Определение № 659 от 01.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1372/2011 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Р. С. С. чрез адв. Т. Ц. Ж. от АК – стара З. срещу въззивно решение от 20.06.2011 г. на Софийски градски съд, въззивно гражданско отделение ІVа състав, постановено по гр.д. № 7722/2010 г. Излага доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна [фирма], С. не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Р. С. С. е предявила множество обективно съединени искове против [фирма], С. – за сумата от 11 761, 43 лв. – обезщетение за недопускането й до работа, на която е възстановена с влязло в сила съдебно решение, както и лихва за забава в размер на 305,05 лв. върху главницата, считано от 01.07.2008 г. до 20.11.2008 г.; за заплащане на сумата от 36 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие неизвършено вписване в трудовата книжка; за заплащане на 20 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие неизвършено от работодателя вписване в трудовата книжка. Първостепенният съд е отхвърлил всички претенции. Въззивният Софийски градски съд е потвърдил неговото решение. Въззивното решение в частта по иска за сумата от 36 лв. по чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ е изключено от касационен контрол /чл. 280, ал. 2 ГПК/ и в тази част касационната жалба следва да се върне, а образуваното по нея касационно производство да бъде прекратено. В останалата част решението на втората инстанция подлежи на касационно обжалване, включително и по претенцията за изтекли лихви до датата на подаване на исковата молба, независимо от цената на иска, доколкото претенцията е акцесорна и обусловена от иска по чл. 225, ал. 3 КТ. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Съставът на Софийски градски съд, без да изложи или препрати към мотивите на районния съд относно релевантните за спора факти и обстоятелства, е отхвърлил иска по чл. 225, ал. 3 КТ единствено с оглед въпроса как следва да се изчислява размера му, като е приел, че това е последното получено брутно трудово възнаграждение преди уволнението и се е позовал на чл. 228 КТ. В изложението към касационната жалба е поставен въпроса за базата за изчисление на обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ и за съотношението на този текст с чл. 228 КТ. Представени са съдебни решения на Върховен касационен съд по чл. 291 ГПК, в които е прието, че обезщетение за времето на недопускане до работа на възстановен работник или служител е дължимото за длъжността през този период в съответното предприятие трудово възнаграждение /Р-590-2010-ІV ГО по гр.д. № 1808/2009 г.; Р-115-2010-ІV ГО по гр.д. № 385/2009 г.; Р-677-2010-ІV ГО по гр.д. № 1302/2009 г./ Налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по този иск, ведно с акцесорната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съставът на Софийски градски съд е отхвърлил иска по чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ за сумата от 20 000 лв., тъй като служителят /ищец/ не доказал, че съществува причинна връзка между увреждането и невписване в трудовата книжка на обстоятелствата по чл. 349 и 350 КТ. Не е установено поради тези бездействия на работодателя служителят да не е могъл да си намери постоянна работа, да се регистрира като безработен и да получи защита при уволнение. Поставени са процесуалноправните въпроси за разпределение на доказателствената тежест по иск с правно основание чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ и доколко се презумират настъпилите вреди за работника или служителя от бездействието на работодателя да извърши вписвания по чл. 349 и 350 КТ. Те се явяват от значение за постановения резултат. Представеното Р-ІІ-111-2010-ОС Бургас по гр.д. № 1910/2010 г. разглежда само хипотеза на обезщетение по чл. 226, ал. 2 КТ, което е определено в размер на брутното трудово възнаграждение от деня на прекратяване на трудовото правоотношение до предаване на трудовата книжка, поради което не е необходимо и нарочното им доказване, освен ако възникне спор. Казусът, предмет на касационната жалба не е аналогичен – претендира се обезщетение по чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ от 20 000 лв. за причинени неимуществени вреди. Представените определения по чл. 288 ГПК не съставляват съдебна практика по см. чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, както е разяснено и в ТР 1-2009-ОСГТК ВКС. Освен това, в тях също се разглежда хипотезата на чл. 226, ал. 2 КТ, в която размера на обезщетението, което е винаги за имуществени вреди, е законово определена в чл. 226, ал. 3, изр. 2 ГПК. Не са осъществени фактическите състави на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, но е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – разглеждането на въпроса е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Процесуалноправният въпрос дали въззивният съд дължи собствени мотиви, когато тези на първата инстанция са неясни и непълни, евентуално трябва ли да отговори на такова изрично оплакване във въззивната жалба срещу мотивите на районния съд, е също от значение за постановения резултат, а и от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. В заключение, касационно обжалване следва да бъде допуснато. Мотивиран от горното, съдът