Определение № 735 от 03.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1602/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на С. А. С. и на Н. Т. Т. против неизгодните за тях части от решение № 184 от 12.11.2019 г., постановено по в. гр. д. № 317 по описа за 2019 г. на Пловдивския апелативен съд. С. А. С. обжалва решението в частта, с която е потвърдено решение № 1404 от 16.11.2018 г. по гр.д. № 1464 по описа за 2016 г. на Пловдивския апелативен съд за прогласяване нищожността на пълномощно с нотариална заверка на подписа с рег. № 3783 и нотариална заверка на съдържанието с рег.№ 3784 от 5.6.2014 г., извършени от нотариус С. К. с упълномощител Ф. Й. М. и упълномощен С. А. С.. Н. Т. Т. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за признаване за установено спрямо него, че Ф. Й. М. е собственик на два апартамента с площ от 63,30 кв.м. и 105,7 кв.м., заедно с прилежащите им избено и таванско помещение и идеални части от общите части на сградата, находящи се в [населено място], [улица], вх.“.....“, ет......

Касаторът С. А. С. желае касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните въпроси:

1. При наличие на два различни хартиени носителя, озаглавени пълномощно и съответно заверени под един и същ номер, кой от двата документа е предмет на оспорването, съответно при изготвянето на съдебно-почерковата експертиза следва ли да се изследват подписите на двата документа?

2. Може ли изводите на въззивния съд да бъдат базирани на предположения, а не на реално доказани факти? Според касатора обжалваното решение почива на предположения, поради което е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните? В случая съдът не е обсъдил възражението, че се касае за два различни иска-за нищожност на нотариалното удостоверяване и за нищожност поради липса на съгласие.

Касаторът Н. Т. смята, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по два въпроса:

1. Когато продавачът на недвижим имот се легитимира като негов собственик чрез нотариален акт за покупко-продажба, която сделка не е била атакувана по съдебен ред като недействителна, допустимо ли е да бъде уважен предявен от лицето, претендиращо да е собственик на недвижимия имот, установителен иск за собственост по чл.124 от ГПК срещу купувача на имота, без преди това сделката, с която продавачът се легитимира за собственик на имота, да е била обявена за недействителна със силата на пресъдено нещо?

2. При твърдение в обстоятелствената част на исковата молба, че сделката, с която продавачът на недвижим имот се легитимира като собственик е недействителна, но без да е формулиран петитум с искане за обявяване на тази сделка за недействителна, без да е предявен инцидентен иск по чл.212 от ГПК и без да е формирана сила на пресъдено нещо, допустимо ли е съдът служебно, под формата на произнасяне по преюдициален въпрос да приеме в мотивите на решението си, че сделката, с която продавачът се легитимира като собственик на имота е недействителна и това е основание за уважаване на предявен срещу купувача на имота установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 от ГПК?

Поради това противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС смята, че то е недопустимо, а освен това и очевидно неправилно.

Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

В исковата си молба Ф. М. е изложил, че е собственик на процесните недвижими имоти според констативен нотариален акт от 2004 г. На 5.6.2014 г. нотариус С. К. е заверила подписа и съдържанието на пълномощно, с което той е овластил С. С. да продаде имотите. Това пълномощно не е подписано от него, той не е бил в страната по това време, което се установява от липсата на отбелязване в американския му паспорт, с който е пътувал за България. Ползвайки се от пълномощното, на 19.06.2014 г. С. С. е продал имотите на Н. Б., който на свой ред ги е продал на Н. Т. Т. на 22.07.2014 г. Ищецът е поискал да се установи по отношение на С. С. и на Н. Б., че пълномощното е нищожно поради липса на съгласие. Понеже втората продажба не е породила вещно-правен ефект, е предявил срещу Н. Б. първоначално ревандикационен иск за връщане на имотите, изменен в хода на делото в установителен иск за собственост.

Според приетата по делото съдебно-почеркова експертиза подписът под оригинала на пълномощното, находящ се при нотариус К., не е изпълнен от ищеца, а е резултат от имитация. В публичното съдебно заседание на 10.07.2017 г. вещото лице е заявило, че няма оригинал от пълномощното при нотариуса С. П., изповядал покупко-продажбите, а само копие от това пълномощно. Ответниците С. и Т. са оспорили заключението, но не са поискали изслушване на допълнителна или повторна експертиза, която да го опровергава.

Пловдивският окръжен съд е прогласил за нищожно пълномощното и е признал за установено по отношение на ответника Т., че ищецът е собственик на процесните имоти. Пловдивският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение в тези части. За да приеме, че ищецът не е подписал пълномощното, въззивният съд се е позовал освен на съдебно-почерковата експертиза и на отбелязванията в американския паспорт на ищеца, според които той не е пребивавал в България по време на заверката на пълномощното. Приел е, че паспортът е издаден на ищеца, като подробно е обсъдил и е счел за неоснователни доводите и възраженията на ответниците, че се касае за друго лице. Посочил е, че първата покупко-продажба е нищожна поради липса на представителна власт, а последващият купувач Т. не е могъл да стане собственик, тъй като праводателите не са били собственици и втората покупко-продажба не е породила вещно-прехвърлително действие.

От изложеното дотук е видно, че не е бил предявен и не е бил разгледан от съдилищата иск за нищожност на пълномощното като нотариално удостоверяване, а е уважен иск за нищожност на пълномощното поради липса на съгласие. Затова доводът на касатора С., че се касаело за два различни иска правилно не е бил обсъден, тъй като не е относим към спора. В обстоятелствената част на исковата молба е заявено, че ищецът не е подписал пълномощното, а в петитума е формулирано искане за нищожност на упълномощаването. Следователно предявеният иск е бил ясно формулиран и не е имало пречка ответникът С. да се защитава по този иск, а не по някакъв друг непредявен иск за нищожност на нотариално удостоверяване. Затова по третия въпрос на касатора С. решението не противоречи на практиката на ВКС, която задължава съда да обсъди само тези доводи и възражения на страните, които са относими към спора.

Изводите на въззивния съд са основани на приетите по делото доказателства и най-вече-на неопроверганото от касаторите заключение на съдебно-почерковата експертиза, според която подписът под оригинала на пълномощното не положен от ищеца. Аргументите, които въззивният съд е почерпил от отбелязванията върху американския паспорт на ищеца, са само допълващи и подкрепящи основното доказателствено средство за нищожност на упълномощаването: съдебно-почерковата експертиза. Затова са без значение за изхода на спора тезите на касаторите, че американският паспорт принадлежи на друго лице, тъй като височината, цвета на очите и други признаци се различават, че ищецът е могъл да пътува с българската си лична карта и други подобни. Въз основа на тези аргументи единствено би могло да се приеме, че ищецът е пребивавал в страната и е имал физическата възможност да положи подписа си, но не и да се установи, че подписът е негов.

Следователно по втория въпрос на касатора С. решението нито противоречи на практиката на ВКС, нито може да се квалифицира като очевидно неправилно.

Първият въпрос на касатора С. е фактически, а не правен и не съответства на установените по делото факти. Има данни за наличието на един оригинал на пълномощното, въз основа на който е изготвено заключението на съдебно-почерковата експертиза. Ако съществува друг оригинал, който е бил подписан от ищеца, в тежест на ответниците е било да го представят, което не са сторили. Ето защо и по този въпрос на С. С. касационно обжалване не следва да се допуска.

Въпросите на касатора Т. изхождат от схващането, че за да се уважи предявеният срещу него установителен иск за собственост, спрямо него е следвало да се формира сила на пресъдено нещо относно нищожността на предходната покупко-продажба, произтичаща от липсата на представителна власт. След като срещу него такъв иск за нищожност на първата покупко-продажба не е бил предявен и уважен, втората покупко-продажба поражда действие и установителният иск за собственост срещу него е неоснователен. Това схващане противоречи на указанията, съдържащи се в ТР №5 от 2016 г. по тълкувателно дело № 5 по описа за 2014 г. на ОСГТК на ВКС. Според раздел втори, т.3 от тълкувателното решение позоваването от страна на мнимо представлявания на недействителността е равнозначно на отказ за потвърждаване и в този случай висящата недействителност се трансформира в окончателна. На тази недействителност мнимо представляваният може да се позове пред съда чрез предявяване на установителен иск с правна квалификация чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Недействителният договор няма вещно-транслативен ефект по чл. 24, ал. 1 ЗЗД, поради което третото лице, договаряло с мнимия представител, не придобива вещни права. Ако това лице сключи последващ вещно-прехвърлителен договор за същата вещ (имот), то съгласно общия правен принцип, че никой не може да прехвърли права, които не притежава, и този договор няма да породи вещно-транслативен ефект по чл. 24, ал. 1 ЗЗД/ т.6/. Това означава, че установявайки липсата на представителна власт посредством предявяване на иск по чл.42, ал.2 от ЗЗД за недействителност на пълномощното, мнимо представляваният може да се позове направо на липсата на вещно-транслативен ефект, за да установи по отношение на последния „приобретател“, че е запазил правото си на собственост. За целта не е необходимо да установява чрез иск срещу претендиращия несобственик недействителността на първата прехвърлителна сделка. Следователно по повдигнатите от касатора Т. въпроси въззивното решение нито е недопустимо, нито очевидно неправилно, а съответства на приложимата практика на ВКС. Цитираните от касатора решения касаят други проблеми, неотносими към настоящия случай-за необходимостта да се предяви иск, за да се унищожи договор, за значението на преюдициално произнасяне в мотивите по правоотношения, което няма силата на пресъдено нещо, ако, не е предмет на инцидентен установителен иск. Ето защо въпросите на Н. Т. също не представляват основания за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд.

Без да формулира въпрос, касаторът Н. Т. подробно анализира различните според него индивидуализиращи белези в американския паспорт на ищеца и в българската лична карта и достига до извода, че не собственикът на имота, а друго лице е завело исковата молба. Видно е обаче, че решенията са постановени не по отношение американския гражданин, а в полза на Ф. Й. М. с посочен единен граждански номер, който фигурира и в документите за собственост. Ако искът е заведен от друго лице с американско гражданство, то тогава на тази липса на представителна власт може да се позове само евентуално мнимо представляваният Ф. М., но не и касаторът Т./ ТР №5 от 2016 г. по тълкувателно дело № 5 по описа за 2014 г. на ОСГТК на ВКС/.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът Н. Т. дължи на Ф. Й. М. 7 200 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение