Определение № 4000 от 23.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2963/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по подадена от К. Т. Н., чрез особения му представител адв. Б. С., частна касационна жалба против определение № 26296 от 22. 12. 2025 г. по в. ч. гр. д. № 13857/2025 г. на Софийски градски съд, II-В въззивен състав, с което е оставена без уважение подадената от същия частна жалба срещу определение № 42432 от 13. 10. 2025 г. по гр. д. № 18407/2025 г. на СРС, 24 състав, с което е върната исковата молба и е прекратено исковото производство. Поддържа се неправилност на определението и се иска допускането му до касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения установителен иск.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на жалбоподателя и прецени данните по делото, прие следното:

Частната жалба е допустима – подадена е от процесуално легитимирано лице, в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съответства на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК.

Не са налице сочените от жалбоподателя основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно определение за проверка на правилността му.

Делото е образувано по предявен от К. Т. Н. срещу С. М. Ф. осъдителен иск с правно основание чл. 74,ал. 2 ЗС, за присъждане на сумата 5120 лв., съставляваща 1/2 част от увеличената стойност на недвижим имот (възлизаща на 10240 лв.) - жилище с идентификатор *, находящо се на втория етаж от жилищната сграда с идентификатор *, североизточен гараж с идентификатор *, както и поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица], който имот е съсобствен, при равни права, между ответника С. М. Ф. и Т. И. Д.,. Твърди се, че подобренията са извършени в периода 24. 02. 2004 г. – декември 2019 г. от ищеца, в качеството му на владелец на собствената на ответника 1/2 идеална част от имота, със знанието и непротивопоставянето от страна на ответника. Подобренията са индивидуализирани по видове и време на извършването им.

С уточняващи молби вх. № 282451/28. 08. 2025 г. и 289333/1. 09. 2025 г., депозирани във връзка с дадени от първоинстанционния съд указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, ищецът е заявил, че изменя иска в установителен и петитумът на исковата молба е да се признае за установено по отношение на ответника, че в периода от 24. 02. 2004 г. до 30. 09. 2019 г. ищецът е извършил описаните в исковата молба подобрения, като владелец на собствената на ответника 1/2 идеална част от процесния имот, без участие с труд и/или със средства на С. М. Ф.. Конкретизира, че с предявения иск цели да бъде „ясно дефинирано и безспорно установено кой е извършил тези подобрения“, за да може в бъдеще ответникът да не претендира от съсобственика Т. И. Д. част от стойността на подобренията. Видно от уточняващите молби, ищецът не е изпълнил указанията на съда да посочи разходите за извършване на претендираните подобрения.

При тези данни въззивният съд е приел за законосъобразна преценката на първоинстанционния съд за недопустимост на исковото производство.

Приел е, че съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, като законът изисква наличието на правен интерес за страната като абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск. Съществуването или несъществуването на факти с правно значение може да бъде установено по исков ред само в предвидените в закон случаи.

Приел е, че в случая претенцията на ищеца е да се установи не право на парично вземане на ищеца срещу ответника, а да се установят факти: на извършени от ищеца, в посочен времеви период, в качеството му на владелец, на определени действия, както и на постигнати резултати от тези действия. Тези факти са от правно значение, но по отношение на тях не е предвидена законова възможност за установяването им по реда на исковата защита. Те могат да се установяват съдебно само в рамките на предявен иск за защита на правото на вземане за увеличена стойност на имота в резултат на извършените подобрения.

Прието е, че установяването със съдебно решение на изложените в исковата молба факти не е равнозначно на установяване на право на парично вземане в полза на ищеца срещу ответника, доколкото предмет на установителната претенция е не вземане на определена стойност, а фактът, че подобренията са извършени от ищеца, в качеството му на владелец, в посочения от него времеви период.

Приел е, че ищецът е формулирал ясно и категорично установителен петитум, не е поддържал първоначално заявения осъдителен иск при условията на евентуалност, поради което не е налице възможност производството по делото да продължи с разглеждане на осъдителния иск.

Приел е, че в случая е било налице и основание за прилагане и на чл. 129, ал. 3 ГПК, тъй като ищецът не е изпълнил указанията на съда да посочи стойността на разходите за извършване на претендираните подобрения.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Длъжен ли е въззивният съд, при постановяване на определението си, да прецени поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото, да обсъди доводите на страните, самостоятелно да установи фактите, установими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, като не е обвързан от изложените в частната жалба оплаквания.

2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да проверява дали при съобщаването на ищеца да отстрани допуснатите нередовности в исковата молба му е съобщено за възможността да ползва правна помощ.

3. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по допустимостта на предявения иск преди да е налице редовна искова молба.

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди дали е следвало първоинстанционният съд да даде допълнителни указания за част от неотстранените нередовности на исковата молба, преди да прекрати производството по делото на това основание.

Първият въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС. В съответствие с указанията по прилагането на чл. чл. 278 и 269, ал. 2 ГПК, дадени с ТР № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е осъществил контрол за законосъобразност на обжалваното първоинстанционно определение по правилата на пълен, а не на ограничен въззив. Служебно и независимо от оплакванията в частната жалба е установил и разгледал всички релевантни към процесуалноправния спор факти и е извършил преценка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт.

Вторият, третият и четвъртият въпрос не кореспондират с данните по делото.

Видно е от текста на изпратеното до К. Т. Н. съобщение за постановеното по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК разпореждане от 24. 07. 2025 г. (лист 5 от делото на СРС), че със същото е указано на ищеца, че може с писмена молба да заяви желание за ползване на правна помощ при необходимост за това.

Преценката за допустимост на исковото производство е извършена след уточняване на исковата претенция с писмени молби от 25. 08. 2025 г. и 1. 09. 2025 г., а не преди това.

Твърденията в уточняващите молби и искането до съда са изложени по ясен, разбираем и недвусмислен начин и не било налице необходимост от допълнителна конкретизация на исковата претенция.

Следва да се посочи, че като аргумент за законосъобразност на първоинстанционния акт съдът е посочил и неотстраняване на всички нередовности на исковата молба и по-конкретно - непосочване на стойността на разходите за извършване на претендираните подобрения, което е основание за прилагане на чл. 129, ал. 3 и 4 ГПК - за връщане на исковата молба и прекратяване на исковото производство, а във връзка с този решаващ извод няма поставен правен въпрос.

Не е налице очевидна неправилност на определението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага наличието на видимо тежък порок, който може да бъде констатиран от текста на решението, без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с доказателствата и правилата на логиката и науката.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са заявени множество оплаквания за неправилност на въззивното определение, разглеждането на които е недопустимо в производството по чл. 288 ГПК.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,