Определение № 50830 от 16.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 564/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “Еффеджи“ ЕООД, представлявано от управителя М. М., чрез адвокат П. С., срещу въззивно решение № 448 от 04.11.2021 г., постановено от Благоевградски окръжен съд по в.гр.д. № 608/2021 г., в частта, в която са уважени исковете на В. И. П. против “ЕФФЕДЖИ“ ЕООД по чл. 200 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна В. И. П., чрез адвокат Р. К., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е недопустима в частта срещу въззивното решение, постановено по иска с цена от на 2423,80 лв., на осн. чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ. В тази част касационната жалба следва да се върне, а образуваното по нея производтво - прекратено. В останалата част касационната жалба е допустима – подадена в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Съдът е присъединил за съвместно разглеждане към касационно гр.д. № 564/2022 г. на ВКС, частно гр.д. № 1016/2022 г. на ВКС, IV г.о. Последното е образувано по частна жалба от В. И. П., чрез адвокат Р. К., срещу определение № 15/10.01.2022 г. по въззивното дело, с което съдът е отказал да измени по реда на чл. 248 ГПК въззивното решение в частта за разноските. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Разложки районен съд, осъдил работодателят да заплати по чл. 200 КТ на ищеца В. П. обезщетение в размер на 2423,80 лв. – имуществени вреди и 15 000 лв. – неимуществени вреди, като отхвърлил втория иск за разликата над 15 000 лв. до 25 000 лв. За да постанови този резултат, установил, че В. П. изпълнява длъжност “дърводелец-мебелист“ при търговското дружество - ответник. На 21.02.2020 г., при преместване на МДФ листове, една част от тях пада върху П., изхвърля го настрани и той пада, при което получава наранявания по главата, гърба и левия крак, по-специално в областта на лявото коляно. Инцидентът е настъпил около 11 ч. преди обед, петъчен ден. С разпореждане на ТП на НОИ от 09.03.2020 г. злополуката е призната за трудова. На 31.01.2020 г. П. е останал на работа до края на деня. В понеделник (24.02.2020 г.) бил транспортиран до София. Същия ден му е поставена следната диагноза: изкълчване, навяхване и разтягане на други и неуточнени елементи на коленната става; в епикриза от следващия ден е отразено, че П. се оплаква от силна болка, ходи с патерици; изследвана е лявата коленна става; поставена е оперативна диагноза: изкълчване, навяхване и разтягане на външна,вътрешна колатерална ставна връзка на коляното; паракапсуларна лезия на медиален мениск (увреждане до ставната капсула на вътрешен менискус), авулзия (изтръгване) на медиален колатерален лигамент (сухожилева връзка от вътрешната страна на коленната става) от тибиалното залавно място, както и че е извършено повдигане на вастус медиалис, рефиксация на медиален колатерален лигамент с лигаментарна скора и анкър; шев на медиален мениск; послоен шев; стерилна превръзка; извършена е операция; П. е изписан след седмица, ползвал е патерици. Майка му го гледала и помагала с ежедневното обслужване. Установена е временна нетрудоспособност за период от около 3 месеца и половина. В резултат на инцидента П. се чувствал непълноценен, емоционално разстроен. Въззивният съд приел, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 200 КТ. Размерът на паричното обезщетение за причинените неимуществени вреди от злополуката определил по правилата на чл. 52 ЗЗД в размер на 15 000 лева, като съобразил възрастта на пострадалия (24 г.); конкретните увреждания на здравето, претърпените болки и страдания при инцидента и оздравителния процес, стресовият интензитет, периода на лечението и пълното възстановяване, наложилата се оперативна намеса и болничен престой, възможността за физически дискомфорт и след възстановяването, макар и непродължителна във времето, както и икономическото положение в обществото. Касаторът обоснова допускане на касационно обжалване на въззивното решение с въпроса за съдържанието на мотивите на въззивната инстанция при решаването на спора по същество. Твърди противоречие с т. 19 от ТР № 1/2001 г., ОСГК на ВКС, което е постановено при действието на отменения ГПК от 1952 г. и уредения пълен въззив. В изложението следва изясняване как трябва да процедира съдът при приложение на чл. 272 ГПК (новосъздадено правило с кодекса от 2007 г.), което няма връзка нито с цитирания тълкувателен акт по приложението на ГПК от 1952 г., нито с постановеното от въззивния съд. В случая той сам е установил релевантните факти, в рамките на въззивното обжалване, като е обсъдил сам доказателствата по делото и е изложил свои правни заключения; не е препращал към съображенията на първостепенния съд по реда на чл. 272 ГПК. В изложението към касационната жалба, по въпроса за мотивите на въззивния съд, касаторът накрая се е позовал и на определение № 238/26.03.2021 г. по гр.д. № 3653/2020 г. на ВКС IV г.о., в което е прието, че „и при липса на инструктаж ще е налице груба небрежност, когато е несъмнено ясно, че поведението на пострадалото лице ще доведе до злополука“. Несъмнено, цитираното определение по чл. 288 ГПК не представлява “практика“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От друга страна, това определение е цитирано от касатора по-скоро като илюстрация, че друг състав е извел правен извод по тълкуване на чл. 200 КТ, който се различава от приетото в обжалваното въззивно решение, т.е., няма нищо общо с поставения от самия касатор правен въпрос – по тълкуването на чл. 236, ал. 2 ГПК. В изложението към касационната жалба страната се позовава на неправилност по см. на чл. 281 ГПК – извън предварителната проверка по реда на чл. 288 ГПК, а също счита, че касационно обжалване следва да бъде допуснато с оглед точното приложение на закона, както и развитие на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпрос обаче не е формулиран, липсва и обосновка за наличие на допълнителното основание от хипотезата на цитираната правна норма. Касаторът твърди и очевидна неправилност на въззивното решение, но сам не излага оплаквания в касационната жалба, нито съображения в изложението, които биха могли да обусловят извод за наличие на подобен порок. Касационната инстанция служебно също не намира основания за допускане на касационно обжалване поради наличие на някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1100 лв. заплатен адвокатски хонорар. По частната жалба: Въззивният съд в решението постановил, че разноските, сторени от страните във въззивното производство остават за тях. По молба на В. П. с определение по чл. 248 ГПК оставил без уважение искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските, като приел, че те следва да останат в тежест на всяка от направилите ги страни, предвид неоснователността и на двете подадени въззивни жалби. Определението е неправилно. Разноските в исковия процес се присъждат според правилата на чл. 78 ГПК – съразмерно уважената, отхвърлена част от иска, а не според това, дали жалбата е уважена. Изменението на въззивното решение в резултат на упражнено право на жалба, се взема предвид при определяне на дължимите по спора съдебноделоводни разноски и за двете инстанции, по правилата на чл. 78 ГПК – до каква степен искът е уважен/отхвърлен. В случая, предмет на въззивното производство са и двата иска, разгледани от първостепенния съд, в пълния им размер. Ищецът е обжалвал решението на районния съд, с което искът му по чл. 200 КТ за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 15 000 до 25 000 лв. Ответникът е обжалвал решението на районния съд, с което е осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лв. и за имуществени вреди в размер на 2423,80 лв. Сторените от страните разноски за заплащане на държавни такси по предявените от тях жалби, предвид резултата, остават за тяхна сметка. Заплатените адвокатски хонорари са за процесуално представителство пред въззивен съд по жалбата, подадена от страната и и по жалбата на противната страна. Исковете са оценяеми, така, че базата за приложение на чл. 78, ал. 1 и чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да е сбор от цената на исковете, по които се е произнесъл въззивния съд, а той е 32 428,80 лв. Въззивният съд, като потвърдил крайния резултат на първостепенния съд, е уважил искове с обща цена от 17 423 лв. и е отхвърлил за сумата от 10 000 лв. Ищецът В. П. е заплатил адвокатски хонорар за защита по целия предмет на делото в размер на 1 900 лв. и по силата на чл. 78, ал. 1 ГПК има право да му бъде възстановена сумата от 1 020,81 лв. В заключение, частната жалба е основателна. Определението на въззивния съд по чл. 248 ГПК следва да бъде отменено и на страната да бъдат присъдени съдебноделоводни разноски за въззивното производство в горния размер. Мотивиран от горното, съдът