Определение № 2608 от 19.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3890/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба на В. М. И. и И. М. И. - ответници в производството, чрез адвокат Ц. И., срещу въззивното решение № 174 от 27 06 2022 г. по в.гр.д № 135/ 2022г на Окръжен Съд- Монтана, с искане да се допусне касационното му разглеждане, същото да се отмени. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон, и постановено в нарушение на диспозитивното начало по чл.6 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се твърди наличие на основание за доупстимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК-противоречие с приложена практика на ВКС. Ответникът по касация – ищец в производството Л. В. П., чрез процесуален пълномощник Р. Р. Д., оспорва жалбата с писмен отговор. Другият ответник по касация- ищец в производството М. В. Ф., не е подал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 41 /11.02.22 Г. на Районен съд – Монтана по гр. д. № 1352/2021 г. в частта, с която е отхвърлена претенцията на ищците по отношение на 1/2 ид.ч. от процесните имоти, вместо което е признато за установено по отношение на В. М. И. и И. М. И., че Л. В. П. и М. В. Ф. са собственици при равни права на 1/2 ид.ч. от следните имоти: Поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], обл.В., одобрени със Заповед РД-18-50/17.09.2015 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 15 324 кв.м., с начин на трайно ползване: изоставено трайно насаждение, IV-та категория, местност Ц., с номер по предходен план * и при посочени съседи, и Поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], общ. Н. с., обл.В., одобрени със Заповед РД-18-50/17.09.2015 г. на Изпълнителния директор на АГКК с площ от 19 184 кв.м., с начин на трайно ползване: нива, IV-та категория, местност ,,кп‘‘, с номер по предходен план * и при посочени съседи. Отменено е първоинстанционното решение и в частта за осъждане двамата ищци да заплатят на двамата ответници разноски в размер на 400 лв. за адвокатско възнаграждение. Първоинстанционният съд е уважил частично предявеният от Л. В. П. и М. В. Ф. срещу В. М. И. и И. М. И. установителен иск за собственост спрямо гореописаните два поземлени имота /ПИ/ с основание чл.124, ал.1 ГПК, като е признал ищците за собственици при равни права, на 1/ 2 ид.ч. от тези два ПИ на основание наследяване, и е отхвърлил иска им в частта за признаване ищците за собственици при равни права, на останалата 1/ 2 ид.ч. от същите ПИ на основание давностно владение. Пред въззивния съд решението е обжалвано от ищците само в частта, в която искът е отхвърлен. Въззивният съд не е споделил мотивите на първоинстанционния съд, че направеният от Л. И. -наследодателя на двамата ответници, отказ от дата 24.07.1995 г. от наследството на общия й наследодател с Л. Ф.-последната наследодател на двамата ищци, е недействителен съгласно чл.91а ЗН. Приел е въззивният съд, че този отказ е произвел правно действие, защото е вписан след като на общия наследодател на Л. И. и Л. Ф. са били възстановени горепосочените земеделски земи с първичното решение /наименовано Протокол/ на поземлената комисия от 28.04.1993 г. за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи с план за земеразделяне, което именно решение имало конститутивен ефект, а не последващото такова решение на ПК от 1999 г. за възстановяване собствеността съгласно плана за земеразделяне, защото второто решение от 1999 г. внасяло само уточнение относно актуалните кадастрални данни на имотите и не било от значение за преценката по чл. 91а от ЗН. Така е формиран извод, че ищците са собственици и на останалата спорна 1/ 2 ид.ч. на основание наследствено правоприемство съгласно изложената от същите фактическа обстановка и приложените доказателства. Твърдението на ищците, че са придобили тази друга 1/ 2 ид.ч. на основание давностно владение е оценено от въззивния съд като неправилна правна интерпретация на доказателствата, и с оглед приетото, че съдът е задължен да направи правните си изводи на действително установената фактическа обстановка, е приел въззивния съд, че в случая собствеността е придобита на основание наследствено правоприемство, поради което атакуваното решение в обжалваната част е неправилно и като такова следва да бъде отменено, а вместо него бъде постановено друго, с което да се уважи иска и в тази част, с произтичащата от това промяна относно отговорността за разноските в процеса. Настоящият касационен състав, съобразявайки указанията по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС да следи служебно - дори и да няма такова оплакване от касатора, за валидността и допустимостта на обжалвания пред него акт, намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за преценка за допустимост на въззивното решение, т.е. дали въззивният съд се е произнесъл по материалноправния спор, въведен с основанието и петитума на исковата молба, в каквато насока са и изложени оплаквания от касаторите. С оглед на изложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК