Определение № 3215 от 20.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1157/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по процесуално допустима частна касационна жалба с вх.№ 12704 от 01.10.2024 г., подадена от И. А. Т. чрез адвокат А. Т. от САК срещу въззивно Определение № 807 от 28.08.2024 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 435/2024 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, I гр.състав. Ответницата по частната жалба С. Н. Л. е депозирала отговор чрез адвокат Ц. В. от АК – Стара Загора, с който моли да не се допуска обжалването. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като прецени данните по делото и обсъди наведените доводи, приема следното: С обжалваното определение е потвърдено Определение № 1593 от 10.06.2024 г. по гр.д.№ 4957/2023 г. на РС - Стара Загора, с което е оставена без уважение молбата на настоящия касатор по чл. 248 ГПК за допълване на Решение № 378 от 26.04.2024 г. по посоченото дело в частта за разноските. От фактическа страна е установено, че производството по гр.д.№ 4957/2023 г. на РС – Стара Загора е образувано по искова молба на И. А. Т. против С. Н. Л. за делба на два самостоятелни обекта, като са поддържани твърдения за обстоятелства по чл. 23, ал. 2 СК с произтичащите от това искания делбата да се допусне при квоти 56425/65911 ид.части за ищеца (от които 46939/65911 ид.части, притежавани на лично основание поради частична трансформация, а останалите 9486/65911 ид.части – поради прекратяване на СИО) и 9486/65911 ид.части за ответницата. С депозирания отговор на исковата молба ответницата изрично е признала основателността на твърденията по чл. 23, ал. 2 СК и е заявила, че моли делбата да се допусне при посочените в исковата молба квоти. С постановеното Решение № 378 от 26.04.2024 г. е признато за установено по отношение на отвеницата, че на основание чл. 23, ал. 2 СК ищецът притежава 46939/65911 ид.части от процесните вещи и делбата е допусната при квотите, заявени с исковата молба. По заявеното от ищеца искане да му бъдат присъдени разноски в решението е изложено, че се следва присъждането на държавната такса по иска по чл. 23, ал. 2 СК, но не и каквато и да е част от адвокатското възнаграждение в размер на 8 580 лв. РС се е аргументирал със съдържанието на ДПЗС, в който липсват данни да е уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение по чл. 23, ал. 2 СК, а същото касае единствено и само иска за делба. Последното е обосновало извод, че по отношение на тези разноски произнасянето е дължимо във втората фаза на производството, съобразно Определение № 335 от 01.07.2015 г. по ч.гр.д.№ 2020/2015 г. на ВКС, I г.о. Последвало е подаването на молба по чл. 248 ГПК, която е оставена без уважение с Определение №1593 от 10.06.2024 г. по гр.д.№ 4957/2023 г. на РС - Стара Загора по вече изложените с решението съображения. Сезиран с частна жалба, ОС - Стара Загора е намерил за необходимо да отбележи, че производството пред РС не се е отличавало с фактическа и правна сложност. Приел е, че в ДПЗС е уговорено, определено и заплатено единствено и само възнаграждение по иска за делба, но не и по преюдициално предявения иск по на чл. 23, ал. 2 СК, поради което по отношение на възнаграждението съдът следва да се произнесе едва във втората фаза на делбата. В изложение към частната касационна жалба са поставени въпросите: „Разноски за адвокатско възнаграждение в първата фаза на делбата, при наличие на преюдициални спорни въпроси, присъждат ли се на основание чл. 78 ГПК – в първа фаза на делбата?“; „С решението по първа фаза на делбата съдът дължи ли произнасяне по претенцията на ищеца за разноски за адвокатско възнаграждение за осъществената защита по отношение на успешно защитеното съществуване и обема на правата в съсобствеността на съделителите във връзка с уважения преюдициален иск с правно основание чл. 23, ал. 2 СК на основание чл. 78 ГПК ?“; „Допустимо ли е във втора фаза на делбата съдът да се произнася за разноски за адвокатско възнаграждение по уважен с решението по първа фаза на делбата иск с правно основание чл. 23, ал. 2 СК ?“. Касаторът моли касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с т. 9 от ППВС № 7/1973 г., както и казуална практика на ВКС, съгласно която при възникнали в делбеното производство спорни въпроси и когато тези спорове се пренасят в по-горни инстанции, разноските се определят по общите правила на чл. 78 ГПК. Поставя и въпроса: „Ако ответната страна по предявен в делбеното производство преюдициален иск с правно основание чл. 23, ал. 2 СК признае този иск, дължи ли на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съразмерно с уважената част на иска ?“ – с довод, че искът по чл. 23, ал. 2 СК е конститутивен и правният резултат от уважаването му не е постижим извънсъдебно, поради което признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски. Позовава се на казуална практика на ВКС. Поддържа още, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Не е налице основание за допускане на обжалването. Първите три поставени въпроса нямат обуславящо значение за постановения от въззивния съд резултат, тъй като с обжалваното определение не е отречена възможността за присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в първата фаза на делбата съобразно произнасянето по преюдициални спорни въпроси. Решаващият мотив за отхвърляне на искането по чл. 78, ал. 1 ГПК, респ. – по чл. 248 ГПК, е констатацията, че в представения като доказателство за направените разноски ДПЗС липсват данни да е уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за защита по иска по чл. 23, ал. 2 СК, а същото касае единствено и само иска за делба. В този смисъл искането е отхвърлено не поради неговата принципна неоснователност (в каквато насока са поставените питания), а поради неговата недоказаност. Основание за допускане на обжалването не обективира и четвъртото питане. То е поставено в контекста на разбирането, че искът по чл. 23, ал. 2 СК е конститутивен, което е в противоречие със задължителната практика на ВКС. Съгласно ТР № 2 от 20.01.2025 г. по тълк.д.№ 2/2022 г. на ВКС, ОСГК, процесуалното средство за защита при твърдение за осъществена трансформация на лично имущество (както пълна, така и частична) е предявяването на положителен установителен иск за титулярството на съответното вещно право. Предвид характера на иска релевираната от касатора практика по чл. 274, ал. 3 ГПК - Определение № 709 от 28.12.2012 г. по ч.гр.д.№ 592/2012 г. на ВКС, I г.о., се явява неотносима (с Определение № 500 от 16.07.2013 г. по ч.т.д.№ 2326/2013 г. на ВКС, I т.о. и Определение № 178 от 28.10.2019 г. по ч.гр.д.№ 3037/2019 г. на ВКС, I г.о. не е допуснато касационно обжалване, поради което те не удовлетворяват изискванията по т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК към актовете, формиращи практиката на ВКС по смисъла на т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК). Ето защо ВКС приема, че отсъстват както общо, така и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по въпрос № 4. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивните актове се допускат до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В резултат от извършената от настоящия състав служебна проверка не се установява вероятност въззивното определение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване. В случая обжалваното определение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданска колегия