Определение № 2899 от 22.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1203/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Севан“ ООД срещу решение № 106 от 02.09.2025 г., постановено по в.т.д. № 58/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 127 от 19.11.2024 г., постановено по т.д. № 125/2023 г. по описа на Окръжен съд – Плевен. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от „Севан“ ООД срещу „Агро АКМ“ ЕООД иск с правна квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 318 132 лв., представляваща дадена в заем сума, която подлежи на връщане съгласно договор за временна финансова помощ, сключен на 14.12.2022 г., като погасен чрез прихващане с вземане на „Агро АКМ“ ЕООД към „Севан“ ООД за получаване на цена за доставена пшеница съгласно договор за продажба, сключен на 14.12.2022 г. С решението са отхвърлени и исковете, предявени от „Севан“ ООД срещу „Агро АКМ“ ЕООД, както следва: - иск с правна квалификация чл. 240, ал. 2 ЗЗД за присъждане на сума в размер на 1 732, 05 лв., представляваща възнаградителна лихва, дължима по договор за временна финансова помощ, сключен на 14.12.2022 г., и иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД за присъждане на сума в размер на 121 206, 97 лв., представляваща неустойка за забавено изпълнение на задължението за връщане на предоставената в заем сума, дължима за периода от 01.02.2023 г. до 16.05.2023 г. съгласно чл. 7 от договор за временна финансова помощ, сключен на 14.12.2022 г. С решението на първата инстанция по предявените в процеса насрещни искове „Севан“ ООД е осъдено да заплати на „Агро АКМ“ ЕООД на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ сума в размер на 141 392 лв., представляваща неплатена цена за доставена пшеница, дължима по договор за продажба, сключен на 14.12.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 06.12.2023 г. до окончателното й плащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 16 150 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено изпълнение на задължението за покупна цена, начислено за периода от 28.12.2022 г. до 05.12.2023 г. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила, както и че е необосновано. Касаторът счита, че изводът на въззивния съд, че цената на доставената пшеница е определена с фактура, издадена в деня на подписване на договора за продажба, не съответства на уговорката на страните, че тя ще бъде определена в по-късен момент съобразно реалната пазарна цена на този вид стока. Съдът е допуснал и нарушение на чл. 20 ЗЗД, тъй като не е тълкувал уговорката за определяне на цената на пшеницата, съдържаща се в договора, във връзка с останалите отношения между страните, които са възникнали по други сключени договори. Счита, че по делото не е доказано, че между страните по сделката за продажба е постигнато съгласие за цената на пшеницата, поради което тя е трябвало да бъде определена по реда на чл. 326, ал. 2 ТЗ с помощта на вещо лице, което не е направено от въззивния съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани осем въпроса, като по всеки от тях е направено позоваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Агро АКМ“ ЕООД, изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага съображения и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Велико Търново е приел, че предмет на разглеждане в производство са предявени от „Севан“ ООД срещу „Агро АКМ“ ЕООД искове, както следва: - иск с правна квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 318 132 лв., представляваща дадена в заем парична сума, която подлежи на връщане съгласно договор за временна финансова помощ, сключен на 14.12.2022 г.; - иск с правна квалификация чл. 240, ал. 2 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 1 732, 05 лв., представляваща възнаградителна лихва, дължима по договор за временна финансова помощ, сключен на 14.12.2022 г.; - иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 121 206, 97 лв., представляваща неустойка за забавено изпълнение на задължението за връщане на предоставената в заем сума, дължима за периода от 01.02.2023 г. до 16.05.2023 г. съгласно чл. 7 от договор за временна финансова помощ, сключен на 14.12.2022 г. В процеса са предявени и насрещни искове от „Агро АКМ“ ЕООД срещу „Севан“ ООД, както следва: - иск с правна квалификация чл. 327, ал. 1 ТЗ за присъждане на сума в размер на 141 392 лв., представляваща неплатена цена за доставена пшеница, дължима по договор за продажба, сключен на 14.12.2022 г.; - иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сума в размер на 16 150 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено изпълнение на задължението за покупна цена, начислено за периода от 28.12.2022 г. до 05.12.2023 г. Въззивният съд е счел за доказано по делото сключването на договора, който се сочи като правопораждащ факт на вземанията, предмет на предявените от „Севан“ ООД осъдителни искове, който е договор за заем от 14.12.2022 г. Изводът за това е основан изявление от ответника по тези искове „Агро АКМ“ ЕООД за извънсъдебно признание на факта на сключване на договора, съдържащо се в изходящо от него уведомление от 26.05.2023 г. Той е направен и при съобразяване на това, че договорът за заем е реален, а по делото е установено, че „Севан“ ООД е предал на „Агро АКМ“ ЕООД парична сума в размер на 318 132 лв. за временно ползване. Въззивният съд е приел, че по силата на този договор за заемателя „Севан“ ООД е възникнало задължение да върне на заемодателя „Агро АКМ“ ЕООД предоставената за ползване парична сума в размер на 318 132 лв. в срок до 31.01.2023 г. В обжалваното решение е заключено, че по делото се доказва, че на 14.12.2022 г. между страните по спора е сключен и втори договор. Това е договор за продажба, с който „Агро АКМ“ ЕООД се е задължило да продаде на „Севан“ ООД пшеница реколта 2022 г. срещу получаване на покупна цена за това. Въззивният съд е намерил, че в договора се съдържа уговорка, с която страните са постигнали съгласие, че размерът на дължимата от купувача покупна цена за един тон пшеница е 650 лв. В съдържанието на сделката е включена и клауза, че окончателната цена за доставената пшеница може да бъде определена в друг размер в срок до 31.01.2023 г. Въззивният съд е тълкувал тази уговорка, като е извел, че изразената с нея воля на страните е да предвидят, че за продавача ще съществува право да определи различен размер на покупната цена от този по договора, но няма да възниква задължение да направи това, което при неизпълнение да ангажира договорната му отговорност. След като за продавача не е възникнало задължение за извършване на действия за ценообразуване след сключване на договора, то непредприемането на такива не може да бъде основание за разваляне на договора за продажба, както твърди „Севан“ ООД. Във връзка с поддържаното от това дружество възражение, че страните по договора не са уговорили в него размера на задължението за покупна цена, въззивният съд е посочил още, че по делото е установено, че за извършената в изпълнение на договора доставка на 709 960 кг. продавачът „Агро АКМ“ ЕООД е издал на 14.12.2022 г. фактура, която е подписана както от негов представител, така и от представител на купувача „Севан“ ООД. В съдържанието на този документ е записано, че единичната цена за килограм доставена пшеница е 0, 65 лв., а цената за цялото количество доставена пшеница възлиза на сумата от 459 524 лв. С подписването на фактурата от двете страни по договора те отново са постигнали съгласие за размера на покупната цена. Освен това от заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза се установява, че тази фактура е осчетоводена в счетоводството на купувача „Севан“ ООД. Действието по осчетоводяване е квалифицирано от въззивния съд като такова по изразено от дружеството признание, че за него е възникнало задължение за заплащане на покупна цена за доставеното количество пшеница в посочения във фактурата размер. С оглед на това е направен извод, че по договора за продажба за „Севан“ ООД е възникнало задължение за заплащане на покупна за доставеното през месец 12.2022 г. количество пшеница в размер на 459 524 лв. На следващо място и във връзка с това, че по делото е установено, че страните по спора си дължат взаимно изпълнение на парични вземания, въззивният съд е разгледал направеното от „Агро АКМ“ ЕООД възражение, че те са погасени до размера на по-малкото от тях чрез извънсъдебно прихващане. Приел е, че към момента, в който това дружество е отправило извънсъдебно изявление за прихващане, неговото вземане, което е това за получаване на покупна цена по договора за продажба, не е било ликвидно, защото между страните е съществувал спор за неговото съществуване. Следователно не са осъществени предпоставките за възникване в негова полза на правото да прихване с вземанията. Въззивният съд е счел, че от „Агро АКМ“ ЕООД в срока по чл. 371 ТЗ е предявено в процеса и възражение за съдебно прихващане между насрещните вземания на страните. Направил е извод, че са налице предпоставките за извършване на съдебно прихващане между тези вземания, тъй като по делото се доказва, че те са възникнали, че активното вземане, което е това на „Агро АКМ“ ЕООД за получаване на покупна цена за доставената пшеница, е изискуемо, както и че пасивното вземане, което е това на „Севан“ ООД за връщане на дадената в заем сума по договора за заем, е изпълняемо. По отношение на изискуемостта на активното вземане съдът е намерил, че в договора за продажба на пшеница и в подписаната от страните фактура не е уговорен срок за изпълнение на задължението за заплащане на покупна цена, поради което то следва да се погаси в срока по чл. 303а, ал. 3 ТЗ, който е 14 дни от издаване на фактурата, която го удостоверява. Този срок изтича на 28.12.2022 г., от която дата настъпва и изискуемостта на вземането на „Агро АКМ“ ЕООД. За момент, от който пасивното вземане е било изпълняемо, съдът е приел датата, на която е настъпил неговият падеж, която е 31.01.2023 г. По силата на съдебното прихващане вземането на „Севан“ ООД по договора за заем за получаване на дадената за ползване парична сума от 318 132 лв. следва да се счита за изцяло погасено и осъдителният иск за неговото изпълнение трябва да бъде отхвърлен. В обжалваното решение е посочено, че прихващането има действие от датата, на която то е могло да бъде извършено, която е тази, на която активното вземане е станало изискуемо, а пасивното вземане е било изпълняемо. В случая тези предпоставки са осъществени на 31.01.2023 г., от която дата прихващането е породило действие по погасяване на задължението на „Агро АКМ“ ЕООД към „Севан“ ООД за връщане на предоставената в заем сума. Това е станало в уговорения в договора за заем срок за изпълнение на това задължение, поради което не е налице забава на „Агро АКМ“ ЕООД и в негова тежест не са възникнали задължения за заплащане на лихви и неустойка по договора за заем, които въззивният съд е счел, че са обусловени от забавата. Следователно исковете за изпълнение на тези задължения са неоснователни и трябва да бъдат отхвърлени. Доколкото вземането на „Агро АКМ“ ЕООД за получаване на покупна цена за доставената пшеница е в по-голям размер от насрещното вземане на „Севан“ ООД по договора за заем, то се погасява само частично по силата на прихващането. Неплатената част от него е в размер на 141 392 лв., до която сума е предявен насрещният иск по чл. 327, ал. 1 ТЗ за неговото изпълнение, което го прави изцяло основателен. Основателен е и акцесорният иск за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва за забавено изпълнение на задължението за покупна цена за периода от 28.12.2022 г. до 05.12.2023 г., тъй като купувачът „Севан“ ООД не го е изпълнил на падежа, който е 28.12.2022 г., нито се установява да го е изпълнил към датата на сезиране на съда. Поради съвпадението на изводите на въззивния съд с тези на съда от първа инстанция обжалваното решение е потвърдено. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позова на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира осем въпроса. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. В тълкувателното решение е отбелязано и това, че поставеният въпрос не може да е такъв, който да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Шест от поставените от касатора въпроси са следните: 1) Следва ли съдът да определи волята на страните, като се позове на тази, изявена от тях, а не на предполагаемата и спазва критериите за тълкуване на договорите, заложени в чл. 20 ЗЗД?; 2) Следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, за да определи предмета на договора и действителната воля на страните?; 3) Допустимо ли е съдът да определи предмета на договора само въз основа на част от доказателствата?; 4) Следва ли съдът при наличие на противоречиви писмени доказателства относно момента и начина на определяне на продажната цена да извърши съпоставка между съдържанието на договора и последващите документи (вкл. фактура и договор за временна финансова помощ), за да установи действителното икономическо и правно намерение на страните, съобразно принципите на добросъвестност и тълкуване по чл. 20 ЗЗД, вместо да приеме едно от доказателствата за достатъчно само по себе си?; 5) Следва ли въззивният съд при наличие на спор относно начина и момента на определяне на цената по договора да обсъди всички наведени от страните възражения и доводи, както и всички събрани доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и да изгради последователни фактически и правни изводи относно действителната воля на страните съобразно принципите на чл. 10 и чл. 12 ГПК и правилата за тълкуване на договорите по чл. 20 ЗЗД, вместо да постановява решение с вътрешно противоречиви мотиви, необосновано приравнявайки датата на договора с момента на ценообразуване?; 6) При определяне на действителната воля на страните и на момента на ценообразуване по договор за продажба следва ли съдът да изгради последователни фактически изводи, въз основа на които да изложи правни съображения - логически следствия от установените факти, като в мотивировъчната част на решението ясно и пълно отрази тези фактически и правни изводи, съобразно изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК и трайната практика на ВКС?. Тези въпроси ще бъдат разгледани общо, защото всеки от тях е формулиран във връзка с оплакването на касатора, че въззивният съд не е съобразил критериите за тълкуване на договора, предвидени в чл. 20 ЗЗД, и не е извел действителната воля на страните по договора за продажба на пшеница относно начина за определяне на размера на задължението за покупна цена. В обжалваното решение действително е обсъдено съдържанието на сключения договор за продажба на пшеница и при анализ на волята на страните, изразена в клаузите, включени в него, е счетено, че те са постигнали изрично съгласие за размера на една от съществените престации, характерни за този вид сделка, която е тази на купувача да заплати покупна цена за доставените стоки. Това обаче не е единственият аргумент, на който въззивният съд е основал извода си за размера, до който е възникнало задължението на „Севан“ ООД за заплащане на покупна цена за доставената пшеница. Той е изложил и друг самостоятелен мотив, който е, че по делото е доказано, че длъжникът „Севан“ ООД е признал извънсъдебно неизгодния за него факт, че задължението за покупна цена е възникнало в размера, посочен в издадена за това фактура, като признанието е направено чрез извършеното от него действие по осчетоводяване на фактурата. Това означава, че поставените от касатора въпроси относно прилагането на чл. 20 ЗЗД нямат решаващо значение за извода на въззивния съд за размера на задължението на „Севан“ ООД за заплащане на покупна цена, възникнало по договора за продажба на пшеница, и не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът формулира и следния въпрос: Длъжен ли е съдът да изложи самостоятелни мотиви защо събрано доказателство по делото е непротивопоставимо на друго доказателство по делото?. При обосноваването на основанието за допускане на касационно обжалване по този въпрос касаторът не е уточнил кое точно доказателство, което е събрано в процеса, не е обсъдено от въззивния съд във връзка с друго такова, от което се установяват различни факти. Това прави невъзможно за настоящия съдебен състав да извърши преценка дали формулираният въпрос е свързан с процесуални действия на съда и страните, които са реално извършени в производството, и оттам дали е такъв, по който има произнасяне, обуславящо крайния изход на делото пред въззивната инстанция. С оглед на това не може да се приеме, че въпросът отговаря на изискванията за осъществяване на общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е поставен и въпрос относно задължението на съда служебно да назначи експертиза за определяне на покупната цена по договор за продажба съгласно чл. 326, ал. 2 ТЗ, когато няма уговорка за това в договора. От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е счел, че страните по договора за продажба са постигнали изрично съгласие за размера на покупната цена на доставената пшеница, поради което той изобщо не е намерил за приложима нормата на чл. 326, ал. 2 ТЗ, която предполага липсата на такова съгласие. Следователно по поставения въпрос няма произнасяне във въззивното решение, поради което той не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 106 от 02.09.2025 г., постановено по в.т.д. № 58/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, разноски се следват на ответника по касационната жалба, който е направил искане за тяхното присъждане. От тази страна са представени доказателства за направени разходи за водене на делото пред настоящата инстанция в размер на 15 340 евро - адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства, че е платено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение