Определение № 109 от 14.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 429/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. „Инвестиции и Строителство Инженеринг“ АД, [населено място], чрез адвокат Д. Г., обжалва с касационна жалба решение № 668 от 18.06.2024 г. по в.гр.д. № 732/2024 г. на Окръжен съд - Варна, ГО, IV-състав, с което е потвърдено решение № 3550 от 03.11.2023 г. по гр.д. № 16859/2022 г. на Районен съд – Варна, X състав, с което е отхвърлен предявеният от настоящия жалбоподател против В. С. В. иск с правно основание чл. 79 от ЗЗД във вр. с чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 евро, представляваща неустойка поради неизпълнение на задължение за предоставяне на пълномощно в надлежна форма, съгласно чл. 29 от сключения от наследодателя на В. С. В. – Т. В. С., предварителен договор от 23.10.2018 г. за проектиране, учредяване на право на строеж на жилищна сграда и прехвърляне на идеални части от УПИ, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правното основание по чл.280, ал. 2 от ГПК – очевидна неправилност на съдебното решение. Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Подлежат ли на доказване предпоставките на чл. 164, ал. 1 ГПК, при която e допустимо да се установяват обстоятелства, за които законът изисква писмен документ, или изключението от недопустимостта е обусловено единствено от процесуалните изявления на страните? - противоречие с решение № 766 от 03.02.2011 г. по гр.д.№ 1590/2009 г., на на ВКС, I гр.о., решение № 190 от 25.01.2021 г. по гр.д. № 4079/2019 г. на ВКС, IV гр.о. и посочената в същото решение съдебна практика. 2.Допустими ли са свидетелски показания за установяване на обстоятелства, за които законът изисква писмен документ, ако се окаже, че за обстоятелствата относно съществуването и съдържанието на документа е можело да бъде проведено доказване по реда на чл. 192 ГПК /чрез писмени доказателства/? - противоречие с решение № 190 от 25.01.2021 г. по гр.д. № 4079/2019 г. на ВКС, IV гр.о. и посочената в същото решение съдебна практика. 3.С какви доказателствени средства е допустимо да се установява съществуването и съдържанието на упълномощителна сделка, извършена в нотариална форма? - противоречие с решение № 155 от 13.10.2010 г. по т.д. № 1113/2009 г. на ВКС, II т.о. и решение № 75 от 31.03.2014 г. по гр.д. № 5152/2013 г. на ВКС, I гр.о. 4.Допустими ли са свидетелските показания на процесуален представител по пълномощие, дадени въпреки забраната на чл. 166, ал. 3 ГПК? - противоречие с решение № 466 от 03.01.2013 г. по гр.д. № 1262/2011 г. на ВКС, IV гр.о. 5.Фактически действия ли са действията по снабдяване с писмени доказателства в рамките на висящ процес въз основа на овластяване по реда на чл.186 ГПК? - противоречие с решение № 16 от 08.05.2019 г. по т.д. № 973/2018 г. на ВКС, II т.о. 6.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях? - противоречие с решение № 142 от 30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, I т.о. и цитираната в него практика. 7.Доказването с косвени доказателства следва ли да изключи напълно вероятността от доказателствения факт да може да се направи извод, че правнорелевантният факт не се е осъществил? 8.Достатъчно ли е за доказване на изпълнението на договорно задължение за предаване на документ да се установи, че доказването на факта на оставянето му в кантората на нотариуса е било осъществено неговото предаване? По въпроси № 7 и № 8 се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр.д. № 502/2011 г. на ВКС, III гр.о. и решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр.д. № 3530/2008 г. на ВКС, IV гр.о. Не е постъпил в срок писмен отговор от ответната страна В. С. В.. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска с правно основание чл. 92 от ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 евро, представляваща неустойка, предвидена в чл. 29 от предварителен договор от 23.10.2018 г., въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства било установено, че В. С. В. е един от двамата законни наследници на Т. В. С., починала на 22.01.2022 г. Последната, заедно с други физически лица, била сключила предварителен договор за проектиране, учредяване на право на строеж на жилищна сграда и прехвърляне на идеални части от УПИ от 23.10.2018 г., като насрещна страна по този договор е „Инвестиции и Строителство Инженеринг“ АД. Установено е, че в чл. 17 от този договор било предвидено, че физическите лица следва да предоставят на дружеството документите, удостоверяващи правото им на собственост върху имота, както и правото /чрез пълномощно в надлежна форма/ да извършва всички фактически и правни действия, одобряване на работен архитектурен проект, разрешение за строеж, подаване и получаване на всички необходими документи, книжа, молби, актове, протоколи, пред всички държавни и общински органи и служби - ДНСК, РДНСК, Х., П., ВиК, електроснабдяване, Виваком и др.комунални дружества, по изграждане на бъдещата жилищна сграда, при условията и сроковете на договора. Самото пълномощно, съгласно чл. 26, ал. 2 от договора, е трябвало да бъде с нотариална заверка на подписите и да бъде дадено в деня на подписването на договора. Установено е, че ищцовото дружество не отричало, че наследодателката на ответницата - Т. В. С. е съставила и предала изискуемо, съгласно посочените клаузи на предварителния договор, пълномощно, чието действие било прекратено със смъртта ѝ, съгласно правилото на чл. 41, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Също така не се отричало, че другият наследник на Т. В. С., а именно Ж. С. С. е предоставил изискуемото се пълномощно с нотариална заверка на подписите с рег. № 2102/22.02.2022 г. на О. Ш. - нотариус с район на действие Районен съд - Варна, вписан с рег. № 147 в регистъра на Нотариалната камара, като упълномощени лица по това пълномощно били Т. Г. А. и С. С. Б., а не самото дружество „Инвестиции и Строителство Инженеринг“ АД. Въззивният състав е приел, че по делото бил спорен въпросът, дали ответницата В. С. В. е изпълнила задължението, породено по силата на наследяването на Т. С., произтичащо от чл. 17 и чл. 26, ал. 2 от предварителния договор от 23.10.2018 г. да представи пълномощно, с посоченото в договора съдържание. С оглед заявения спор между страните, твърдението на дружеството, претендиращо вземане за неустойка, че е налице неизпълнение на задължението за представяне на пълномощно и отправената до В. С. В. покана, връчена й по реда на чл. 47 от ГПК, което се удостоверявало с протокол от 02.08.2022 г. на С. Я. - ЧСИ с район на действие района на Окръжен съд - Варана, вписана под № 719 в регистъра на КЧСИ, за представянето му, както и твърдението на В. С. В., че е изпълнила задължението си като изготвеното от нейно име пълномощно с нотариална заверка на подписите било предоставено на дружеството, въззивният съд е приел, че пълномощното се изготвя в един екземпляр и В. не разполагала с препис от него, поради което и не би могла да го представи по делото. От друга страна, доколкото ищцовото дружество отричало съществуването му, то не можело да бъде изискано от него по реда на чл. 190 от ГПК. Въззивният състав се е позовал на разясненията по приложение на чл. 165, ал. 1 от ГПК, изразени в решение № 190/25.01.2021 г. по гр.д. 4079/19 г, ВКС, IV ГО, като е приел, че в процесния случай било налице твърдение на ищеца, страната, в която следва да се намира документът, че документът не е съставен. За да приеме, че е изгубен документът, съдът е приел, че ищецът твърди, че липсва такъв документ, като би трябвало да е в негово държане, ответницата също не разполага с документа, въпреки че твърди, че е съставен. При така изложеното твърдение от ответницата и оспорването на съществуването на пълномощното, въззивният съд е приел, че следва да допусне свидетелски показания, на основание очертаната в чл. 165, ал. 1 от ГПК хипотеза. С оглед на това са приети за неоснователни твърденията на въззивника „Инвестиции и Строителство Инженеринг“ АД, че съдът неправилно е допуснал до разпит свидетелите А. Т. Г. и Р. Д. Д.. По отношение на втория от посочените свидетели било направено възражение, че показанията му се явявали недопустими, тъй като същият бил допуснат в нарушение на чл. 166, ал. 3 от ГПК. Във връзка с това, по делото било приложено пълномощно, от което се установявало, че действително Р. Д. бил преупълномощен от процесуалния представител на ответницата по делото, но само затова да представи пред съответните органи издадените на ответницата по делото удостоверения и да получи справките или документите въз основа на тях. Касаело се до фактически действия, които можели да бъдат извършени от всяко едно упълномощено лице, които фактически действия обаче не били пряко свързани с осъществяването на процесуалното представителство по делото. Осъществяването на процесуалното представителство изисквало цялостна защита на правата и интересите на представляваната страна. С оглед на това, възражението за нарушение на разпоредбата на чл. 166, ал. 3 от ГПК било прието за неоснователно. Във връзка с това, съдът намирал, че нямало пречка да бъдат преценявани показанията и на двамата разпитани по делото свидетели на ответницата В. С. В.. Установено е, че на 01.06.2022 г. е бил сключен окончателният договор, оформен с нотариален акт № 164, том III, рег. № 6209, дело № 558/2022 г. на О. Ш. - нотариус с район на действие Районен съд - Варна, вписан с рег. № 147 в регистъра на Нотариалната камара. При сключването на този договор ответницата В. С. В. е била представлявана от Г. П. В., съгласно пълномощно с рег. №№ 344, 345, акт № 37, том I, заверено на 22.03.2022 г. от Р. С., завеждащ Консулска служба при Посолството на РБ в [населено място]. Прието е, че показанията на свидетеля Р. Д. Д. също потвърждават този факт, тъй като съгласно същите той бил присъствал при сключването на окончателния договор, но не като пълномощник на В. С. В., а само с оглед даване на евентуални правни съвети. Същият е предоставил такива и на В. С. В. във връзка с отношенията между нея и ищцовото дружество „Инвестиции и Строителство Инженеринг“ АД по повод на договора, като за лице за контакт от страна на дружеството е била посочена М.. Именно по повод на тази си дейност свидетелят бил узнал и за проблемите във връзка с пълномощното, като от страна на дружеството на имейла на свидетеля е бил изпратен проект на същото. От своя страна, свидетелят Д. препратил полученото пълномощно на свидетеля А. Т. Г., който изпълнявал към този момент, както и към настоящия момент функциите на нотариус. В показанията си Г. сочил, че уговорката между него и Д. била пълномощното да бъде разпечатано в кантората на нотариуса и в същия ден да бъде подписано от пълномощничката на В. С. В.. Заверката на пълномощното е била извършена на 08.06.2022 г. между 14.00 и 15.00 часа, което се установявало от показанията на свидетеля Г., който в съдебното заседание си е послужил и с водения от него общ регистър, в който се отбелязвали извършените удостоверявания. Свидетелят Г. твърдял, че пълномощното, което било заверено от него е било с текст, идентичен с този, получен по имейла от Р. Д. Д., който му бил предоставен от процесуалния представител на ответницата В. С. В. в съдебното заседание на 05.10.2023 г. и който съвпадал с отразеното в общия регистър на извършените заверки на нотариуса. Въззивният състав е посочил, че с оглед на тези свидетелски показания можело да бъде прието за доказано, че В. С. В. е изпълнила задължението си да даде изискуемото се съгласно клаузите на чл. 17 и чл. 26, ал. 2 от предварителния договор пълномощно с нотариална заверка на подписите в полза на ищцовото дружество. В процесния случай било без значение обстоятелството, че представеното от процесуалния представител на ответницата пълномощно не е било представено с отговора на исковата молба. Прието е, че това било така, тъй като същото съответствало на пълномощното, заверено от свидетеля А. Т. Г. и отговаряло на съдържащото се в неговия регистър. Без значение било и обстоятелството, че по делото не бил изискан като доказателство препис от този регистър, доколкото съдържащото се в него било посочено в показанията на разпитания свидетел А. Т. Г., като същият си е служил със справка от този регистър в самото съдебно заседание, което не е забранено от закона. Поради това съдържащото се в регистъра удостоверяване следвало да бъде прието за установено по делото. С пълномощното не се упълномощавало самото дружество „Инвестиции и Строителство Инженеринг“ АД, упълномощени били физическите лица Т. Г. А. и С. А. Д.. Този начин на упълномощаване съответствал на пълномощното, дадено от другия наследник на Т. В. С. - братът на ответницата, Ж. С. С.. Различията се състояли единствено в името на едно от упълномощените лица и в една от клаузите на второто пълномощно, което се налагало с оглед на особеностите на конкретния случай /наличие на поставено под запрещение лице/. От показанията на свидетеля Р. Д. се установило, че същият е уведомил „Инвестиции и Строителство Инженеринг“ АД, че даденото от В. С. В. пълномощно се намирало в кантората на свидетеля - нотариус А. Г.. Последният от своя страна свидетелствал, че от своя служителка разбрал, че не в същия ден, но в рамките на около една седмица по-късно, пълномощното било взето от представител на ищцовото дружество. Действително, в тази си част, както сочил въззивникът „Инвестиции и Строителство Инженеринг“ АД, свидетелят Г. възпроизвеждал твърдения на трето лице, но това било допустимо от закона. С оглед така изложените мотиви, въззивният състав е приел за доказано, че пълномощното е било изготвено от В. С. В. и е било предоставено на дружеството. Така е прието, че липсва неизпълнение на задълженията по чл. 17 и чл. 26, ал. 2 от предварителния договор от страна на В. С. В., поради което и тя не дължала предвидената в чл. 29 от същия договор неустойка. Този извод не се оборвал от показанията на разпитаната по делото свидетелка С. С. Б., доколкото същите не съдържали конкретни факти, като свидетелката само сочила, че й било известно, че е имало проблеми с пълномощното. В процесния случай съдът не следвало да се занимава с направеното от въззивника възражение за прихващане, тъй като същото било направено като възражение по насрещния иск, предявен от В. С. В. срещу дружеството за сумата от 5000 евро. Установено е, че производството по този иск е приключило с влязло в сила решение, което не подлежало на преразглеждане. Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. По отношение на соченото основание по чл.280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, не следва да се приема, че е налице такъв квалифициран случай на неправилност. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение. Сочените оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не са свързани с очевидна неправилност на решението на въззивния съд. По същество са свързани с изложените твърдения в касационната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост на съдебното решение. По отношение на поставения от касатора първи правен въпрос, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Във въпроса се съдържа тезата на касатора, че е недопустимо да се установи със свидетелски показания съставянето и съществуването на пълномощно в писмена форма с нотариална заверка на подписа, като задължение на ответника, произтичащо от сключен договор и на основание наследяване по закон на задълженото по силата на договора лице. Така формулираният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд. Даденото разрешение в решението е основано на приложение на нормата на чл. 165, ал. 1 от ГПК. В конкретния случай въззивният съд е приел спорните факти между страните и с оглед на тях е определил допустимостта на свидетелските показания, при наличие на хипотезата на чл. 165, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд действително е изхождал от изявленията на страните, които формират спора по фактите между тях. Приложени са процесуални правила, с оглед спора между страните, че се касае за изгубен документ и са допустими свидетелски показания за установяване на факта, че документът е съставен, впоследствие е изгубен, не по вина на страната, която има интерес да установи съществуването му. Подробно са очертани в решението на въззивния съд предпоставките, предвидени в чл. 165, ал. 1 от ГПК. Съответно след събирането на тези гласни доказателства са приети за доказани посочените факти, на изгубване на документа, на неговото съставяне, както и съдържанието му и факта на предаване на представител на дружеството. Липсва изключение от нормата на чл. 164, ал. 1 от ГПК, само по твърдения на страните, така както се сочи в поставения правен въпрос. Приложена е нормата на чл. 165, ал. 1 от ГПК, с оглед особеностите на случая и при спазване на предпоставките, предвидени в тази норма, така както са тълкувани в трайната практика на ВКС, на която и касаторът се е позовал - решение № 190/25.01.2021 г. по гр.д. 4079/19 г, ВКС, IV ГО на ВКС. Поради това с посочения правен въпрос не е обосновано основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Сочените обстоятелства, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, относно това дали е могло да се докаже изпълнението на задълженията, на основание сключения договор, и с други доказателства като препис от регистъра на нотариуса, не изключва даденото от въззивния съд разрешение относно приложението на чл. 165, ал. 1 от ГПК. Практиката, на която касаторът се позовава, относно приложението на чл. 164, ал. 1, т. 1 и т. 5 от ГПК, не е относима към приложението на чл. 165, ал. 1 от ГПК. По отношение на поставения втори правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че с този правен въпрос не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният въпрос е хипотетичен. Не са изложени от страните твърдения за наличието на възможност твърденият от въззиваемата страна в процеса факт за наличието на съставено и предадено на въззивника пълномощно, да може да се докаже с други писмени доказателства, съответно да бъдат изискани на основание чл. 192 от ГПК. Поставеният правен въпрос съдържа тезата на касатора, че е възможно да са съществували писмени доказателства за издаденото пълномощно, които са се намирали в трето лице и е следвало да се направи искане на основание чл. 192 от ГПК. Следва да се подчертае, вече приетото от настоящия съдебен състав, че в конкретния случай, правният въпрос, обусловил изхода на спора е свързан с приложението на чл. 165, ал. 1 от ГПК и при установяване на предпоставките, предвидени в тази норма, съдът е приел за доказано изпълнение на задълженията по договора от въззиваемата страна, като това е обусловило и отхвърляне на иска за заплащане на предвидена в договора неустойка. Така формулираният правен въпрос не е обуславящ изхода на спора и поради това касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да постави правен въпрос, материалноправен или процесуалноправен, който е включен в предмета на делото и да е обуславящ изхода на спора. В случая, така формулираният правен въпрос, не отговаря на посочените изисквания. По отношение на третия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че макар и да е от значение, правният въпрос за формата на пълномощното и съответно допустимите доказателствени средства, с оглед спорните факти между страните в процеса, не е обуславящ изхода на спора. Така формулираният правен въпрос е по-скоро теоретичен и не е свързан с твърденията в процеса за съставен и изгубен документ. Правният въпрос за това как подлежи на доказване упълномощителна сделка по принцип, не е във връзка с конкретните разгледани от съда твърдения за доказване съществуването на документ, за който са изложени твърдения, че е съставен и предаден, но не се намира в заинтересованата страна. Решенията на ВКС, на които касаторът се е позовал, не могат да разкрият друг смисъл на поставения правен въпрос. Решението по т.д. 1113/09 г., по описа на ВКС, II ТО е свързано с приложение на чл. 164, ал. 2 и чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК, като разрешеният процесуалноправен въпрос не е идентичен с разрешения в разглеждания случай. Също така и соченото от касатора решение по гр.д. 5152/13 г., II ГО на ВКС, е свързано с тълкуване на чл. 164, ал. 1, т. 1 от ГПК и приложимостта му по отношение доказване на факта на авторство на саморъчно завещание. Поради това следва да се приеме, че поставеният правен въпрос не отговаря на изискванията, предвидени в чл. 280, ал. 1 от ГПК. По поставения четвърти правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че с него касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Направеното оплакване във въззивната жалба за наличие на забраната, предвидена в чл. 166, ал. 3 от ГПК, поради това недопустимост на свидетелските показания, възприети от първоинстанционния съд, е прието за неоснователно. Даденото разрешение съответства на трайната практика на ВКС, посочена в решението на въззивния съд. Изрично в решението, на което касаторът се е позовал е посочено, че няма пречка пълномощници на страната, по материалното правоотношение, извън исковия процес, да са свидетели по делото. Така по делото е разпитан адвокат Р. Д., който е съветвал въззиваемата при съставяне на процесното пълномощно, адвокат, процесуален представител по делото е бил адв. Л. М.. Поради това произнасянето на въззивния съд е в съответствие с трайната практика на ВКС, израз на която е соченото решение по гр.д. 1262/11 г., ВКС, IV ГО и с този правен въпрос не е обосновано соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставеният пети правен въпрос е относно това дали би приложима забраната на чл. 166, ал. 3 от ГПК и в случая, тъй като адв. Д. е преупълномощен от адв. М., да осъществява процесуално представителство пред административни органи, като пълномощник на страната. В случая адвокат Д. не е бил процесуален представител и това обстоятелство е взето прието като такова от основно значение от въззивния съд, за да определи допустимостта на свидетелските показания на този свидетел, като даденото разрешение е в съответствие с трайната практика на ВКС. Поставеният шести правен въпрос е разрешен в съответствие със задължителната и трайна практика на ВКС. Съгласно задължителната практика на ВКС, по отношение на тълкуването на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, въззивният съд е длъжен при постановяване на решението си да изложи самостоятелни фактически и правни изводи при разрешаване на спора по същество, като на основание чл. 269 от ГПК разгледа сочените от страните във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба основания, и се произнесе по всички доводи и възражения, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая съдът не се е произнесъл в отклонение от посочената задължителна практика на ВКС, както и трайната практика на ВКС по приложение на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Обсъдил е всички релевантни доказателства. Отразил е всички доказателства, за които касаторът е изложил съображения в обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК и е извършил съвкупен анализ на тези доказателства. В разглежданото решение липсва отклонение от трайната практика на ВКС по приложение на посочените норми. С поставения от касатора седми въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, не е установено наличието на основание за допускане на касационно обжалване. На първо място въпросът не е ясен, тъй като доказването е процес относно установяване на фактите за спорното право, а не за неосъществяването им, както е посочено във формулирания въпрос. Съответно може да се установят факти, изключващи настъпването на други факти. Следва да се посочи, че поставеният правен въпрос е по същество относно пълното и главно доказване на правнорелевантните факти чрез косвени доказателства. Така формулираният правен въпрос е разрешен от въззивния съд при произнасянето му по отношение на дължимостта на неустойката, като е отречено неизпълнение на задължението за представяне на пълномощно с нотариална заверка на подписа и е прието, че след неговата нотариална заверка, е предадено на оправомощен представител на дружеството. Въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС, която са служебно известната, изразена в решение № 50109/12.10.2023 г. по гр.д. № 1140/2022 г. на ВКС, IV г.о. и множество други. Съобразено е, че пълното доказване може да се осъществи с косвени доказателства относно факти, които преценени в логическа последователност, несъмнено установяват правнорелевантния факт. Въззивният съд е извършил съвкупна преценка на доказателствата по делото по отношение на правнорелевантния факт, като е извършил съпоставка на показанията на св. Г., както и на показанията на св. Д., приел е същите за логични и установяващи последователно факти, които съпоставени, водят до извод за изпълнение на задължението за предаване на пълномощното на лица, които са овластени да го получат. По отношение на формулирания осми правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че с него не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не кореспондира с даденото от въззивния съд разрешение, съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК. В случая въззивният съд не е приел, че пълномощното с нотариална заверка на подписа е оставено в нотариалната кантора. Приел е, че е доказано съставянето, подписването и нотариалната заверка на пълномощното, както и предаване на представител на дружеството-кредитор, липсва разрешаване на въпроса, пълномощното да е оставено при нотариус и да е счетено, че така е осъществено предаването му. Така мотивиран ВКС