Определение № 529 от 16.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 702/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Г. И. Г. чрез адвокат Д. Н. обжалва решение от 25.11.2020 г. по в.гр.д. 226/20 г. по описа на ОС – Монтана, с което е потвърдено решението на РС Монтана, с което са отхвърлени предявените от касатора в качеството му на ищец срещу „Групама животозастраховане“ ЕАД и „Банка ДСК“ ЕАД искове с правно основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП в. чл. 143, т.3 от ЗЗП, евентуално иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 186, ал. 5, т. 1 от КЗ отм и евентуално чл. 26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 186, ал. 7, пр. последно от КЗ отм. да бъде обявена нищожността на чл. 1, т. 20 изр. 1 от Глава I на ОУ към Групов застрахователен договор за застраховка „Сигурност“ на кредитополучателите на „Банка ДСК“ ЕАД по големи кредити, застрахователен пакет „Максимум“ като неоснователни, както и е отхвърлен иска с правно основание чл. 242, ал.1 от КЗ отм. да бъде осъден ответникът „Групама животозастраховане“ ЕАД да заплати на Г. И. Г. сумата от 20 884,38 лв, претендирана като дължима съгласно Групов застрахователен договор за застраховка „Сигурност на кредитополучателите на „Банка ДСК“ ЕАД по големи кредити, застрахователен пакет „Максимум“, както и обезщетение за забава на основание чл. 86 от ЗЗД в размер на 9 060,01 лв за периода от 09.04.2015 г. до подаване на иска и с правно основание чл. 238, ал. 1, вр. ал. 5 КЗ отм. за сумата от 6 615,62 лв, дължима на същия договор и обезщетение за забава, на основание чл. 86 от ЗЗД в размер на 2 869,97 лв за периода 09.04.2015 г. до подаване на исковата молба.

Излага съображения за нарушение на материалния закон, по-конкретно неправилно приложение на чл. 145, ал. 2 ЗЗП и чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 ЕИО, твърдейки, че ако би приложил правилно посочените норми, съдът би установил неравноправния характер на чл. 1, т. 20, изр. 1 от Общите условия към договора за застраховка. След като застрахованото лице нямало как да установи пред застрахователя, че е с трайно намалена трудоспособност с решение на експертната лекарска комисия, а оставало по преценка на дружеството да установи „пълна трайна неработоспособност“, то това била неравноправна клауза. Също така било налице противоречие с чл. 186, ал. 7 от КЗ отм.

Твърди също така, че съдът не бил установил нищожността на посочената клауза на основание чл. 186, ал. 5, т. 1 от КЗ отм.

Твърди съществено нарушение на съдопроизводствените правила - съдът не бил обсъдил всички доводи на касатора във връзка с противоречието на клаузата на т. 20 от ОУ с чл. 186, ал. 5, т. 1 от КЗ отм. На първо място в чл. 13 от ОУ нямало изискване да се представят доказателства, че не може да полага труд. Освен това ТЕЛК или НЕЛК удостоверявали само трайно намалена работоспособност, но не че и не може да се полага труд.

Твърди необоснованост на решението на въззивния съд – нарушение на правилата на формалната логика – от една страна въззивният съд бил изложил съображения, че ТЕЛК/НЕЛК не може да установява, че не може да се полага труд, от друга страна било посочено, че тези решения били достатъчни, за да може да се установи възможно ли е лицето да полага труд.

По отношение на иска с правно основание чл. 242, ал. 1 КЗ отм. и иска с правно основание чл. 238, ал. 1 от КЗ отм. счита, че след като клаузата на чл. 1, т. 20 от ОУ е неравноправна, следва да се остави неприложена и при установената му 80 % ТНР, то да се приеме, че е настъпил застрахователния риск.

Моли да се отмени решението, да се уважат исковете му в посочените в касационната жалба размери.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК поставя следните основания за допускане касационно обжалване:

1. Следва ли съдът да изпълни задължението си по чл. 236, ал. 2 от ГПК като разгледа всички основания, възражения и доводи на страните. Счита, че по този правен въпрос, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната и задължителна практика на ВКС, с което според него е осъществено допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не бил обсъдил, че няма основание според българското законодателство, което да установява невъзможността да се полага труд. Не бил обсъден доводът, че посочената клауза с неясни и неопределени в закона и ОУ понятия, изисквайки неспособността за полагане на каквато й да било трудова дейност да е „медицински удостоверима“ и „Вероятно постоянна“. Не бил обсъден доводът, че в Предложението до жалбоподателя за сключване на договора, клаузата била със съдържание, че покритият риск пълна трайна неработоспособност бил приравнен на „трайно намалена работоспособност“ в определен процентов диапазон, без каквито и да било допълнителни изисквания. Освен това съдът не бил извършил собствени изводи, а приложил чл. 272 от ГПК, което обаче не го освобождавало от задължението да изложи собствени мотиви.

2. Какви са критериите, които съдът следва да съобрази при преценката си дали е допустима да прогласи за неравноправна дадена клауза в застрахователен договор, с която се гарантира поемането на плащанията на дължимите на заемодателя погасителни вноски при пълна неработоспособност на заемателя? Счита, че по този правен въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение на СЕС по дело С-96/14 г., т. 50, с което обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.

3. За да е налице неравноправност на договорна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, необходимо ли е самата договорна клауза, пряко да регламентира права или задължения на страните или е достатъчно да води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Излага подробни съображения и счита, че нормата на чл. 143 от ЗЗП следва да се тълкува като се разреши посочения правен въпрос, като счита, че са налице условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Излага съображения за очевидна неправилност на въззивното решение, на основание чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът „Групама животозастраховане“ ЕАД оспорва касационната жалба. Излага съображения за недопустимост на касационната жалба.

Счита, че по отношение на първия правен въпрос, не е основание за допускане касационно обжалване, защото представлява оплакване за незаконосъобразност на решението.

По отношение на поставения втори правен въпрос, счита, че не е нарушено изискването за определяне дали клаузата е неравноправна. Налице било произнасяне и съдът бил приел, че клаузата не е неравноправна. Подробно излага съображения.

По отношение на третия правен въпрос, счита, че въззивният съд бил приел, че клаузата е дефинитивна, поради което не можело да създава неравноправност за потребителя.

По отношение на соченото от касатора основание – очевидна неправилност. Счита, че не е налице. Претендира разноски в определен от съда размер.

На „Банка ДСК“ ЕАД е връчен препис от касационната жалба. Но не е постъпил отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена в срок и от легитимирано да обжалва решението, лице. Цената на предявените искове за главница са съответно 20 884,38 лв и 6 615,62 лв. Решението на въззивния съд е постановено на 25.11.2020 г. С нормата на чл. 113, изр. 2 от ГПК, изменение, въведено със ЗИДГПК ДВ бр. 65/2018 г., ДВ бр. 100/2019 г. е предвидено, че образуваните дела от и срещу потребители се разглеждат като граждански дела по общия исков процес. По отношение на касатора следва да се приеме, че има качеството потребител, предвид легалната дефиниция в § 1 от ДР на КЗ отм, като лице, ползващо се от застрахователен договор. Следователно спрямо въведения спор следва да се приложат и специалните правила за потребителите, предвидени в ГПК. Предвид нормата на чл. 113, изр. 2 от ГПК, образуваното дело по посочения спор е гражданско, а не търговско и по отношение на касационната жалба не следва да се прилага ограничението, въведено с чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК относно търговските дела. Касационната жалба е допустима.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените искове от Г. И. Г. срещу „Групама животозастраховане“ ЕАД и „Банка ДСК“ ЕАД с правно основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП вр. чл. 143, т. 3 ЗЗП, евентуално на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 186, ал. 5, т. 1 от КЗ отм и евентуално на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 186, ал. 7, пр. последно от КЗ отм, да бъде обявена нищожността на чл. 1, т. 20 от Общите условия, глава 1 към Групов застрахователен договор за застраховка „сигурност“ на кредитополучателите на „Банка ДСК“ ЕАД по големи кредити, застрахователен пакет „Максимум“, както и иска на Г. И. Г. срещу „Групама животозастраховане“ ЕАД с правно основание чл. 242, ал. 1 от КЗ отм. за заплащане на сумата от 20 884,38 лв, претендирана като дължима съгласно посочения договор и обезщетение за забава от 9 060,01 лв за периода 09.04.2015 г. до датата на подаване на исковата молба и иск с правно основание чл. 238, ал. 1, вр. ал. 5 от КЗ отм, да бъде осъден ответникът да заплати на Г. И. Г. сумата в размер на 6 615,62 лв, претендирана като дължима съгласно групов застрахователен договор за застраховка сигурност на кредитополучателите на „Банка ДСК“ ЕАД по големи кредити, застрахователен пакет „Максимум“, както и обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размер на 2 869,97 лв за периода от 09.04.2015 г. до датата на подаване на исковата молба, въззивният съд е приел, че между Г. И. Г. и „Банка ДСК“ ЕАД бил сключен договор за кредит текущо потребление № 19675740 от 08.08.2011 г., въз основа, на който банката е предоставила на Г. сумата от 27 500 лв. Прието е, че кредитополучателят е поел задължение да върне сумата на вноски в определен срок. Погасяването чрез заплащане на вноски (платежоспособността на кредитополучателя) е застраховано при „Групама животозастраховане“ ЕАД по групов договор за застраховка „Сигурност“ на кредитополучателите на „Банка ДСК“ по големи кредити, застрахователен пакет „Максимум“. За сключването на договора за застраховка било отправено Предложение за включване в групата на застрахованите лица по сключения договор Групов застрахователен договор за застраховка „Сигурност на кредитополучателите на „Банка ДСК“ ЕАД по големи кредити, застрахователен пакет „Максимум“, до кредитополучателя. Съгласно това предложение, един от покритите от застраховката рискове бил „Пълна трайна неработоспособност ПТН от 71 % - 100 %, в резултат на злополука или заболяване, настъпили със застраховано лице през срока на индивидуалното застрахователно покритие. Прието е, че бил издаден сертификат към застраховката и договорът за застраховка е породил действие. Прието е за безспорно, че са приети общите условия от кредитополучателя, като е посочено, че с клаузата на чл. 1, т. 20 от ОУ е дефинирано пълна трайна неработоспособност. Посочено е, че е представено решение на ТЕЛК от 28.01.2015 г. на ТЕЛК при МБАЛ „Д-р Ст. И.“ АД, Монтана, в което е посочено, че Г. И. Г. е с трайно намалена работоспособност, 80 %, ИБС м. 07.2014 г. и е прието, че работи като одитор.

Посочено е, че застрахованото лице не би могло да повлияе на съдържанието на договора, т.е. сключен е при предварително изготвени условия, на които застрахованият не е могъл да влияе при приемане на конкретни условия или за промяна на предварително изготвените клаузи. Въпреки това, въззивният съд е направил извод, че не е налице неравноправна клауза, тъй като липсва втората предпоставка, за да се направи извод за това, а именно да е сключена в ущърб на физическото лице, договарящо се без съответни знания и възможност да влияе на условията на договора. Прието е, че клаузата на т. 20, чл. 1 от Общите условия, само дефинира основания и едновременно с това приема, че не се достига до неравновесие между правата и задълженията.

Прието е, че съгласно чл. 186, ал. 5, т. 1 и чл. 186, ал. 7 от КЗ отм, не е налице противоречие в поетите покрити рискове. Обсъдено е, че клаузата е дефинитивна и не се нуждае от тълкуване. Отречено е противоречие на клаузата на т. 20, чл. 1 от ОУ с чл. 186, ал. 7 от КЗ отм. Прието е, че съгласно чл. 61 от Наредба за медицинската експертиза се определя и дали лицето е трудоспособно, както и че разпоредбата на чл. 78 от Наредбата задължавала ТЕЛК да определи условия на труд, противопоказани за здравословното състояние на освидетелстваните лица. Прието е, че решенията на ТЕЛК/НЕЛК биха дали възможност на застрахователя да прецени, че е налице пълна трайна неработоспособност. С оглед на изводите, че клаузата не е неравноправна, както и че липсва противоречие със закона, въззивният съд е направил извод, че не е настъпило застрахователно събитие и длъжникът няма право на застрахователно обезщетение, на основание чл. 242 от КЗ отм. и съответно е отхвърлен и искът с правно основание чл. 238, ал.1 вр. ал. 5 КЗ отм. за сумата от 6 615,62 лв., разлика между уговорената застрахователна сума и непогасения остатък по кредита към деня на решението на ТЕЛК – 28.01.2015 г.

Допускането на касационно обжалване се извършва при условията, предвидени от законодателя в нормата на чл. 280 от ГПК. Служебно, касационната инстанция може да допусне за разглеждане касационна жалба, ако установи, че са налице основания, които могат да доведат до извод, че вероятно решението е нищожно – чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК или основания, обуславящи извод, че решението е вероятно недопустимо – чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК. В случая, при извършената служебна проверка, не се установява наличие на тези правни основания.

Извън посочените основания на чл. 280, ал.2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на соченото основание за допускане до разглеждане на въззивното съдебно решение, поради очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че от обжалвания акт не могат да се установят нарушения на материалния закон. Също така не се установява, без извършване на същинска проверка на обжалваното съдебно решение, допуснатите съществени процесуални нарушения. Не са налице и нарушения на формалната логика, които да са обосновали неправилност на обжалваното съдебно решение.

По отношение на формулираните в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, правни въпроси от касатора, настоящият съдебен състав намира, че посоченият първи правен въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване, тъй като не е обусловил изхода на спора. Въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните и липсва необсъждане на сочените основания от касатора, а именно необсъждане на Предложението за сключване на договор при общи условия за застраховка. Изрично е посочено, че след отправено предложение до ищеца, е сключен договорът при общи условия, като ищецът се бил присъединил към груповата застраховка. Изцяло в съответствие с предмета на застрахователния договор, а именно – покритите рискове от неплатежоспособност на кредитополучателите, е разгледан доводът на въззивния жалбоподател, относно отправеното до него Предложение за застраховане. Същото е обсъдено наред с обстоятелството, че на въззивния жалбоподател- ищец в качеството му на потребител, са връчени и Общи условия към сключения договор. Разгледано е присъединяването на потребителя, като е достигнат извода, че е посочено, че покрит риск е пълна трайна неработоспособност (трайно намалена работоспособност от 71 % до 100 %), в резултат на злополука или заболяване, настъпила със застраховано лице и съгласно дефиницията в в т. 20 от Общите условия на договора, е прието, че се изисква тази трайно намалена работоспособност да е довела до невъзможност за полагане на труд, срещу което да се получава доход от кредитополучателя. Изводът е направен въз основа на анализ на писмените доказателства и тълкуване на клаузите на договора във връзка с основния предмет на договора. Липсва основание да се приеме, че посоченият правен въпрос за неизпълнение на задълженията на въззивния съд да разгледа всички доводи и възражения на страните, обуславя изхода на спора. Приетото от съда, представлява анализ на доказателствата, като изводите са основани на възприетите от съда факти. Не може да се приеме, че доводът на ищеца, че в предложението липсва дефиниция на пълна трайна неработоспособност не е отговорено. Освен този анализ, въззивният съд е посочил и че в представеното решение на ТЕЛК е удостоверено, че лицето може да работи като одитор и към датата на освидетелстване е работил като одитор. Въззивният съд е посочил, кои факти приема за установени, като независимо, че е извършил препращане, на основание чл. 272 от ГПК, е изложил свои изводи за възприетите факти. В този смисъл, поставеният въпрос, не е значим за изхода на спора и не може да представлява общо основание за допускане касационно обжалване, въпросът е свързан с правилността на решението.

По отношение на втория поставен въпрос от касатора, следва да се посочи, че въззивният съд е приел, че въззивният жалбоподател-ищец е потребител, по-слаба страна и не е могъл да повлияе на съставянето на клаузите на договора, както вече бе посочено. Въззивният съд е прел, че клаузата на чл. 1, т. 20 от Общите условия по застраховка „Сигурност“ на кредитополучателите, дефинира понятието „пълна трайна неработоспособност“ и съответно покрит риск, като влошено здравословно състояние, удостоверено с решение на ТЕЛК или НЕЛК, определящо трайно намалена работоспособност едновременно с невъзможност да се полага труд, от който да се получава доход. Не е счетена за неравноправна клаузата, определена с посоченото съдържание, като е приета, че ясно определя покрития риск, като спрямо здравословното състояние на застрахования е прието, че се определя точно и ясно какви са критериите, за да се приеме, че е налице пълна трайна неработоспособност на кредитополучателя и изрично е подчертано, че се изисква да не е в състояние да полага труд срещу заплащане. Изрично са анализирани двете предпоставки, посочени в клаузата на т. 20 от Общите условия и е тълкувана във връзка с предмета на застрахователния договор – поето задължение за заплащане на застрахователно обезщетение при неизпълнение на задълженията за връщане на получената в кредит сума, като е прието, че е дефиниран риска чрез медицински критерий – наличие на медицинска удостоверима трайно намалена работоспособност и невъзможност да се полага труд за осигуряване на доход, при наличие на кумулативно проявление на двете предпоставки.

Не би могло да се приеме, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с тълкуването, извършено с решение С-96/14 г. на СЕС. В това решение на СЕС е разгледан правният въпрос относно неравноправна клауза относно определяне на покрития риск, когато в договора е прието, че право на застрахователя да откаже плащане по застрахователен риск когато е поето задължение да заплати обезщетение при настъпване на риска – пълна неработоспособност, като изключение от покритието е застрахованият, по отношение на който е налице неработоспособност, така че да не би могъл да извършва платена или неплатена дейност. Сравнявани разрешения въпрос от въззивния съд и тълкуваната от СЕС клауза, следва да се приеме, че липсва пълна идентичност.

