Определение № 2362 от 08.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1499/2026 г.

Производството е образувано по две частни жалби, подадени на основание чл. 274, ал.3 ГПК срещу определение № 20024 от 16.10.2025 г., постановено по ч. гр.д.№ 33/2025 г. на СГС. С него въззивният съд се е произнесъл по две частни жалби, както следва: Отменил е определение № 7387/16.02.2024 г. по гр.д. № 33236/2022 г. по описа на Софийски районен съд по чл. 248 ГПК, и вместо това е изменил Решение № 19650/29.11.2023 г., постановено по гр.д. № 33236/2022 г. по описа на Софийски районен съд, като е осъдил Л. М. Б.-Л. с ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], кв. ***., [улица] да заплати на И. М. Б. с ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], ул „К.“ № ***на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски по делото в размер на още 2550 лв., т.е. общо с присъдените с решението 2250 лв. и с определението по чл. 248 ГПК, е присъдено възнаграждение в размер на 4800 лв. с ДДС, като не е присъдена разлика до 12 908,44 лв. с ДДС; Оставена е без уважение частна жалба вх.№ 270343/23.08.2024 г., подадена от Л. М. Б.-Л., срещу Разпореждане № 34302/03.07.2024 г. по гр.д. № 33236/2022 г. по описа на Софийски районен, с което е върната частна жалба вх. № 161787/17.05.2024 г., поради неизпълнение на указания за внасяне на държавна такса. Против определение № 20024 от 16.10.2025 г. по ч. гр.д.№ 33/2025 г. на СГС са постъпили частни жалби от двете страни. Л. М. Б.-Л. обжалва определението и в двете му части. В първата част счита, че е присъдено възнаграждение в прекомерен размер и неоснователно не е уважено възражението й за прекомерност. В частта, с която е върната подадената от нея частна жалба вх. № 161787/17.05.2024 г. твърди, че са изпълнени всички указания. Тази частна жалба се оспорва от И. М. Б., който посочва, че присъденият размер е под минималния размер по Наредбата на възнаграждение за адвокатска работа и че той е внесъл дължимата държавна такса от името на Л. М. Б.-Л., за да предотврати злоупотребата с право от нейна страна чрез подаване на каскада от частни жалби. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 ГПК се твърдят основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроса: В кой момент в производството по делба се определя стойността на имуществото, което е предмет на делбата, респективно към кой момент съдът следва да приложи разпоредбите относно размерите на адвокатските възнаграждения по Наредбата за възнаграждение на адвокатска работа. Позовава се на т.17 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. И. М. Б. обжалва определението в частта, с която съдът е отказал да му присъди разноски поради отхвърляне на иска за делба за разликата над 4800 лв. до пълния претендиран размер 12 908,44 лв. с ДДС - размера на заплатеното адвокатско възнаграждение, евентуално до размер на сумата 10967,34 лв., определена като минимален размер според Наредбата за възнаграждение за адвокатска работа съобразно материалния интерес. Излага доводи, че иска за делба има определен имуществен интерес и в първата фаза на делбата, включително и при отхвърляне на иска, поради което счита, че е приложим чл. 7, ал.2 НМРАВ, съгласно ал.4 от същия текст и за делбите. Счита, че въззивният съд е присъдил възнаграждение, което не отговаря на критериите за разумност и пропорционалност, че не е отчетен реално материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото, квалификацията на адвоката и отнетото време, в което адвоката е работил по делото. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 ГПК се твърдят основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1.Какъв трябва да е критерият за разумност и пропорционалност на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда? 2. Следва ли при съобразяване на критерия разумност и пропорционалност да се съобразява цената на иска? 3.Следва ли при съобразяване на критерия разумност и пропорционалност на разноските като индиция за определяне на справедливо и разумно възнаграждение да служи Наредбата за възнаграждение на адвокатска работа? 4. Задължен ли е и следва ли съдът, при определяне на адвокатското възнаграждение, да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение за определяне на справедливо адвокатско възнаграждение, включително и да вземе предвид цената на иска, която дава отражение на това какъв ще бъде размера на държавната такса и размера на адвокатското възнаграждение? Ответницата по тази частна жалба я оспорва. Счита, че съдът се е съобразил със задължителната практика на СЕС и на ВКС, че Наредбата на възнаграждение за адвокатска работа не обвързва съда, а е само ориентир и че при възражение за прекомерност, като се съобразяват критерии като извършена от адвоката работа, фактическа и правна сложност на делото, видът на спора и интереса, броя на страните, процесуалното им качество, наличието или липсата на отклонения от типичното развитие на производството, броя на извършените процесуални действия, обема на твърденията и на възраженията и оспорванията. Тъй като въззивният съд е съобразил тези критерии при съобразяване на конкретните данни по делото, моли да не се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частните жалби изхождат от процесуално легитимирани страна и са постъпили са в срок. Съдът приема, че отговарят на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което ги преценява като допустима. По частната жалба на И. М. Б., въззивната инстанция е приела, че неправилно молбата му по чл. 248 ГПК е оставена без уважение от РС и че следва да завиши присъденото с решението от РС възнаграждение с 2550 лв., т.е. от 1250 лв. на 4800 лв. с ДДС, но не е присъдила изцяло претендираното възнаграждение до 12908,44 лв. с ДДС или евентуално до 10967,34 лв. с ДДС, като е съобразил, че И. Б. е бил един от тримата ответници по иск за делба на ПИ с идентификатор ***по КК на [населено място], район „В.“, с адрес: [улица] площ по скица 1032 кв.м. и построените в него триетажна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ***със застроена площ от 127 кв.м., с два самостоятелни обекта в нея, едноетажна сграда с идентификатор ***със застроена площ от 167 кв.м. с предназначение – гараж и монолитен навес без идентификатор, че този иск е отхвърлен по уважено възражение за придобивна давност, заявено от частния жалбоподател. Въззивният съд не е възприел извода на РС, че макар и искът за делба да има за предмет право, което има определен имуществен интерес, то в първата фаза на производството за делба, няма парична оценка на делбените имоти, поради което възнаграждението не се определя според оценяем имуществен интерес. Приел е, че предмета на спора по делбено дело е оценяем и при определяне на адвокатското възнаграждение по отхвърлен иск за делба се изхожда от него, съгласно чл.7, ал.4 НМРАВ, но тази Наредба няма задължителен характер за съда, съобразно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 Въззивният съд се е позовал на това решение и практиката на ВКС, според която при определяне на адвокатското възнаграждение от съда следва да се съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото и действително извършената работа. В конкретния случай, при съобразяване на тези критерии, въззивният съд е приел, че справедливият размер на дължимото адвокатско възнаграждение на ответника поради отхвърляне на иска за делба и против него се равнява на сумата от 4000 лв. без ДДС или на 4800 лв. с ДДС. По частната жалба на Л. М. Б.-Л., въззивният съд е констатирал, че подадената от нея въззивна жалба против Решение № 19650/29.11.2023 г. по гр.д. № 33236/2022 г. на Софийски РС, с което е отхвърлен предявеният от нея иск за делба, е оставена без движение за внасяне на държавна такса от 40 лв. Поради неизпълнение на дадените указания, с разпореждане от 23.04.2024 г. въззивната й жалба е върната. Против това разпореждане е подадена от Л. М. Б.-Л. първа частна жалба. С разпореждане от 27.05.2024 г., тя е оставена без движение за внасяне на държавна такса от 15 лв. Указанията са съобщени на частната жалбоподателка, но не са изпълнени. Съдът е върнал частната жалба с разпореждане от 03.07.2024 г. Последвала е втора частна жалба от 23.08.2024 г. от Л. М. Б.-Л. срещу разпореждането за връщане на първата частна жалба. Същата е оставена без движение с разпореждане от 29.08.2024 г. за внасяне на държавна такса от 15 лв. Указанията са съобщени, но не са изпълнени от жалбоподателката. От насрещната страна е внесена дължимата държавна такса вместо жалбоподателката. Въззивният съд е потвърдил разпореждането за връщане на тази частна жалба, тъй като жалбоподателката не е изпълнила указанията за внасяне на държавна такса, а твърденията в противен смисъл не кореспондират на данните по делото. Съдът е приел, че поведението на жалбоподатеката да подава поредица от частни жалби без да изпълнява указанията за изправяне на нередовностите са действия, които сочат на злоупотреба с право, което е недопустимо. Затова частната жалба против разпореждането за връщане на втората частна жалба е оставена без уважение. Въззивното определение и в двете му части е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна частна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Поради изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, който е от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваният въззивен акт е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната частна жалба, а може само да го уточни или конкретизира. В изложението към частната касационна жалба на Л. М. Б.-Л. не са формулирани въпроси, свързани с потвърденото разпореждане на РС за връщането на втората частна жалба. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване против първата част от обжалваното определение на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В тази част изводът на съда, че втората частна жалба е била нередовна поради невнасяне на определената държавна такса от 15 лв. кореспондира на данните по делото и е мотивирано. Внасянето на държавната такса от насрещната страна вместо от жалбоподателката не удовлетворява изискванията за изправяне нередовностите на частната жалба от подалият я жалбоподател. Действително чл. 73 ЗЗД допуска трето лице да изпълни чуждо задължение дори против волята на кредитора. В случая внеслият сумата не е трето лице, а насрещна страна, а и нормата на чл. 73 ЗЗД не е императивна, поради което в тази част въззивното определение не е очевидно неправилно. Затова не се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК в частта, в която е потвърдено определението на РС за връщане на втората частна жалба. В частта, с която е изменено решението на РС в частта за разноските и са присъдени на И. М. Б. разноски, съставляващи адвокатско възнаграждение в размер общо на 4800 с ДДС се обжалва въззивното определение от Л. М. Б.-Л.. Формулираният въпрос в изложението към подадената от нея касационна жалба е неопределящ за тази част от мотивите на обжалваният съдебен акт. Въззивният съд не е определил присъденото възнаграждение според материалния интерес и по правилото на чл. 7, ал.2 от Наредбата за възнаграждение на адвокатска работа. Напротив приел е, че тази наредба не обвързва съда, а е съобразил критериите, с които се съобразява съдебната практика – правна и фактическа сложност на делото, обема свършена работа от адвоката, предявяването на едно възражение в защитната теза на ответника, доводите, броя съдебни заседания и страни по делото. В мотивите към т.17 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че съдебната делба има за предмет право, което е с определен имуществен интерес, но стойността на делбените имоти се определя едва във втората фаза. Затова е прието, че държавната такса за въззивно и касационно обжалване се определя като при неоценяеми искове - по чл. 18, ал. 1, вр. чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Приетото от въззивния съд не е в противоречие с цитираният тълкувателен акт. Затова не е налице основание за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Поради това, че е съобразена практиката на СЕС - решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и на ВКС в същия смисъл и предвид наличието на такава практика, не е налице и основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване по частната касационна жалба, подадена от Л. М. Б.-Л.. По частната касационна жалба, подадена от И. М. Б. По първи въпрос в изложението към тази частна жалба, в съдебната практика на Съдът на ЕС се отчитат критерии като брой защитавани лица и еднаквост на интересите им, като се съобразява при определяне на разноските, които да присъди конкретно обема защита и дали тя е идентична за защитаваните лица или по поставените въпроси /В този смисъл виж Определение на Общия съд /трети състав/ от 10.03.2020 г. по съединени дела Т-111/14 DEP-T-118/14 DEP /Unitec Bio SA и др. срещу съвета на ЕС т. 32 – т. 35. / В практиката на ВКС /Определение № 5 от 7.01.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4620/2021 г., II г. о., Определение № 327 от 16.07.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 750/2018 г., I т. о. и мн.др./, включително и цитираните от частния жалбоподател Определение № 1151 от 11.04.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 581/2025 г. и Определение № 3036 от 28.10.