Определение № 472 от 08.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3572/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Обжалвано е определение № 260 011/ 17.09.2020 г. по ч.гр.д. № 268/ 2020 г. в частта, с която Апелативен съд – гр. Варна е потвърдил определение № 210/ 14.05.2020 г. по гр.д. № 57/ 2019 г. на Окръжен съд – Шумен с отказ за възстановяване на срока за въззивно обжалване на първоинстанционното решение. Определението се обжалва от Н. Т. К. (ищцата, подала молбата по чл. 64, ал. 2 ГПК) с искане да бъде допуснато до касационен контрол по процесуално-правните въпроси: 1. Нарушеното изискване за разглеждане на молбата по чл. 64 ГПК в открито съдебно заседание (чл. 66, ал. 1 ГПК) води ли до постановяването на незаконосъобразен акт на съда? и 2. Острата вирусна инфекция, поради която е предписано домашно лечение, представлява ли заболяване, което изключва възможността да се извърши съответното процесуално действие, респ. да се поиска продължаване на срока, в който действието е следвало да бъде извършено? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, като по първия извежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол с довод, че въззивният съд го е решил в противоречие с определение № 156/ 17.03.2015 г. по ч.гр.д. № 4801/ 2014 г. на ВКС, ГК, Трето отделение и с други две определения, на Апелативен съд – гр. София и на Софийски градски съд, а по втория извежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довод, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Оплакванията по същество са, че определението противоречи на чл. 64, ал. 2 и на чл. 66, ал. 1, изр. 2 ГПК. Ответникът Л. Й. П., ответник и по частната жалба, възразява, че въпросите нямат претендираното значение, а определението е правилно. Настоящият състав приема, че частната касационна жалба е с допустим предмет. Определението е в обхвата на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК (така ТР № 5/ 12.07.2018 г. по тълк.д. № 5/ 2015 г. ОСГТК на ВКС) и по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е страната, чието право на възстановяване на срока по чл. 259 ГПК обжалваният акт отрича. Спазен е срокът по чл. 275 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на частната жалба, но въпросите нямат претендираното значение. Съображенията са следните: Въззивният съд е приел, че в молбата по чл. 64, ал. 2 ГПК за възстановяване на срока за въззивно обжалване на първоинстанционното решение, с което исковете на Н. Т. К. са отхвърлени, адв. Б. С., процесуален представител на ищеца, е обосновавал със следните твърдения: 1) съобщението за решението е получено надлежно на 15.01.2020 г. от адв. М. М., който го предава на адв. С. на 17.01.2020 г., пораждайки у него впечатлението, че връчването на съобщението е станало на същия ден; 2) в периода 27.01. – 30.01.2020 г. адв. С. е в недобро здравословно състояние, а му е предписано домашно лечение и 3) на 28.01.2020 г. е обявена грипна ваканция за учениците от [населено място], наложила на адв. Б. С. да остане в къщи, за да гледа двете си деца, ученици във 2-ри и 5-ти клас. В определението си първо въззивният съд е разгледал, но е намерил за неоснователно, оплакването на жалбоподателя (сега касатор), че определението е незаконосъобразно, тъй като първата инстанция е разгледала молбата за възстановяване на срока в закрито заседание (нарушение по чл. 66, ал. 1, изр. 2 ГПК). Мотивирал се е с това, че за доказване на предпоставките по чл. 64, ал. 2 ГПК адв. С. е представил към молбата единствено медицинска бележка, обсъдена от първата инстанция. Страните не са правили други доказателствени искания в производството по възстановяване на срока, поради което нарушението по чл. 66, ал. 1, изр. 2 ГПК не е съществено. След това въззивният съд е приел, че на 15.01.2020 г. съобщението за решението е било надлежно връчено на адв. М., т.е. срокът по чл. 259 ГПК е започнал да тече от тази дата, доколкото адв. М. има пасивна представителна власт за ищеца. Приел е, че това е първият релевантен факт, от който тръгват следващите му разсъждения за това, дали пропускането на срока е поради извинителна причина. Възззивният съд е приел: 1) за неизвинителна грешката на адв. С. за датата, на която съобщението е връчено на адв. М.; 2) за невъзпрепятстващо възможността за изготвянето на въззивната жалба в срок заболяването, поради което на адв. С. е предписано домашно лечение в периода 27.01. – 30.01.2020 г. (факти, засвидетелствани в медицинската бележка) и 3) за неверни твърденията, че грипната ваканция на двете му деца, обявена на 28.01.2020 г. за учениците в [населено място], е възпрепятствала адв. С. в подаването на въззивната жалба. За последния извод въззивният съд е намерил, че е достатъчно да отбележи, че в периода на същата ваканция адв. С. е подал жалбата (на 31.01.2020 г.), макар и след изтичането на срока (на 29.01.2020 г.). Въззивният съд е обобщил, че всичките тези причини, посочени в молбата на адв. С. за възстановяване на срока по чл. 259 ГПК, не са нито „особени“, нито „непреодолими“, а не извиняват бездействието на адв. С. в пропускането на срока. При тези мотиви, с които въззивният съд потвърждава отказа на първата инстанция за възстановяване на срока за въззивно обжалване на първоинстанционното решение, настоящият състав намира, че само първият от повдигнатите въпроси обуславя определението. Евентуално противоречие в начина, по който въззивният съд му е отговорил, с определенията на Софийски апелативен съд и на Софийски градски съд, на които касатора се позовава, не осъществява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези съдебни актове не са „практика на Върховния касационен съд“. В определение № 156/ 17.03.2015 г. по ч.гр.д. № 4801/ 2014 г. на ВКС, ГК, Трето отделение е прието, че първоинстанционното определение, с което в закрито заседание е разгледана приетата за допустима молба за възстановяване на срок и е постановен отказ, е недопустимо поради неспазване на предвидения в закона ред - чл. 66, ал. 1, изр. 2 ГПК изисква молбата да се разгледа в открито съдебно заседание. Становището е доразвито с определение № 85/ 17.02.2020 г. по ч.т.д. № 2663/ 2019 г. ВКС, 2-ро отделение. В него е прието, че не е достатъчно да се констатира нарушение на реда по чл. 66, ал. 1, изр. 2 ГПК, а е необходимо то да е съществено. Съществено е само нарушението на реда за разглеждане на молбата за възстановяване на срок, когато е довело до лишаване на страните от възможността да упражнят в пълен обем правото си на защита. Нарушение на реда по чл. 66, ал. 1, изр. 2 ГПК няма, когато в закритото заседание са обсъдени всички документи за обстоятелствата по чл. 64, ал. 2 ГПК, а други доказателства, които да налагат провеждането на открито заседание за събирането им, страните не са ангажирали. Точно така е приел и въззивният съд. Следователно обжалваното определение не противоречи на практиката на ВКС. Вторият повдигнат въпрос не обуславя определението. Първо, той е фактически, а не абстрактен. Това го свежда до изтъкнато от касатора касационно основание за неправилност. Във фазата по селектиране на частната касационна жалба Върховният касационен съд е длъжен да обсъди предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а не разглежда касационните основания (арг. от чл. 274, ал. 3 ГПК и ТР № 1/ 19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС). Второ, вторият повдигнат въпрос визира само едно от трите, различни групи обстоятелства, с които е била обоснована молбата по чл. 64, ал. 2 ГПК на адв. С.. Отказът за възстановяването на срока по чл. 259 ГПК въззивният съд е обосновал с обсъждането и на други две, различни групи обстоятелства. За тях обаче повдигнати въпроси няма. Следователно по този въпрос е изключено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При тези мотиви, съдът