В решението на СЕС е поставена за разглеждане, относно нейната неравноправност, клауза, със съдържание, предвиждаща изключен риск, когато е налице „трайно намалена работоспособност и застрахованият не може да упражнява каквато и да е дейност, платена или не, вследствие на злополука или заболяване“. Неяснотата на клаузата, разглеждана в решението на СЕС, е обоснована и със системата за обезщетения, от която потребителят може да се ползва, както и с възможността да се полага труд, без да се държи сметка за получаване на доход. Именно разликата в клаузите на договорите, дава основание да се приеме, че няма противоречие между разрешението на правния въпрос от въззивния съд и тълкуването на СЕС в процесното решение. Въззивният съд, в процесния случай, е спазил тълкуването, което е извършено от СЕС в трайната му практика, като е направил анализ на разпоредбата относно това дали е на разбираем език, а също така е приел, че с оглед другите клаузи на договора, това е дефинитивна разпоредба, определяща покрития от застрахователя спрямо кредитора риск, неплатежоспособността на кредитополучателя. Ясно са посочени критериите на покрития риск и механизма, по който се установяват, а именно, че за да е налице покрит риск, при настъпването, на който се дължи застрахователно обезщетение е прието, че следва се установи тежко нарушение на здравословното състояние, както е дефинирано и не е възможно да се направи извод, че следва нещо друго от посоченото или че не е ясно в какви случаи се дължи обезщетение. В този смисъл произнасянето е в съответствие с посоченото решение на СЕС, сочещо, че съдът следва да направи анализ на разпоредбите в договора, включващи и спорната разпоредба, както и да е формулирана ясно и разбираемо за потребителя от граматическа гледна точка, а също така и да е определен точният механизъм, като се прецени дали са налице ясни и разбираеми критерии за икономическите последици, които следват за потребителя. Въззивният съд, анализирайки в случая всички клаузи е достигнал до извода, че клаузата, определяща настъпване на риск за неплатежоспособност от пълната трайна неработоспособност, в договора е прието за медицински удостоверима и тази неработоспособност, следва да води до постоянна невъзможност лицето да полага труд за получаване на доход. В случая, въззивният съд е приел, с оглед представеното решение на ТЕЛК, че по отношение на въззивния жалбоподател не се установява невъзможност да полага труд, поради което една от кумулативните предпоставки не е налице. С оглед критериите, посочени от СЕС е прието, че клаузата е ясна, изискваща медицинско удостоверяване на трайно намалената работоспособност от 71 % до 100 % (първа или втора група инвалидност) чрез представяне на решение на ТЕЛК или НЕЛК. Но наред с този медицински критерий е посочено, че тази неработоспособност следва да води до невъзможност лицето да полага труд срещу получаване на доход. Така въззивният съд е разгледал конкретното съдържание на договорната клауза, определил е, че механизмът на удостоверяване е ясен. Освен това въззивният съд изрично е приел, че в решението на ТЕЛК, в конкретния случай, с оглед правомощията на този орган, така както са посочени в чл. 78 то Наредбата за медицинската експертира, ТЕЛК е длъжен да определи условията на труд, противопоказани за здравословното състояние на освидетелстваните лица.

Въззивният съд, в случая, изследвайки посочените от СЕС критерии за преценка дали една клауза е неравноправна спрямо потребителя и след анализ на доказателствата е достигнал до извода, че клаузата не е неравноправна. Разрешението е основано на анализ на доказателствата и конкретния извод, че не е настъпил застрахователния риск, тъй като въззивният жалбоподател-ищец не е би в невъзможност да полага труд срещу получаване на доход, напротив работил е като одитор. Поради това, че въззивният съд е разгледал посочените критерии за определяне дали договорената клауза има неравноправен характер, не може да се приеме, че е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.

По отношение на поставения трети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че правният въпрос е свързан с тезата на касатора, но не е разрешен от въззивния съд. Въззивният съд е приел, че клаузата относно правото на покрития риск при пълна трайна неработоспособност е включен в основния предмет на договора. В този смисъл, въззивният съд е приел, че с нея се определя дали е налице покрит застрахователен риск. При преценка за неравноправния й характер на практика е приел, че дефинира правото на застрахователя да откаже заплащане на обезщетение, поради това, че не е налице покрит застрахователен риск. С оглед дефиниране на понятията, е препратено към правния контекст, а именно правния регламент на експертиза на работоспособността – Наредба за медицинската експертиза, ясно са дефинирани понятията и критериите за определяне на трайно намалена работоспособност и механизма на установяването й, както и изискуемото обстоятелство - да не може да се полага труд за получаване на доход, като е достигнат извода, че са ясни критериите, по които потребителят може да определи икономическите последици. След анализа на доказателствата е достигнат извода, че не са налице предпоставките да се приеме, че е налице покрит застрахователен риск. Поради това поставеният правен въпрос не е значим за изхода на спора и не представлява основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

По изложените съображения касационно обжалване на въззивното съдебно решение не следва да се допуска.

При този изход, на ответника по касационната жалба „Групама животозастраховане“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, следва да се присъдят направените по делото разноски, определени на основание чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 1 940 лв.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България