Определение № 405 от 23.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 950/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 12979/27.11.2019 г., подадена от С. С. Ж., чрез адвокат К. Д., срещу решение № 348 от 15.10.2019 г. по гр. д. № 564/2019 г. на Окръжен съд – Русе, с което е потвърдено решение № 1149 от 27.06.2019 г., постановено по гр. д. № 6222/2018 г. по описа на Русенския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от С. С. Ж. срещу „Интер Тера“ ООД и Р. К. Ж. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът е изцяло собственик на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, с адрес на имота: [населено място], общ. Р., обл. Р., [улица], вх. 3, ет. 1, ап. 2, представляващ: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, с площ от 63.80 кв. м, ведно с прилежащата изба № 2 и 0.8071 % ид. ч. от сградата. Решението е постановено при участието на ЧСИ В. М., peг. № *, с район на действие Окръжен съд - Русе, привлечен в качеството на трето лице помагач на „Интер Тера“ ООД.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за постановено при съществено нарушение на материалния и процесуалния закон и съдебната практика, както и за необосновано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси и по процесуален въпрос, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърди се и че решението е постановено при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Излага се, че в случая ищецът черпи правата си от договор, сключен от съпругата му в негова полза на основание чл. 22, ал. 1 ЗЗД, което придобивно основание изключва приложението на презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК. Сключеният договор е безвъзмезден по отношение на ползващото лице, поради което в тази си част наподобява дарение.

Жалбоподателят счита, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, разрешени от него в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, и които въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. Следва ли уговарящият в полза на трето лице по договор по чл. 22 ЗЗД, изповядан във формата на нотариален акт, да обективира дарственото си намерение извън уговореното в нотариалния акт, след изповядване на сделката;

2. Води ли до промяна на правото на собственост по сключена и вписана сделка във формата на нотариален акт за закупуване на недвижим имот в полза на трето лице, декларирането на права с декларация по чл. 14 ЗМДТ от уговарящия пред общината;

3. Води ли до промяна на правото на собственост по сключена и вписана сделка във формата на нотариален акт за закупуване на недвижим имот в полза на трето лице, ипотекирането на недвижимия имот от страна на бенифициера заедно с уговарящия;

4. Намира ли приложение нормата на чл. 22, ал. 1 СК (придобитите по време на брака вещни права от единия съпруг на основание дарение принадлежат на съпруга, който ги е придобил) и по отношение правата, придобити от единия съпруг в качеството му на бенефициер (ползващ се) от договор по чл. 22, ал. 1 ЗЗД, което изключва приложението на презумпцията, установена в чл. 21, ал. 1 СК;

5. Допустимо ли е докладът по делото по чл. 146 ГПК да се направи в последното по делото, трето заседание, като вече са събрани всички доказателства по делото.

Като практика на ВКС е цитирано и представено определение № 190/15.04.2013 г. по гр. д. № 2079/2013 г.

Депозиран е отговор на касационната жалба от „Интер Тера“ ООД, съгласно който не са налице основания за допускане на касационно обжалване; изложени са съображения за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. С исковата молба С. С. Ж. е предявил срещу „Интер Тера“ ООД и Р. К. Ж. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК – за признаване за установено, че ищецът е изключителен собственик на визирания по-горе апартамент, като придобит с договор в полза на трето лице по чл. 22, ал. 1 ЗЗД (нотариален акт № 103, том 13, дело № 3689/1994 г. на русенски нотариус), който договор по становище на ищеца изключва наличието на съвместен принос и презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК. С. Ж. счита, че въпросният договор е безвъзмезден по отношение на ползващото лице, поради което в тази част наподобява дарение; дарените по време на брака вещни права от единия съпруг принадлежат единствено на надарения съпруг. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: Процесният недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР, бил придобит от съпругата на ищеца - Р. К. Ж., на 31.05.1994 г., с нотариален акт за продажба на недвижим имот № 103, том 13, дело № 3689/1994 г. на русенски нотариус. Придобиването станало по време на брака, от съпругата, в полза на съпруга й. На 4.05.2018 г., след извършена публична продан, с постановление на ЧСИ В. М. по изп. дело № 414/2017 г., с длъжник Р. Ж., 1/2 ид. ч. от имота била възложена на „Интер Тера“ ООД. Русенският окръжен съд е заключил, че при така установените по делото факти правилно районният съд е приел, че Р. Ж. е придобила имота в полза на трето лице - съпруга си С. С. Ж., не с дарствено намерение съгласно чл. 22, ал. 1 от СК, тъй като не е обективирала такива намерения. Следователно, посочената разпоредба, регламентираща личното имущество на съпрузите, е неприложима в случая. Посочил е, че този извод е обусловен от обстоятелството, че Р. Ж. е подала пред община Русе данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ, с която е декларирала придобиването на недвижимия имот общо от двамата съпрузи, при права по 1/2 ид. ч. за всеки от тях, както и че впоследствие, с нотариален акт за договорна ипотека, вписан при съдия по вписванията - гр. Русе на 26.08.2009 г., акт № 173, том IV, дело № 5877/2009 г., двамата съпрузи, като съсобственици, са учредили в полза на КСК „Русенска популярна каса“ договорна ипотека върху процесния имот. При това положение въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че на основание чл. 21, ал. 1 СК (обн. ДВ, бр. 47 от 23.06.2009 г., в сила от 1.10.2009 г.), във вр. с § 4, ал. 1 ПЗРСК и чл. 19, ал. 1 СК (обн. ДВ., бр. 41 от 1985 г. - отм.), недвижимият имот, като придобит по време на брака, към момента на извършената публична продан е бил в режим на съпружеска имуществена общност, а не изключителна собственост на С. С. Ж., поради което предявеният иск е неоснователен. Посочил е и че не се констатират от въззивната инстанция твърдените в жалбата процесуални нарушения при разглеждането на делото от районния съд - по делото е изготвен доклад по чл. 146 ГПК, съдът е разпределил доказателствената тежест и страните не са имали възражения, видно от съдебния протокол.

Въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК и към останалите изложени мотиви от РС – Русе. Съгласно същите при договора в полза на трето лице отношенията между уговорителя (стипуланта) и третото ползващо се лице (бенефициера) могат да бъдат най-различни - изпълнение на задължение, даряване и др. Не всеки договор в полза на трето лице се сключва с дарствено намерение и последното не се предполага, а подлежи на доказване. При дарението правното основание се покрива с мотивите. Подбудите за дарението са единствено негово основание. Едно от съществените условия на договора за дарение е намерението на дарителя да надари и да изяви воля, в какъвто смисъл е и решение № 833/9.03.1960 г. по гр. д. № 165/1960 г., I г. о. на ВКС. В първоинстанционното решение е изложено, също така, че от страна на Р. Ж. след придобиването на имота са били обективирани други, а не дарствени намерения, като същата е подала декларация по чл. 14 ЗМДТ, в която е декларирала придобиването на имота от двамата съпрузи при права по 1/2 ид. ч. за всеки от тях; през 2009 г. съвместно със съпруга си е учредила договорна ипотека върху същия имот. Едва през 2018 г., след насочването на принудително изпълнение върху 1/2 ид. ч. от имота, собственост на Р. Ж., по образувано срещу нея изпълнително дело, последната е възприела тезата на съпруга си С. Ж., че е закупила имота в негова полза с дарствено намерение, поради което целият имот е негова лична собственост. При обжалване действията на съдебния изпълнител по реда на чл. 435 и сл. ГПК жалбите на С. Ж. са били отхвърлени от съда, като е било прието, че имотът представлява семейна имуществена общност.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК материалноправни въпроси не кореспондират с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение. Така както са поставени от жалбоподателя, те предполагат (в съответствие с поддържаната теза на С. Ж. по делото), че с договора в полза на трето лице по чл. 22, ал. 1 ЗЗД уговарящият (стипулантът) дарява третото лице (бенефициера), докато в случая Окръжен съд – Русе е посочил, че при договора по чл. 22, ал. 1 ЗЗД отношенията между стипуланта (Р. Ж.) и бенефициера (С. Ж.) могат да бъдат различни и дарението не се предполага, а следва да бъде доказано по делото. Така възприетото от въззивния съд е в съответствие с правната доктрина и съдебната практика, съгласно които отношението между стипуланта и бенефициера, наречено „валутно“ отношение, може да произтича от различни източници (договори) - поръчка, заем, дарение, гестия. При това положение, предвид разпоредбите на Семейния кодекс (и действащия и отменения от 1985 г.), относно имуществените отношения между съпрузите, не всеки договор в полза на трето лице (съпруг) би довел до изключване презумпцията за семейна имуществена общност, а само тези, при които законът е предвидил това, съобразно установеното конкретно отношение между стипулант и бенефициер. Отделно, жалбоподателят не е визирал съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на която обжалваното решение да противоречи. Такава не представлява представеното определение по чл. 288 ГПК (т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).

Процесуалноправният въпрос в изложението също е ирелевантен, доколкото не се твърди и не се установява, че поради несвоевременно направения доклад по делото жалбоподателят е бил препятстван в реализирането на процесуалните си права по делото, включително при ангажиране на доказателства в подкрепа на иска.

В изложението липсва и обосновка защо С. Ж. счита, че въпросите по чл. 280, ал. 1 ГПК са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. „Интер Тера“ ЕООД има право на 1 200 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,