Определение № 1415 от 26.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3893/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от двете насрещни страни в производството - от ищцата Н. Т. Б., чрез адв.Д. В. и от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор от Апелативна прокуратура-София, против решение № 815 от 14.06.2023г., постановено по въззивно гр.дело № 3459/2022г. на Софийския апелативен съд, ГО, 2 състав. С обжалваното решение изцяло е потвърдено решение № 2482/16.09.2022г. по гр.д.№10109/2021г. на СГС, ГО, 2 състав, за осъждане на Прокуратурата на РБългария, на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, да плати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер 50 000 лева и сумата 13 000 лева-обезщетение за имуществени вреди, причинени от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 123, ал.1, предл.2 и предл.3 НК, за които е оправдана с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 24.02.2021г. до окончателното плащане и са отхвърлени исковете за разликата над присъдените 50 000 лева до претендираните 63 000 лева като обезщетение за неимуществени вреди и за разликата над 13 000 лева до претендираните 17 000 лева, като обезщетение за имуществени вреди. Касаторът-Б. обжалва въззивното решение в отхвърлителите му части с доводи за неправилно приложение на материалния закон-чл. 52 ЗЗД, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т. 3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК ищцата формулира въпроси, за които счета, че е налице основанието за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС: 1. Какъв е справедливият размер за обезщетяване на неимуществени вреди, съобразно съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в чл.52 ЗЗД, при което се изисква сходното разрешаване на аналогични случаи. По този въпрос сочи че е налице противоречие с решение № 187/03.12.2015г. по гр.д.№ 829/2015г. на ІІІ ГО. По въпроса: 2. Кои са критериите за това дали размерът на определения в наказателното производство адвокатски хонорар съществено надвишава разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, включително дали при извършването на тази преценка следва да се съобрази колко отделни хонорара са платени за всяка една инстанция и дали върху тях е бил начислен ДДС, твърди противоречие на обжалвания съдебен акт с ТР №1/2017г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 220/06.01.2020г. по гр.д.№ 490/2019г. на ІІІ ГО, решение № 167/22.02.2019г. по гр.д.№ 3502/2016г. на ІV ГО, решение № 116/ 22.05.2029г. по гр.д.№ 4121/2017г. на ІV ГО, решение № 190/23.12.2019г. по гр.д.№4378/2018г. на ІІІ ГО и решение № 60267/20.12.2021г. по гр.д.№ 480/2021г. на ІV ГО на ВКС. Според касаторката по въпроса: 3. Кой носи доказателствената тежест да установи, че заплатените в наказателното производство адвокатски възнаграждения съществено надвишават разумния и обичаен размер с оглед правната и фактическа сложност на делото и очакваните и положени усилия и труд на защитника, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираното вече решение № 220/06.01.2020г. по гр.д.№ 490/2019г. на ІІІ ГО. В предвидения в процесуалния закон срок, Прокуратурата на РБ не взема становище по касационната жалба на ищеца. Касаторът-ответник Прокуратурата на РБ обжалва решението в осъдителните му части. В касационната си жалба поддържа, че решението на САС в тези части е неправилно-основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Сочи се, че съдът не е анализирал в пълен обем събраните по делото доказателства, имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД. Като основание за допускане на решението до касационен контрол поддържа чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: 1. Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД. Този въпрос според касатора е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС- ППВС № 4/1968 г., в т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005г. по тълк. дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение. Твърди противоречие на атакувания съдебен акт и с решение № 34/19.02.2013г. по гр.д. № 642/2012г. на ІІІ ГО, решение № 889/29.01.2010г. по гр.д.№ 1551/2008г. на І ГО. По въпроса 2. Как се определя и как се прилага обществения критерий за „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД поддържа и наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът – ответник формулира и въпроса: 3. Може ли при иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за платено адвокатско възнаграждение в наказателния процес, да се намали поради прекомерност адвокатското възнаграждение и при какви обстоятелства. По този въпрос твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 332/ 04.01.2016г. по гр.д.№2807/2015г. на ІІІ ГО и с решение № 225/02.11.2015г. по гр.д.№ 1011/2015г. на ІІІ ГО на ВКС. Ищцата Б., чрез процесуалния си представител в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на решението до касационен контрол по жалбата на Прокуратурата. Оспорва същата като неоснователна. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Разгледани са искове с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. От фактическа страна е установено следното: На 12.10.2015г. по ДП №21/2015г. на ОСлС-Ловеч ищцата е привлечена като обвиняема за престъпление по чл.123, ал.1, пр.2 и пр.3 НК и спрямо нея е взета мярка за неотклонение „подписка“. Ищцата е обвинена в това, че на 22.04.2015г. в болницата в [населено място], поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност-упражняване на медицинска професия, по време на раждане като дежурен лекар акушер-гинеколог е причинила смъртта на новородено дете. На 07.03.2016г. ОП-Ловеч е внесла обвинителен акт срещу нея и в ОС-Ловеч е образувано нохд № 95/2016г. приключило с осъдителна присъда и наложено наказание лишаване от свобода за 2 години, чието изпълнение е отложено за 3 години; ищцата е лишена от право да упражнява лекарска професия за 2 години. Присъдата е обжалвана от Б., от частните обвинители и граждански ищци и с решение по внохд № 380/2016г. АС-В.Търново е изменил присъдата на ОС-Ловеч само в частта за наложеното наказание, като вместо лишаване от право да упражнява лекарска професия, е наложил наказанието лишаване от право да упражнява лекарска професия като акушер-гинеколог за 2 години. С решение по нак.дело № 590/2017г. на ВКС решението на ВТАС е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Повторното разглеждане на делото е приключило с присъда по въззивно дело № 20/2018г., с която Б. е призната за невиновна. Оправдателната присъда е протестирана от Прокуратурата и по нак.дело № 317/2019г. ВКС е постановил решение, с което е отменил оправдателната присъда на ВТАС и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Третото разглеждане на делото от АС-Велико Търново е приключило с присъда по нохд № 270/2019г., с която ищцата отново е призната за невиновна и оправдана по повдигнатото обвинение. Присъдата е потвърдена с решение от 24.02.2021г. по нак.дело № 832/2020г. на ВКС. Ангажираните в първоинстанционното производство гласни доказателства установяват, че след повдигане на обвинението познатите и пациентите на ищцата се отдръпнали от нея; за да избегне лошото отношение към себе си в Тетевен, ищцата се преместила да живее в София; трудно си намерила работа, отнело й време да се докаже отново като професионалист; колегите й я гледали с недоверие, отклонявали пациенти от нея; нак.производство било широко отразено в медиите, включително и по националните, по негативен за нея начин; на интернет сайта си Прокуратурата предоставяла информация за наказателното производство. Ангажираните в производството писмени доказателства установяват, че за защитата си в наказателното производство Б. е платила за адвокатски възнаграждения общо 17 000 лева, от които: 9 000 лева за защита по дело № 270/2019г. на ВТАС, по което за трети път въззивният съд е разглеждал правилността на осъдителната присъда на Ловешкия окръжен съд и 8 000 лева - за защита по дело № 832/2020г. на ВКС, в което за трети касационната инстанция се е произнасяла по решение на ВТАС. При така установеното от фактическа страна въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата за обезщетяване на неимуществените вреди, причинени на ищцата от незаконното обвинение в престъпление, за което е оправдана. Посочил е, че в резултат на воденото срещу ищцата наказателно производство, тя е преживяла психически стрес и душевно безпокойство; обвинението е във връзка с професионалната й дейност, като лекар, поради което са били поставени под съмнение професионалните й качества за продължителен период от време; медийното отразяване на наказателното производство по негативен за ищцата начин й създало значителни притеснения, изнервило я, накарало нейни познати и пациенти да се отдръпнат, а тя се затворила в себе си; процесното обвинение и воденото нак.производство повлияло негативно и на социалния й живот; за да избегне лошото отношение към себе си, се преместила от [населено място] в С.; от весел и жизнерадостен човек се превърнала в неспокойна, неуверена и лабилна жена; тревожела се за семейството си; била накърнена репутацията й като лекар. За да определи размера на обезщетението съдът е отчел: характера и интензитета на търпените неимуществени вреди, продължителността на наказателното производство (5 години и 4 месеца), която според него е в разумен срок, взетата спрямо ищцата най-леката мярка за неотклонение –„подписка“. Съобразил е и социално-икономическата обстановка в страната към 2021г. и е приел, че за обезщетяване на претърпените от Б. неимуществени вреди е необходима сумата 50 000 лева и за тази сума искът е уважен. Въззивинят съд е намерил за частично основателна претенцията за обезщетяване на имуществените вреди, като се е позовал на ТР №1/11.12.2018г. по тълк.дело № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС. За да определи размера на тези вреди, съдът е взел предвид следното: повдигнато обвинение е за престъпление по чл.123, ал.1 от НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от една до шест години и взетата мярка за неотклонение подписка; по дело № 270/2019г. на ВТАС с оглед указанията на ВКС е следвало да се съберат доказателства – експертиза, изготвена от девет вещи лица; обяснения на подсъдимата; разпит на свидетел – като две от четирите заседания са продължили около 11 часа. Предвид това съдът е приел, че заплатеният хонорар в това производство в размер 9 000 лева не е прекомерен, с оглед извършените правни и фактически действия от защитата. Намерил е за прекомерно възнаграждението за адвокат, платено по дело № 832/2020г. на ВКС, тъй като е приел, че при разглеждането на делото не се е очаквало да се събират доказателства, а единствено да се оборят правните доводи на Прокуратурата, изложени в протеста; защитниците на подсъдимата вече са били запознати с цялото наказателно производство, протекло до този момент. Според съда е било разумно Б. да очаква, че усилията и трудът, които адвокатите са щели да положат по дело 832/2020г., са щели да бъдат значително по-малки от тези по дело 270/2020г. на ВТАС. Предвид това е приел, че платеният хонорар 8 000 лева по това дело е прекомерен, съществено надвишаващ разумния и обичаен размер на адвокатско възнаграждение предвид тежестта на обвинението и очакваните усилия и работа. Счел е за ирелевантни относно преценката за прекомерност на възнаграждението доводите на ищцата за обвързване на размера на хонорара с компетентността на защитата. Редуцирал е възнаграждението до 4 000 лева. Предвид това съдът е приел, че общо дължимото обезщетение за имуществени вреди е 13 000 лева и за тази сума е уважил иска. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение на САС не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. И двете насрещни страни формулират въпроси, отнасящи се до съдържанието на понятието справедливост и за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди при преценка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл.52 ЗЗД. Въпросите осъществяват общата предпоставка за достъп до касация, тъй като обуславят решаващата воля на въззивния съд, но не удовлетворяват допълнителната предпоставка – нито по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (както сочат и двете страни), нито тази по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (както поддържа ищцата). По приложението на чл. 52 ЗЗД е налице последователна, трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, включително и задлъжителна такава - т.11 от ППВС № 4/1968г. Според тази практика понятието „справедливост“ не е абстрактно (справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател), свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението; в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не се е отклонил, а е съобразил тези правни разрешения. Обсъдил е обстоятелствата, на които се основава претенцията за обезщетение на неимуществените вреди, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства от значение за определяне размера на обезвредата и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство; тежестта на деянието, предмет на процесното обвинение; мярката за процесуална принуда; причинените неудобства и негативни емоции; обстоятелството, че обвинението е свързано с професионалната дейност на ищцата и начина по който това се е отразило върху личността и професионалното й положение. Или при постановяване на обжалваното решение САС е съобразил изцяло установената съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. От друга страна наличието на съдебна практика изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и не позволява да се осъществи достъп до касация на това основание. Във връзка с втората част на първия формулиран от касаторката – ищца въпрос отнасящ се до съобразяването със съдебната практика по сходни случаи, следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968г., така и ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който трябва да процедира съда при определяне размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Именно това не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г.по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Съставът на САС, като инстанция по съществото на спора (т. е. чиято дейност е решаваща, а не проверяваща), е изследвал въпроса налице ли е причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и преценявайки доказателствата е достигнал до извода, че вредите са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. Предвид това не се констатира противоречие между решението на САС и ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите. Не е налице и твърдяното от Прокуратурата противоречие с разрешението по т. 19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът Прокуратурата на РБ не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това ТР, следва извод, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. В обобщение по въпросите за прилагането на обществени критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, не е обосновано наличието на сочените от страните селективни основания, поради което касационен контрол не може да се допусне. Формулираните от двете спорещи страни въпроси относно начина, по който решаващият съд трябва да определи дължимото от ответника обезщетение за имуществени вреди-направени разходи за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, са от значение за изхода на делото и обуславят решението. По отношение на тях също не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. САС е определил размера на търпяната имуществена вреда, като е отчел извършените плащания по приложените договори за правна помощ и фазата на наказателния процес, за която адвокатите са били ангажирани. Изложил е мотиви, от анализа на които е видно, че се е съобразил напълно със задължителната практика на ВКС, формирана с ТР № 1/11.12.2018г. по тълк.дело № 1/2017г. на ОСГК, съгласно която преценката за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение се извършва от съда съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело. Съдът е приел, че платеното във третото по ред въззивно нак.производство адвокатско възнаграждение (8 000 лева) не е прекомерно, съобразявайки спецификата на обвинението, продължителността на откритите съдебни заседания, обема на събраните доказателства и положените от защитата процесуални усилия. За да редуцира платеното за последното (трето по ред) производство през ВКС възнаграждение за адвокат от 9 000 лева на 4 000 лева, САС е приел, че то надвишава разумния и обичаен размер, предвид това, че пред ВКС не се извършват процесуално-следствени действия, от защитниците не се е изисквало да проучват делото, това което е трябвало да направят е да вземат становище по подадения срещу въззивното решение протест пред касационния съд. Предвид това съдът е приел, че ищцата е могла да договори по-малък размер на адвокатското възнаграждение от платената сума. Следва да се допълни, че не е налице противоречие на въззивното решение и с цитираното от касаторкта решение № 220/06.01.2020г. по гр.д.№490/2019г. на Четвърто ГО, според което релевантните факти по възражението за прекомерност на платеното в наказателното производство адв.възнаграждение се концентрират върху това, дали пострадалият съществено е надценил очакваните усилия и труд на адвокатското дружество, като доказателствената тежест е на ответника.. След като в случая не се установява поддържаните от спорещите страни допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, касационен контрол на решението на САС не може да се допусне. Разноски за касационното производство не следва да се присъждат, доколкото няма направени искания за това. Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО