, І т. о.; Уважавайки исковете единствено на база заключението на оценителната експертиза, без да обсъди останалите доказателства по делото, съдът е постановил решението си в противоречие със задължителната практика в решение № 18/26.01.2010 г. по гр. д. № 1407/2008 г. на ВКС, ІV г. о. Насрещната касационна жалба на [фирма] е насочена срещу частта от въззивното решение, с която е обезсилено решението по гр. д. № 11181/2011 г. на Софийски градски съд в частта относно присъдената за периода 09.12.2008 г. - 19.08.2011 г. законна лихва върху сумата 63 327.55 лв., и срещу частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на исковете за заплащане на законна лихва върху сумата 66 262 лв. - застрахователно обезщетение за причинени при застрахователното събитие „пожар” вреди на намиращите се в производствената сграда машини, съоръжения, оборудване и стопански инвентар, за периода от 09.12.2008 г. до предявяване на исковете на 19.08.2011 г. В насрещната касационна жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за нарушения на материалния и процесуалния закон при определяне на обема на акцесорните искови претенции по чл.86, ал.1 ЗЗД и при произнасянето по тяхната основателност. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, подробно аргументирано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, във връзка със следните въпроси: Когато с исковата молба е предявен иск за присъждане на обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД - от датата на изпадане в забава на длъжника до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, а първоинстанционният съд е присъдил законната лихва върху главницата от датата на забавата на длъжника до окончателното изплащане на задължението, налице ли е произнасяне „свръхпетитум”; Следва ли да бъде обезсилено първоинстанционното решение, когато с исковата молба е претендирано обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода от датата на изпадане в забава на длъжника до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, а първоинстанционният съд е присъдил законната лихва върху уважената главница от момента на забавата до окончателното изплащане на задължението; Налице ли е отхвърлителен диспозитив в първоинстанционното решение, когато с исковата молба е претендирано обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода от датата на изпадане в забава на длъжника до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, а първоинстанционният съд е отхвърлил претенция за заплащане на законната лихва от момента на забавата до окончателното изплащане на задължението и е посочил чл.86, ал.1 ЗЗД като правно основание на отхвърлената претенция. Всяка от страните оспорва жалбата на другата страна по съображения в писмен отговор, депозиран в срока по чл.287 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба на [фирма] е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Процесуално допустима е и насрещната касационна жалба на [фирма], която е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване въззивен акт в рамките на срока по чл.287, ал.2 ГПК. Неоснователен е доводът на [фирма], че жалбата е недопустима, тъй като с нея се обжалват части от въззивното решение, които не са предмет на обжалване с първоначална касационна жалба. Подаването на касационна жалба от една от страните в процеса срещу отделни части от въззивното решение е достатъчно, за да бъде упражнено правото на насрещна касационна жалба по чл.287, ал.2 ГПК от другата страна, която не е удовлетворена от произнасянето по предявените от или срещу нея искове. Насрещната касационна жалба е депозирана при наличие на подадена касационна жалба срещу въззивното решение и при спазване на преклузивния срок по чл.287, ал.2 ГПК, като с оглед изхода на спора по акцесорните претенции за законни лихви касаторът - ищец има правен интерес от предприетото с нея обжалване. Поради изложеното липсват процесуални пречки за разглеждане на жалбата при съобразяване на предпоставките по чл.287, ал.4 ГПК и чл.280, ал.1 ГПК. Производството по гр. д. № 11181/2011 г. е образувано пред Софийски градски съд по искова молба на [фирма], с която са предявени осъдителни искове срещу [фирма] за заплащане на сумите 150 000 лв. - застрахователно обезщетение за вреди по застраховка „Защитено имущество”, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане, и 45 686.74 лв. - обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода от 09.12.2008 г. до предявяване на исковете. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е изложил твърдения, че с договор за продажба във формата на нотариален акт № 151 от 31.07.2008 г. на нотариус С. И. с рег. № 016 е придобил собствеността върху производствена сграда /мелница за зърно/ в [населено място]; Към датата на сключване на договора сградата, заедно с намиращите се в нея машини, съоръжения, оборудване, стопански инвентар и готова продукция, били застраховани общо за сумата 329 706 лв. при [фирма] с договор за имуществена застраховка „Защитено имущество”, оформен със застрахователна полица № 006371/03.03.2008 г., със срок на действие 03.03.2008 г. - 02.03.2009 г.; На 22.08.2008 г. възникнал пожар в производствената сграда, в резултат на който били унищожени части от сградата и намиращите се в нея машини, съоръжения, оборудване, стопански инвентар и готова продукция; По повод на възникналия пожар бил извършен оглед от служители на МВР и било образувано досъдебно производство, приключило с постановление за спиране поради неразкриване на извършителя; Ищецът уведомил незабавно ответника - застраховател за възникналия пожар, предвиден в застрахователния договор като покрит застрахователен риск, и поискал да му бъде изплатено обезщетение за причинените вреди на застрахованото имущество; С писмо от 09.12.2008 г. ответникът уведомил ищеца, че отказва изплащане на застрахователно обезщетение, тъй като вероятна причина за пожара е късо съединение в инсталацията, за което е допринесло използването на нестандартни предпазители. В изпълнение на дадени от първоинстанционния съд указания, с писмена молба от 20.02.2012 г., ищецът [фирма] е конкретизирал исковата молба като е посочил, че претендираната с главния иск сума от 150 000 лв. е формирана като сбор от сумите 77 738 лв. - застрахователно обезщетение за нанесени вреди по производствената сграда, 66 262 лв. - обезщетение за нанесени вреди на машини, съоръжения и оборудване, 3 000 лв. - обезщетение за нанесени вреди на стопански инвентар, и 3 000 лв. - обезщетение за унищожена продукция. С решение № 8640 от 21.12.2012 г. Софийски градски съд е осъдил [фирма] да заплати на [фирма] сумата 63 327.55 лв. - обезщетение по чл.208, ал.1 КЗ за нанесени вреди на производствената сграда, ведно със законната лихва от 09.12.2008 г. /датата на отказа за изплащане на застрахователно обезщетение/ до окончателното плащане; отхвърлил е иска за застрахователно обезщетение за сградата за разликата над сумата 63 327.55 лв. до претедндирания размер от 77 738 лв. и изцяло исковете за заплащане на застрахователно обезщетение за машини, съоръжения и оборудване /66 262 лв./, за стопански инвентар /3 000 лв./ и за унищожена продукция /3 000 лв./, ведно със законните лихви върху тях от 09.12.2008 г. до окончателното плащане. Решението на първоинстанционния съд е обжалвано с въззивна жалба от ответника [фирма] в осъдителната част за сумата 63 327.55 лв. - застрахователно обезщетение за производствената сграда, заедно със законната лихва от 09.12.2008 г. В срока по чл.263, ал.2 ГПК е подадена насрещна въззивна жалба и от ищеца, който е обжалвал решението в частта за отхвърляне на исковите претенции за заплащане на застрахователни обезщетения в размер на 66 262 лв. - за вреди, причинени на машините, съоръженията и оборудването, и 3 000 лв. - на стопанския инвентар, ведно със законните лихви от 09.12.2008 г. до окончателното плащане. Въззивният Софийски апелативен съд се е произнесъл по жалбите с обжалваното в настоящото производство въззивно решение, с което е обезсилил като недопустимо решението на Софийски градски съд в частта за присъждане на законни лихви върху сумата 63 327.55 лв. за периода 09.12.2008 г. - 19.08.2011 г. /датата на предявяване на исковете/; Отменил е решението в частта за отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение за вреди по машините, съоръженията, оборудването и стопанския инвентар до размер на сумата 79 231 лв. и е осъдил [фирма] да заплати на ищеца тази сума, заедно със законната лихва от датата на предявяване на исковете - 19.08.2011 г., до окончателното плащане; Потвърдил е решението в останалата обжалвана част; Присъдил е разноски на ищеца в размер на 4 983.12 лв. За да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение в частта относно законните лихви, Софийски апелативен съд е приел, че с исковата молба ищецът е предявил самостоятелен иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху дължимото застрахователно обезщетение в размер на законната лихва от датата на отказа за доброволно плащане на обезщетението - 09.12.2008 г., до предявяване на исковете, а с решението съдът се е произнесъл по иск за заплащане на законна лихва от датата на отказа до окончателното изплащане на застрахователното обезщетение, какъвто не е предявяван от ищеца, и по този начин е излязъл извън пределите на търсената защита. Въззивният съд е изразил становище, че липсата на произнасяне по действително предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД може да бъде преодоляна само по реда за допълване на решението, но не и по реда за неговото обжалване. Потвърждаването на първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът за заплащане на застрахователно обезщетение за производствената сграда до размер на сумата 63 327.55 лв., и уважаването на исковете за заплащане на застрахователно обезщетение за засегнатото при пожара движимо имущество в сградата - машини, съоръжения, оборудване и стопански инвентар, е мотивирано от въззивния съд с направените въз основа на доказателствата по делото изводи за доказаност и основателност на исковите претенции. Въззивният съд е счел за неоснователни възраженията и доводите във въззивната жалба на ответника, че ищецът не е доказал правото си на собственост върху увреденото при пожара имущество и застрахователния интерес от сключването на договора за застраховка, поради което не е активно материалноправно легитимиран да води исковете по чл.208, ал.1 КЗ. След преценка на доказателствата съдът е приел, че договорът за застраховка е сключен при наличие на застрахователен интерес от собствениците на производствената сграда и на намиращите се в нея машини, съоръжения, оборудване и стопански инвентар, които впоследствие са прехвърлили собствеността върху сградата, заедно с движимите вещи в нея, на трети лица, от които дружеството - ищец е закупило сградата с всички принадлежности. Поради липса на уговорки в договорите за продажба, изключващи ползването от застраховката, е направен извод, че по силата на чл.212, ал.1 КЗ, в качеството на приобретател на застрахованото имущество, ищецът е встъпил в правата по застрахователния договор и е легитимиран да претендира застрахователно обезщетение по чл.208, ал.1 КЗ. Като неоснователни са преценени и оплакванията на [фирма] за отсъствие на доказателства за обема на причинените при пожара вреди на производствената сграда и за размера на дължимото за тях застрахователно обезщетение. Въззивният съд е изложил съображения, че обемът на вредите и размерът на обезщетението се установяват от заключението на съдебносчетоводната експертиза по делото, което не е оспорено от страните и законосъобразно е кредитирано от първоинстанционния съд, като използването от вещото лице на доказателства от досъдебното производство /протоколи за оглед и оценка на унищожено имущество и др./ не е основание да не бъде възприето заключението. При произнасянето по исковете за застрахователно обезщетение за вредите, причинени на застрахованите машини, съоръжения, оборудване и стопански инвентар, въззивният съд е взел предвид заключенията на съдебнооценителната експертиза от първоинстанционното производство и е приел, че исковете са доказани и основателни до размер на сумата 79 231 лв. В съответствие с този извод съдът е присъдил на ищеца застрахователно обезщетение в размер на 79 231 лв. /при предявен и поддържан във въззивното производство размер на тези претенции 69 262 лв., от които 66 262 лв. за машините, съоръженията и оборудването и 3 000 лв. за стопанския инвентар/, заедно със законната лихва от предявяване на исковете до окончателното плащане. Относно оплакването в насрещната въззивна жалба на ищеца за неправилно отхвърляне на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на законни лихви върху застрахователното обезщетение за движимото имущество за периода от 09.12.2008 г. до предявяване на исковете въззивният съд е посочил, че първоинстанционното решение не съдържа отхвърлителен диспозитив за такъв иск с присъщите му индивидуализиращи белези. Въпреки това становище, с диспозитива на обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение „в останалата обжалвана част”, която включва и отхвърлянето на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД. Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното: По касационната жалба на [фирма]: Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване в частта, с която въззивният съд е осъдил застрахователното дружество - касатор да заплати на [фирма] застрахователно обезщетение по чл.208, ал.1 КЗ за вреди, причинени на застрахованите машини, съоръжения, оборудване и стопански инвентар, за разликата над сумата 69 262 лв. до присъдените с решението 79 231 лв. Допускането на касационно обжалване се налага поради вероятността въззивното решение да е процесуално недопустимо в посочената част, тъй като при предявен с исковата молба и поддържан във въззивното производство размер на исковите претенции 69 262 лв. въззивният съд е присъдил застрахователно обезщетение в размер на 79 231 лв., т. е. 9 969 лв. повече от претендираното от ищеца. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК вероятната недопустимост на решението, на която касаторът - ответник се е позовал изрично в касационната жалба, е самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване. Неоснователно е искането на касатора - ответник за допускане на въззивното решение до касационен контрол в останалите обжалвани части. От данните по делото не може да се направи предположение за частична недопустимост на решението поради недопустимост на разгледаната с него насрещна въззивна жалба на ищеца. С насрещната въззивна жалба, подадена в преклузивния срок по чл.263, ал.2 ГПК, ищецът е упражнил признатото му от процесуалния закон право на защита срещу неизгодните за него части от първоинстанционното решение. Обстоятелството, че срещу обжалваните с насрещната жалба части от първоинстанционното решение не е подадена първоначална въззивна жалба по чл.259 ГПК, е ирелевантно за допустимостта на въззивното решение, след като подаването на насрещната въззивна жалба е извършено в предвидения от закона преклузивен срок в отговор на предприетото от другата страна въззивно обжалване. Изводите на въззивния съд за доказаност и основателност на исковете за заплащане на застрахователно обезщетение за вредите от застрахователното събитие „пожар” са изградени върху заключения на съдебни експертизи, назначени в хода на разглеждане на делото. Съдът е кредитирал експертните заключения съобразно правомощията си по чл.202 ГПК, след като е преценил, че те са изготвени на базата на годни и достоверни доказателства. Преценката за доказателствената стойност на заключението е от значение за правилността на въззивното решение, която не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК. Процесуалните действия на въззивния съд по приемане и обсъждане на заключението не сочат на отклонение от задължителната практика по чл.290 ГПК в представеното от касатора решение № 60/25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., в което е прието, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице във всички случаи, когато не е оспорено от страните, а следва да го обсъжда с всички останали доказателства по делото. С оглед на това не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол по процесуалния въпрос за доказателственото значение на експертното заключение и за възприемането му от въззивния съд. При произнасянето по въззивната жалба на ответника - касатор въззивният съд е приел, че договорът за имуществена застраховка е сключен от собственик на застрахованото имущество, който е имал интерес да застрахова имуществото си. Предвид извода, че договорът за застраховка е сключен при наличие на застрахователен интерес, не може да се приеме за доказано твърдението на касатора, че въззивният съд е уважил исковете по чл.208, ал.1 КЗ въпреки недоказаността на застрахователен интерес и по този начин се е отклонил от задължителната практика в решение № 128/15.10.2010 г. по т. д. № 77/2010 г. на ВКС, І т. о., според която застрахователният интерес е предпоставка за действителност на договора за имуществено застраховане и в случай на оспорване пълното му доказване от застрахования е условие за основателност на иска за заплащане на застрахователно обезщетение. Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и във връзка с твърдението на касатора - ответник, че в противоречие със задължителната практика на ВКС въззивният съд е уважил исковете за застрахователно обезщетение само въз основа на експертните заключения, без да са събрани други доказателства за обема на произлезлите от застрахователното събитие вреди и за размера на дължимото застрахователно обезщетение. Изложеното твърдение съставлява оплакване за необоснованост и за процесуална незаконосъобразност на решението, които в качеството на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК са относими към правилността на решението и не попадат в очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол. По насрещната касационна жалба на [фирма]: К. - ищец е обосновал приложното поле на касационното обжалване с три въпроса, които уточнени и обобщени от касационната инстанция в рамките на правомощията в производството по чл.288 ГПК, се свеждат до един процесуалноправен въпрос - въпросът за правомощията на съда при произнасяне по акцесорна претенция за присъждане на обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законните лихви върху дължимо парично вземане за периода от забавата на длъжника до предявяване на иск за вземането и за периода от предявяване на иска до окончателното плащане на вземането. Посоченият въпрос покрива общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, тъй като разрешаването му от въззивния съд е обусловило изхода на делото по претенциите на ищеца за присъждане на законни лихви върху търсените с исковете по чл.208, ал.1 КЗ застрахователни обезщетения за периода от падежа на вземанията за обезщетение - 09.12.2008 г., до окончателното плащане. Процесуалният закон не дава изричен отговор на поставения въпрос и по същия не е формирана задължителна практика на ВС и ВКС. Предвид изложеното настоящият състав приема, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като касационното разглеждане на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен с Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС - т.4. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,