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 1926/2025 г., I т. о., /които се отнасят по дела за потребители/ основните критерии са: работата, извършена от адвоката, фактическа и правна сложност на делото, видът на спора и интереса, броя на страните, процесуалното им качество, наличието или липсата на отклонения от типичното развитие на производството, броя на извършените процесуални действия, обема на твърденията и на възраженията и оспорванията. Въззивният съд е извършил преценка по тези от изброените критерии, които са относими към настоящия спор – преценил е, че делото е за делба, което е приключило в първа фаза с отхвърляне на иска, че частният жалбоподател се е бранел с едно възражение - за придобивна давност, че е един от тримата ответници, заявили същите възражения, че са проведени три съдебни заседания. Касае се до разноски пред първа инстанция за оказана правна помощ през периода 2022- 2024 г. Относно критерият пропорционалност, в нормата на чл. 78 ГПК това изискване е залегнало в изискването присъдените разноски да съответстват на уважената, респективно на отхвърлената част от претенцията. При отхвърляне на иска изцяло, съгласно нормата на чл. 78 ГПК, не се преценява пропорционалност на уважената, респективно на отхвърлената част. От изложеното следва, че установените критерии в практиката на СЕС и на ВКС са съобразени от въззивната инстанция, поради което по първи въпрос не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не е установена свръх професионална квалификация, която да е необходима и приложена при защитата по предявения иск за делба, по които спорове има трайно установена съдебна практика, както и по възражението за придобивна давност. По иска за делба няма цена на иска. Нормата на чл. 69, ал.1 ГПК не определя начин, по който се определя цената на иска по дела за делба. Същевременно делбата е особено исково производство и правилото на чл. 355 ГПК определя как е заплащат разноските по дела за делба при констатирана съсобственост и допусната делба. При отхвърляне на иск за делба, съгласно чл. 9 от Тарифа № 1 за таксите, които се събират от съдилищата по ГПК, държавната такса е до 100 лв., т.е. тя не се определя според цената на имотите, предмет на иска. Поради това, че по исковете за делба не е определена нормативно цената на иска, а са уредени други правила, по които се заплаща държавната такса и разноските, по втори въпрос, чийто условие е: „следва ли при съобразяване на критерия разумност и пропорционалност да се съобразява цената на иска“ не се допуска касационно обжалване. Така зададен въпрос не е включен в предмета на настоящия спор. Съдебната практика, съобразявайки се с Решение на Съда на ЕС (втори състав) от 25 януари 2024 година по дело C-438/22г. приема, че Наредбата за възнаграждение за адвокатска работа не е задължителна за прилагане при определяне на разноските, особено при заявено възражение за прекомерност. Тъй като и въззивният съд е приел същото в обжалваното определение, по трети въпрос не е налице основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд е изпълнил задължението си да определи дължимото адвокатско възнаграждение, съобразявайки всички съществуващи обективни обстоятелства от значение по конкретното дело за определяне на справедливо адвокатско възнаграждение. Както вече се посочи, цената по иск за делба не е нормативно установена, както това е направено в чл. 69, ал.1 ГПК, респективно държавната такса при отхвърляне на иска се определя нормативно като сума, а не пропорционално на стойността на делбените имоти. Само когато се допусне съдебна делба, държавната такса се определя във фазата по извършване на делбата по правилото на чл. 355 ГПК, което предвижда съобразяване със стойността на дяловете на съделителите от делбената маса. Следователно четвърти въпрос, по начина по който е формулиран – дали следва да се съобрази цената на иска при определяне на адвокатското възнаграждение по чл. 78, алц.5 ГПК, е неопределящ за изхода от спора и е неотносим към настоящия казус за определяне на адвокатския хонорар при отхвърляне на иск за делба. Съдът не констатира и очевидна неправилност, тъй като не е налице нито прилагане на императивна правна норма в обратен смисъл нито неприлагане на такава норма. Спазени са и съдопроизводствените правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на спор за разноски, при зачитане равенството на страните. Не е налице и нарушение на основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. В обобщение, не с налице наведените основания по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване и по двете частни касационни жалби. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение