Определение № 2475 от 21.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3839/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото ЗАД „Алианц България“ АД срещу решение № 485/18.04.2023 г., поправено с решение № 556/27.04.2023 г., постановени по възз. гр. дело № 2637/2022 г. на Софийския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение № 48/17.06.2022 г. по търг. дело № 84/2021 г. на Врачанския окръжен съд, дружеството-жалбоподател е осъдено да заплати на ищцата И. К. Г. допълнително още сумата 22 667.84 лв. (разликата над сумата 11 026.71 лв. до сумата 33 694.55 лв.), представляваща застрахователно обезщетение по щета № по застрахователна полица № „моята кола“ – застрахователен пакет „макс“, в сила от 09.10.2020 г. до 05.02.2021 г., на лек автомобил марка „Б“, модел „ драйв 40 Д“, с рег. [рег.номер на МПС], за настъпило пътнотранспортно произшествие (ПТП) на 17.01.2021 г., ведно със законната лихва от 24.06.2021 г. до окончателното изплащане на задължението. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-касатор, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при липса на доказателства, сочещи към необходимост увреденият автомобил да се отремонтира с оригинални части, дължимото застрахователно обезщетение за причинените имуществени вреди на собственика на процесния увреден автомобил следва ли да бъде определено на база средни пазарни цени; и 2) длъжен ли е съдът да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а именно: по първия въпрос – с решение № 209/30.01.2012 г. по търг. дело № 1069/2010 г. на II-ро търг. отд., решение № 79/02.07.2009 г. по търг. дело № 156/2009 г. на I-во търг. отд., решение № 141/08.10.2015 г. по търг. дело № 2140/2014 г. на I-во търг. отд., решение № 6/02.02.2011 г. по търг. дело № 293/2010 г. на I-во търг. отд., решение № 235/27.12.2013 г. по търг. дело № 1586/2013 г. на II-ро търг. отд. и решение № 115/09.07.2009 г. по търг. дело № 627/2008 г. на II-ро търг. отд., и по втория въпрос – с решение № 159/04.07.2022 г. по гр. дело № 4109/2021 г. на IV-то гр. отд. и решение № 142/20.06.2017 г. по гр. дело № 3673/2016 г. на IV-то гр. отд. Насрещната страна – ищцата И. Г., в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице критериите за допускане на касационно обжалване; при условията на евентуалност поддържа и доводи за неоснователност на жалбата. В мотивите към обжалваното решение апелативният съд е приел за безспорни пред въззивната инстанция следните обстоятелства: валидно сключен между страните на договор за застраховка на процесния лек автомобил, собственост на ищцата, с покритие „пълно каско“, валиден за периода 09.10.2020 г. - 05.02.2021 г., със застрахователна сума 44 000 лв.; както и че процесният автомобил е участвал в ПТП на 17.01.2021 г., при което е бил увреден. Приел, че по предявения по делото иск с правно основание чл. 405 КЗ, спорен е само размерът на дължимото застрахователно обезщетение. Съдът е изтъкнал, че съгласно чл. 386, ал. 2 от КЗ, при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна стойност, като съгласно ал. 1 на същата норма, застрахователното обезщетение не може да надхвърля застрахователната сума (лимита на отговорност). Във връзка с определяне размера на дължимото обезщетение въззивният съд е обсъдил приетите по делото експертни заключения, както следва: Според първоначалното заключение на съдебната автотехническа експертиза (САТЕ), оспорено от ответника, пазарната стойност на процесното МПС към датата на ПТП – 17.01.2021 г., е 37 800 лв., а пазарната стойност на работите и частите, необходими за отстраняване на щетите по автомобила към датата на събитието, е 35 025.19 лв. С повторното заключение, изготвено от друго вещо лице и също оспорено от ответника, са определени същите пазарни стойности към датата на ПТП на процесното МПС, и на работите и частите, необходими за отстраняване на щетите по него, като е прецизирано, че последната – в размер 35 025.19 лв., включва 34 089.19 лв. – за нови части, а остатъкът – за труд. Според същото заключение, съгласно приетите коефициенти на остатъчна стойност и пазарно търсене и предлагане, реалната стойност на частите за отстраняване на повредата е 13 499.32 лв., а стойността на запазените агрегати, възли и др. е 24 300.32 лв., поради което вещото лице е приело, че в случая не е налице тотална щета, каквато би била налице при щета, надхвърляща 75% от стойността на автомобила. Вещите лица, изготвили заключението по изслушаната тричленна САТЕ, са посочили, че действителната пазарна стойност на процесния автомобил (действителната пазарна стойност за отстраняване на настъпилите по МПС повреди) към датата на ПТП е 42 000 лв., а възстановителната стойност на автомобила към момента на ПТП, при използване на оригинални резервни части, е 36 917 лв., от които: 36 063 лв. за части и 854 лв. за труд. Съгласно поясненото от вещите лица в открито съдебно заседание, по средни пазарни цени, при ползване не на оригинални части, стойността за възстановяване на процесното МПС към 17.01.2021 г. е 11 026.71 лв., от които 10 172.71 лв. за части и 854 лв. за труд; стойността на запазените части е около 8 000 лв. Съгласно изслушаната във въззивното производство по искане на ответника-застраховател САТЕ, чието заключение не е оспорено от страните, стойността на възстановителните работи по процесния автомобил към датата на ПТП – 17.01.2021 г., при ползване на оригинални резервни части, възлиза на 33 694.55 лв. В съдебно заседание вещото лице е пояснил, че е работил с оригинални части, защото е установил, че голяма част от частите са със специфични детайли и при използване на алтернативни резервни части същите имат различия, например – липсва отвор за мигачите или ламарината е по-тънка от фабрично произведената; поради което за реално възстановяване на автомобила са необходими оригинални части. Вещото лице е пояснил още, че има два пазара – такъв на използвани части и такъв на оригинални части, като средната пазарна цена не е такава по средата на двата пазара, а на всеки от тях си има средна пазарна цена. Въззивният съд е приел, че размерът на застрахователното обезщетение следва да се съизмерва с действителната вреда на застрахования, като в случая тя е равна на възстановителната стойност, която е стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка – съгласно чл. 400, ал. 2 от КЗ. Съдът е посочил, че въпреки че са налице условията за наличие на тотална щета, дефинирана в чл. 390, ал. 2 от КЗ, ищецът не е претендирал такава, а и по делото има данни, че процесното МПС е възстановено и е в движение – съгласно заключението на повторната еднолична САТЕ, изслушана пред първата инстанция. Апелативният съд е обсъдил още, че в т. 97.3 от общите условия е уговорено, че за автомобили над 8 години към датата на застраховането застрахователното обезщетение се калкулира на база цени за резервни части, труд и материали, прилагани от застрахователя към датата на застрахователното събитие, но по делото не са установени тези цени на застрахователя, нито съответствието им с императивната норма на чл. 386, ал. 2 от КЗ, според която следва да бъдат обезщетени действителните вреди на застрахования. Въззивният съд е приел, че стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в случая се установява от изслушаното във въззивното производство заключение, по което вещото лице е работил с оригинални резервни части, като е обосновал логично, че спецификата на автомобила изисква ползването на такива, за да може да се приеме, че автомобилът действително е възстановен до същия вид и качество. Съдът е посочил и че това заключение не е и оспорвано от страните. В заключение въззивният съд е приел, че дължимото процесно обезщетение е в размер 33 694.55 лв., който и не надхвърля застрахователната сума; респ. – приел е, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът е отхвърлен за сумата над 11 026.71 лв. до 33 694.55 лв., и на ищцата следва да бъдат присъдени допълнително 22 667.84 лв. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, настоящият съдебен състав намира, че не са налице наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване. Първият правен въпрос, формулиран от касатора, не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като не кореспондира с обсъдените от въззивния съд доказателства и приетото за установено въз основа на тях. Този въпрос изхожда от постановката – „при липса на доказателства, сочещи към необходимост увреденият автомобил да се отремонтира с оригинални части…“, а въззивният съд е обсъдил в мотивите си именно такова доказателство по делото – възприетото от него експертно заключение, по което вещото лице изрично е обосновало извод, че за реалното възстановяване на процесния автомобил са необходими оригинални части, с оглед спецификата на същите и същественото им различие с несъответстващите им алтернативни резервни части, като са посочени и конкретни такива несъответствия. В тази връзка въззивният съд е обсъдил и разясненията на същото вещо лице, че има два пазара – такъв на използвани части и такъв на оригинални части, като средната пазарна цена не е такава по средата на двата пазара, а на всеки от тях си има средна пазарна цена. Последното сочи несъстоятелност и на втората част от обсъждания правен въпрос – дали дължимото застрахователно обезщетение за увредения автомобил следва ли да бъде определено „на база средни пазарни цени“. По така изложените съображения, първият правен въпрос е неотносим – не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без значение за крайния изход на спора по делото, поради което по този въпрос не може да се допусне касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Вторият процесуалноправен въпрос (длъжен ли е съдът да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него) е правно значим при всяко делото, по което въззивното решение е основано на експертно заключение. Разрешение на този правен въпрос е дадено в трайно установената практика на ВКС, израз на която са и посочените от касатора – решение № 159/04.07.2022 г. по гр. дело № 4109/2021 г. на IV-то гр. отд. и решение № 142/20.06.2017 г. по гр. дело № 3673/2016 г. на IV-то гр. отд., както и цитираните в тях множество други решения на ВКС. Съгласно тази константна съдебна практика, заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него (изрично – чл. 202 от ГПК), а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. Настоящият съдебен състав намира, че в случая въззивният съд не е приел нещо различно и не се е отклонил от така цитираната практика на ВКС, формирана по тълкуването на процесуалната разпоредба на чл. 202 от ГПК. За да определи размера на процесното застрахователно обезщетение, въззивният съд подробно е обсъдил и четирите приети по делото експертни заключения, като е възприел едното от тях, излагайки в тази насока мотиви за неговата логическа обоснованост и отчитайки, че то е неоспорено от страните. По този начин апелативният съд е разрешил процесуалноправния въпрос в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос. В тази връзка следва да се отбележи, че несъгласието на жалбоподателя с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение на процесуалния `и пълномощник в касационното производство. Съдът намира за основателно искането на ответника по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване поради прекомерност на тези разноски, направени в размер 3 500 лв. Предвид фактическата и правна сложност на касационното производство и обема на извършената от пълномощника на ищцата работа, изразяваща се в изготвянето на отговора на касационната жалба, съдът редуцира разноските на сумата 2 500 лв., която касаторът-ответник следва да бъде осъден да заплати на ищцата. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение