Определение № 286 от 13.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4457/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“АД срещу решение №.918/29.07.21 по г.д.№.1381/21 на АС София, 7с., в частта, с която, след частична отмяна на реш.№.260886/9.02.21 по г.д.№.16076/19 на СГС, е признато за установено, че са нищожни поради неравноправност клаузи от Договор за банков кредит №.НL 41265/19.05.08-чл.6 ал.2 /с изкл. на изр. първо/, чл.12 ал.1 и чл.23 ал.1 и ал.2, и „Юробанк България“АД е осъдена да плати на Н. А. А. на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД 6520,37 швейцарски франка и 19143,16 швейцарски франка недължимо платени по същия договор, ведно със законната лихва от 25.04.18 до окончателното изплащане и съответно произнасяне по разноските. Ответната страна Н. А. А. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието от фактическа страна, че между „Юробанк И Еф Джи България“АД и ищеца като кредитополучател е бил сключен договор /№.НL 41265/29.07.08/ за кредит за покупка на недвижим имот, с който банката предоставя кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 87000евро по курс „купува“ на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита /чл.1 ал.1/ срещу задължението на кредитополучателя да върне кредита ведно с лихвите при договорените условия; годишната лихва е определена като сбор от базов лихвен процент /БЛП/ за жилищни кредити в швейцарски франкове плюс надбавка от един пункт; към момента на сключването БЛП е 5%, съответно годишната лихва е 6 процента; в чл.3 ал.5 е предвидено, че действащият БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Съдът се е позовал на заключение на съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/, видно от което методологията на банката за определяне на БЛП не съдържа конкретна формула, по която той се изчислява; съгласно приложения към договора погасителен план датата на усвояване на кредита е 20.08.08, отпуснатата сума в швейцарски франкове е 143523 /с равностойност 87000евро/, а дължимата месечна вноска към тази дата е 825,50 швейцарски франка. Разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове /чл.2 ал.1/, усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметката по чл.2 ал.1 се превалутира служебно от банката в евро по курс „купува“ на швейцарски франк към евро в банката в деня на усвояването, като се превежда в открита в банката сметка на кредитополучателя в евро /чл.2 ал.3/. Съгласно чл.3 ал.5 от договора, действащият БЛП на банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. В чл.6 ал.2 е предвидено, че погасяването на кредита се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен - швейцарски франкове; в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихва кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл.2 ал.1, но има средства в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средствата, след служебното им превалутиране в швейцарски франкове по курс продава на банката за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменимо и безусловно съгласие. В чл.12 ал.1 е уговорена възможност за банката да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага към операциите си, както и приложимите лихви; измененията влизат в сила от приемането им и са задължителни за страните. В чл.23 ал.1 кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането по чл.21, може да има за последица, вкл. в случаите на чл.6 ал.2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски, изразени в лева/евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поема всички вреди /вкл. пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит; в чл.23 ал.2 заявява, че изцяло е запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6 ал.2 и чл.21-24 и е съгласен с настъпването им. Изяснено е, в това число на база заключение на ССЕ, че към датата на усвояване на кредита приложимият курс купува за швейцарския франк на банката към евро е 1,649688 шв.фр. за 1 евро, а определеният съобразно този курс размер на предоставения и усвоен кредитен лимит в швейцарски франкове е 143523шв.фр.; към датата на сключване на договора БЛП по кредита е бил 5%; от 10.10.08 ответникът го е увеличил едностранно на 7,2%; от 10.10.12 е намален на 6,95%; в резултат на прилагания едностранно увеличен лихвен процент банката е събрала месечни вноски и такси през исковия период 24.04.13-24.04.18 в размер на 6520,37шв.фр. в повече; валутата на заемната сметка, разкрита на името на кредитополучателя, е швейцарски франк и кредитът е усвоен в тази валута, но тъй като тази сметка е била блокирана, ползването му е извършено в евро от евровата разплащателна сметка, след превалутирането му по курс “купува-безкасово“ на банката; кредитът е погасяван във франкове. От правна страна е прието, че исковете за прогласяване на нищожност на чл.1 ал.1 и ал.3 от договора за кредит-който установява, че банката предоставя кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността на швейцарските франкове на 87000евро по курс купува за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита – не е нищожна - тя дефинира основния предмет, като ищецът не сочи в какво се състои неяснотата или неразбираемостта на клаузата. Аналогичното важи и относно съдържащата се в чл.6 ал.2 уговорка, че кредитът ще се погасява в швейцарски франкове-клаузата не е неравноправна и страните са обвързани от нея; съгласно член 6 параграф 1 от Директива 93/13, националният съд, който разглежда неравноправна договорна клауза, е длъжен само да не я прилага, така че тя да няма задължителна сила за потребителя, но не е овластен да изменя съдържанието й-поради което и искането на ищеца за приемане, че кредитът е отпуснат в евро, със съответното преизчисляване на дълга в евро, е намерено за неоснователно. Във връзка с нищожността на основните клаузи е отразено, че съгласно чл.143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. на цитираната норма. При формиране на крайния извод следва да бъдат отчетени също и всички обстоятелства, свързани със сключването на договора към датата на подписването му, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Поради това съдът е тълкувал съвкупно клаузите на чл.1 ал.1 и ал.3; чл.2 ал.1 и ал.4; чл.3 ал.5, чл.6 ал.2, чл.8 ал.2; чл.12 ал.1 и чл.23 ал.1 и ал.2 от договора от 2008г., предвид тяхната взаимна обусловеност. Относно уговорките, касаещи начина на определяне на лихвите и таксите, и доколкото в клаузата на чл.12 ал.1 е предвидено правото на банката да променя по време на действието на договора Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си, е прието, че безспорно по време на действието на договора банката е изменила едностранно размера на дължимата възнаградителна лихва; такова нейно право е предвидено в чл.3 ал.5 от договора за кредит; клаузата не е индивидуално договорена и не е налице основанието на чл.144 ал.2 т.1 ЗЗП, доколкото Банката не е доказала основателна причина за едностранната промяна на лихвения процент и не е поела задължение да уведоми кредитополучателя за възможността да прекрати договора. Клаузите на чл.3 ал.5, чл.6 ал.2, чл.8 ал.2, чл.12 ал.1 и чл.23 ал.1 и ал.2 от договора от 2008г. са част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на банката, поради което кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им; те са нищожни като неравноправни на основание чл.146 ал.1 ЗЗП при хипотезите на чл.143 т.11 и т.19 от ЗЗП /изключенията на чл.144 ал.3 ЗЗП не намират приложение, тъй като са относими единствено към основанията на чл.143 от ЗЗП, в които не попада клауза, регулираща валутните рискове при договаряне на кредит в чуждестранна валута (щвейцарски франкове) и погасителни вноски, дължими в същата валута/. Клаузата на чл.8 ал.2 - съгласно която при частично или пълно предсрочно погасяване на кредита кредитополучателят дължи такса в размер на 4% върху предсрочно погасената главница /дължима след подписването на споразумение от 11.11.11 във всички случаи извън предсрочно погасяване със собствени средства/ е намерена за неравноправна - с нея е постигнат недобросъвестен резултат - значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя във вреда на последния, което представлява общото основание по чл.143 ЗЗП за неравноправен характер на клаузите в потребителските договори; уговорената такса в посочения размер би могла да има възпиращ ефект относно предсрочното погасяване на кредита и като резултат накърняване на правото на потребителя да изпълни задължението преди срока и да се освободи в значителен размер от дължимите лихви и разходи по кредита. Във връзка с клаузите относно лихвите въззивната инстанция е посочила, че в нито една от клаузите, предвиждащи едностранна промяна от банката по време на действието на договора на възнаградителната лихва и Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си, не са посочени условията, при които банката ще извършва промяната на базовия лихвен процент, представляващ един от компонентите при изчисляване размера на дължимата от кредитополучателя годишна лихва. В посочената от банката Методология са определени компонентите, които влияят на размера на базовия лихвен процент, като е вписано, че при промяна на някой от тях е налице основание за неговата актуализация. Тези положения, обаче, не са част от съдържанието на сключения с ищеца договор за кредит /не са възпроизведени в нито една негова клауза/; няма данни и към датата на сключване на договора кредитополучателят да е бил запознат с Методологията, на която се позовава банката и която е едностранно издадена от нея, както и страните да са изразили съгласие предвидените в Методологията условия да станат част от съдържанието на възникналите между страните облигационни отношения - чл.298 ал.1 т.1 и ал.2 ТЗ. Липсата на възможност да влияе върху определянето на базовия лихвен процент поставя кредитополучателя в неравнопоставено положение спрямо банката, за която е договорена такава възможност-още повече, че в отношенията с нея той е в положение на по-слаба страна и от гледна точка на степента му на информираност и специфична компетентност. Предварително установените от банката условия в спорните договорни клаузи са във вреда на кредитополучателя и създават значително неравновесие между правата и задълженията на страните, като по този начин се нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на договорите. Относно валутния риск е прието, че преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които търговецът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение. Определена договорна клауза може да установява неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора; в т.55 от разяснителната част на решението си по дело С-186/16 СЕС е посочил, че клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в тежест на потребителя. Съдът се е позовал на Решение на СЕС по дело C‑186/16, съгласно което при договорите за кредит изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, трябва да се разбира от потребителя както от формална и граматическа гледна точка, така и по отношение на действителния й ефект, така че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да осъзнае възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но също и да е в състояние да прецени потенциалните значителни икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения. В случая при задължение за връщане на кредита в срок от 35 години банката е следвало да представи на ищеца информация какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс /с каквато информация следва да разполага, тъй като е неизменна част от професионалната й дейност/-в т.50 от решението е разяснено, че от една страна потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си; от друга страна, банковата институция трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута. Налице е референция и към диспозитива на определението по дело N.С-119/17 – в което е постановено, че чл.3 до чл.5 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. (транспонирани в чл.143, чл.145 и чл.147 ЗЗП) следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. Прието е, че ответникът не доказал към датата на сключване на договора от 2008г. да е предоставил на ищеца необходимата информация относно динамиката в курса на швейцарския франк и значението на тази валута в международните търговски операции, както и през периоди на несигурност и криза. Поради това възраженията, че оспорените клаузи и по-специално тези на чл.6 т.2 и чл.23 ал.1 и ал.2 от договора от 2008 са съставени по ясен и недвусмислен начин, е намерено за неоснователно. Съдът е приел и, че сключването на допълнителни споразумения по никакъв начин не опровергава извода за липса на индивидуално договаряне на клаузите в договора. Нито законът, нито съдебната практика отричат възможността за промяна на БЛП по потребителските кредити, но е необходимо това да се осъществява при спазване на определени изисквания, подробно изложени в обжалваното решение, които в случая не са били налице. Договорът не предвижда основанията за промяна на БЛП - обстоятелствата, при чието настъпване банката може да извърши тази промяна. Налице е невъзможност да се извърши преценка дали тези обстоятелства са обективни, липсва достъпна за кредитополучателя информация за лихвообразуващите компоненти; методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори /реш.N.95/13.09.16 по т.д.N.240/15 ІІ ТО/. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, следва да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва-съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144 ал.3 т.1 ЗЗП. Въззивната инстанция се е позовала и на решение N.165/02.12.16г. по т.д.N.1777/15, І ТО /в което е прието, че когато не е указано нито в договора, нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да увеличи БЛП, когато липсват критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл.144 ал.2 ЗЗП не може да бъде приложена/ и решение N.205/07.11.16 по т.д.N.154/16, I ТО /според което уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на БЛП, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност-поради което по отношение на тази клауза изключението по чл.144 ал.3 т.1 ЗЗП е неприложимо/, както и на действащото по отношение на договорите за жилищен ипотечен кредит правилото на чл.58 ал.1 т.2 ЗКИ-което задължава банките при отпускането на кредит да обявят условията по кредита, включително лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; посочила е и, че конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва е съществен елемент от съдържанието на банковата сделка и затова е изключена възможността да бъде едностранно променяна от кредитодателя след сключването на договора, независимо дали лихвеният процент е фиксиран или променлив. По изложените съображения е прието, че клаузите на чл.3 ал.5, чл.6 ал.2, изр.2 (относно възможността за служебното превалутиране на евро или левове в швейцарски франкове по курс “продава” на Банката), чл.8 ал.2; чл. 12 ал.1 и чл.23 ал.1 и ал.2 от договора за кредит за покупка на недвижим имот не отговарят на изискванията за добросъвестност, водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и то във вреда на последния-поради което са неравноправни по общите критерии, установени в нормите на чл.143 ЗЗП, и на основание чл.146 ал.1 ЗЗП са нищожни. Съдът е посочил, че независимо, че договорът за кредит не предвижда възможност за реално използване от потребителя на чуждестранната валута, кредитът следва да се погаси в същата чуждестранна валута-поради което договорът не може да се приравни на договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута (т.20 от определението по дело С-119/17 на СЕС) и се прилага БЛП на банката за жилищни кредити в съответната чуждестранна валута - швейцарски франкове. Поради това и в първоинстанционното решение погрешно е прието, че клаузите за превалутиране са нищожни като неравноправни-нищожни са само онези уговорки, които прехвърлят изцяло върху кредитополучателя валутния риск от обезценяването на лева спрямо швейцарския франк, и не са неравноправни клаузите на чл.1 ал.1 и ал.3; чл.2, ал.1 и ал.4; клаузата на чл.6 ал.2 в частта, с която е предвидено погасяването на кредита да се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен – швейцарски франкове. По осъдителните искове с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД е намерено, че установяването на неравноправния характер на клаузите за служебно превалутиране на платените в лева или евро суми в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро и поемане на целия валутен риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лев/евро само от кредитополучателя - потребител позволява да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи. Договорът за кредит може да се прилага и изпълнява и без клаузите на чл.6 ал.2 и чл.23 - предвид разпоредбата на чл.430 ТЗ, съгласно която с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока, и доколкото тяхното премахване не води до изменение на естеството на основния предмет на договора. При уговорка за предоставяне на кредитен лимит в равностойността на швейцарски франкове на 87000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита и по който сумата е предоставена към момента на усвояване на кредита, и установяване на нищожност поради неравноправност на клаузите на чл.6 ал.2 и чл.23 от договора, кредитът следва да бъде върнат в уговорения размер и валута-равностойността на швейцарски франкове на 87000 евро по първоначално определения курс, т.е. по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита 20.08.08. По същия начин установяването на неравноправния характер на клаузите за едностранна промяна на БЛП в конкретния случай позволява да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи. Изпълнено е и изискването на чл.146 ал.5 ЗЗП, тъй като договорът за кредит може да се прилага и изпълнява и без клаузите на чл.3 ал.5 и чл.6 ал.3. При тези обстоятелства е намерено, че в хипотезата на неравноправност на договорните клаузи, предвиждащи възможност банката да промени едностранно, без постигане на изрична уговорка с кредитополучателя, респективно без ясно и разбираемо посочена методика за изменение на размера на БЛП, по който начин се изменя дължимата възнаградителна лихва и съответно месечната анюитетна вноска, приложимата договорна възнаградителна лихва е в първоначално уговорения размер-БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата 5%, плюс договорна надбавка от 1 пункт-т.е. 6%. При тези обстоятелства е направен извод, че, с оглед нищожността на клаузите за поемане на валутния риск от потребителя и на вредите, свързани с този риск, и за едностранна промяна на възнаградителната лихва поради изменение на БЛП и предвид задължението на националната юрисдикция да възстанови предимствата на потребителя, неправомерно получени в негов ущърб от продавача или доставчика въз основа на неравноправните клаузи, сумата, заплатена вследствие на промяна в ущърб на потребителя на валутния курс на чуждестранната валута, при който е предоставен кредитът, и вследствие на едностранно изменение на БЛП-променливата величина на възнаградителната лихва, се явява платена при начална липса на основание. От представения с отговора на исковата молба погасителен план (л.331-335 от г.д.N.86241/18 на СРС) и приложение N.1 към заключението на вещото лице се установява, че за периода от 24.04.13-25.04.18 за 60 вноски кредитополучателят дължи 49530 швейцарски франка, от които лихви при лихвен процент 6% - в размер 39627,02 швейцарски франка и главница 9902,98 швейцарски франка. Дължимите такси по погасителния план за процесния период са общо в размер 2374,67 швейцарски франка. Следователно общият размер на задължението на ищеца за процесния период е 51904,67швейцарски франка с равностойност 31463,33 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване – 1,649688 CHF/€. За погасяване на задължението си по договора за кредит в периода от 24.04.13-25.04.18 ищецът е заплатил 58425,04 швейцарски франка с равностойност в евро по текущ курс към момента на всяка вноска 51387,09 евро, а по курс 1,649688 CHF/€ - равностойност на 35415,81 евро. Общият размер на недължимо платените от ищеца суми през процесния период е 19923,76 евро (51387,09 евро-31463,33 евро). Разликата между платената сума 58425,04 швейцарски франка (видно от приложение 1 към заключението на вещото лице) и дължимата 51904,67 швейцарски франка-6520,37швейцарски франка с равностойност в евро по курс 1,649688 шв. фр./евро - 3952,49 евро, се дължи на приложен увеличен лихвен процент по неравноправната клауза на чл.3 ал.5 от договора. Сумата е недължимо платена и ответникът дължи връщането й, заедно със законната лихва от 25.04.18 до окончателното заплащане. Тъй като искът е уважен във валута, различна от валутата на плащане, въззивната инстанция е приела, че обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която ответникът е осъден да плати 4600,69евро и вместо това да се осъди да плати на ищеца 6520,37 швейцарски франка. Разликата от 15971,28 евро (51387,09 евро-35415,81 евро) представлява недължимо платени суми за месечни анюитетни вноски и такса за управление на основание нищожните клаузи за носене на валутния риск. Претенцията, заявена в т.2 на петитума на исковата молба с цена на иска 15971,27 евро, съгласно допуснатото увеличение, за връщане на недължимо платени през процесния период месечни анюитетни вноски и такса за управление, е основателна в пълен размер. Тъй като ищецът е погасявал в процесния период кредита чрез вноски в швейцарски франкове, на основание чл.55 ал.1 ЗЗД му се дължи връщане на даденото без основание в същата валута - швейцарски франкове. Поради това претендираната сума 15971,27 евро следва да се присъди в равностойността й в швейцарски франкове по курса на БНБ на швейцарския франк към евро за 25.04.18 (кръстосан курс 1,95583/1,63176=1,19860шв.фр./евро). Обжалваното решение трябва да се отмени в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца 15971,27 евро, вместо което следва да бъде осъден да плати 19143,16 швейцарски франка със законната лихва от 25.04.18г. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. В изложението на касационните основания е налице позоваване на основанията на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК във връзка със следните въпроси: 1.“Когато съдът приеме, че при изпълнение на договор за банков кредит, сключен с потребител в чуждестранна валута, потребителят е понесъл валутен риск въз основа на неравноправни клаузи, в каква валута възниква вземането на потребителя срещу банката за възстановяване на сумите, които се явяват недължимо получени от нея поради повишаване на курса на чуждестранната валута? Валутата, в която възниква вземането на потребителя срещу банката в горната хипотеза, зависи ли от волята на потребителя или се определя от обективните обстоятелства по делото?“ /реш. по д.С-186/16 от 20.09.17/; 2.“В случаите, когато е предявен иск, произтичащ от неоснователно обогатяване, за присъждане на стойност, определена в една чуждестранна валута, може ли съдът да присъди стойност, определена в друга чужда валута?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на въззивното решение да обсъди и да се произнесе по всички доводи за неправилност на обжалваното решение, посочени във въззивната жалба, както и тяхната връзка със събраните по делото доказателства?“/реш.№.54/3.07.20 по г.д№.1991/19, І ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Във връзка с първия въпрос касаторът се позовава на реш. от 20.09.17 по делото №.С-186/16. Въпросите се задават в контекстна на твърдения, че с оглед т.49 и т.50 от решението притезанието за възстановяване възниква във валутата, в която се е осъществило обедняването – в конкретния случай българския лев - защото потребителят е български гражданин, към момента на сключване на договора е живеел и получавал доходи в България – поради което неправилно е била присъдена сума в швейцарски франкове, а тъй като не е предявен иск за плащане в лева, то предявеният такъв е неоснователен. Съгласно диспозитива на цитираното решение на СЕС член 4 параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения. Необходимата в това отношение проверка следва да се извърши от националния съд. В т.49 и т.50 от мотивите се сочи, че финансовите институции следва да предоставят на кредитополучателите достатъчно информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие, и следва да включва като минимум влиянието върху вноските на драстично обезценяване на законното платежно средство на държавата членка, в която се намира местожителството или седалището на кредитополучателя, както и на увеличението на чуждестранния лихвен процент /т.49/; потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която плаща доходите си; от друга страна продавачът доставчик, в случая банкова институция, трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят не получава доходите си в тази валута. Така цитираната практика е неотносима към поставения въпрос, респективно не сочи на отговор, какъвто се твърди като правилен в изложението. Доколкото се засяга въпроса за валутата, в която потребителят получава доходите си, разяснението е в аспект, че договорът следва да бъде ясен и разбираем, като дава възможност да се направи съответна преценка за евентуална обезценка на валутата, в която се получават доходите – а не се сочи, че връщане на платеното поради неравноправни клаузи следва да се извърши в съответната национална валута. Самото решение на СЕС е обсъдено подробно в мотивите на въззивната инстанция и приетото в относимите му към спора части е съобразено. Предвид изложеното не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК. Вторият въпрос се задава в контекста на твърдения, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по предмет, различен от този, с която е сезиран-претенцията е предявена в евро, а е уважена в швейцарски франкове без да е налице искане в този смисъл. Така зададеният въпрос е неотносим, доколкото не съответства на фактите и обстоятелствата по делото и приетото от съда. Видно от стр.19 от исковата молба ищецът изрично е заявил, че сумите претендира в евро, евентуално в швейцарски франкове – в каквато валута същите са и уважени. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ГПК, респективно такава на евентуална недопустимост на решението предвид нарушаване на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната във връзка с третия въпрос, съдът е длъжен да обсъди събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, които са от значение за решението по делото, респективно когато въззивната жалба съдържа конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение, въззивният съд е длъжен да се произнесе по тях. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Обсъдила е релевантните доказателства и доводи на страните - с оглед изложените в исковата молба факти и обстоятелства, в това число изрично изяснени и в с.з. на 9.10.19 и молба от 16.10.19. Налице са мотиви по кой пункт от исковата молба как се определя подлежащата на връщане сума – предвид съответните обстоятелства, на които се основават претенциите, на база заключение на ССЕ /в с.з. на 9.10.19 експертът изрично заявява, че е избегнато дублиране на суми по курсови разлики и надвнесени лихви/. Съдът ясно е посочил, че сумата 6502,37шв.фр се дължи на приложен увеличен лихвен процент по неравноправната клауза на чл.3 ал.5 от договора /каквито твърдения са относими към претенцията по пункт 3/, а сумата 19143,16 шв.фр. представлява недължимо платени суми за месечна анюитета вноска и такса управление на основание нищожните клаузи за носене на валутния риск. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество, след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените разноски в размер на 4000лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,