Определение № 50347 от 22.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1607/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД, срещу решение №224/18.02.2022г. по гр.д. №2142/2021г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, в частта, с която след отмяна на решение от 25.03.2021г. по гр.д. №9681/2019г. на Софийски градски съд, І ГО, 18 състав, ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД, е осъдено да заплати на основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) на В. Г. Н. и на А. Г. Н., сумите от по 12 000 лева, представляващи обезщетения за неимуществени вреди вследствие смъртта на баща им Г. Р. Н., причинена при ПТП от 22.07.2014г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 18.07.2016г. до окончателното им изплащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател поддържа, че решението е постановено в пълно противоречие с фактическата обстановка, като в него не са обсъдени всички събрани в производството доказателства, от които е видно, че ударът между трамвайната мотриса и наследодателя на ищците е бил непредотвратим за ватмана. Счита, че при правния анализ на транспортната обстановка съдът следва да обвърже задълженията на водача да предприеме регламентираните в ЗДвП мерки за безопасност с началния момент на възникване на опасността за движението. Излага доводи, че стоящият неподвижно пешеходец вдясно от трамвайната мотриса не е представлявал опасност за движението, като в изпълнение на задълженията си по закон ватманът е подал неколкократно и звуков сигнал, а при движението на трамвая до мястото на пешеходеца риск от удар между тях не е имало, тъй като техните направления на движение не са се пресичали. Прави оплакване, че въззивният съд не е разгледал и обсъдил своевременно направеното от страна на ответника възражение за погасителна давност относно увеличената част на предявените като частични искове. Моли да се отмени въззивното решение и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. Претендира и присъждане на разноски. Ответниците В. Г. Н. и А. Г. Н., оспорват жалбата, като твърдят, че поставените въпроси, както са формулирани, не могат да обусловят допускането на касационен контрол. Евентуално излагат и доводи за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че на 22.07.2014г., около 10,20 ч. в [населено място], по [улица]се движела трамвайна мотриса, управлявана от Г. П., в посока на движение [улица]към изход от [населено място] в посока [населено място] със скорост около 30 – 40 км/ч; при достигане на моста над [улица], в края му, ватманката забелязала човек, стоящ неподвижно продължително време, а след не по-малко от 150 метра, трамваят достигнал до пешеходеца и го ударил с предната си дясна част. Позовавайки се на данните от заключението на автотехническата експертиза, съдът е приел, че по време на настъпване на удара трамваят се е движил с около 42 км/ч. и че ватманката е имала възможност да види пострадалия, както и той приближаващия трамвай, на разстояние от 150 м. С оглед на това съдът е счел за основателни възраженията на ищците за необоснованост на извода на първоинстанционния съд за липса на предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя. Изтъкнал е, че в случая водачът на трам- вая е имал възможност и реално е възприел пешеходеца от значително разстояние. Въпреки, че пострадалият е стоял неподвижен продължително време, последният се е намирал на банкета до трамвайните релси, на място, забранено за пешеходци. Поради обстоятелството, че последният се е намирал на забранено за преминаване място, в непосредствена близост до трамвайното трасе, видимо на сериозна възраст, допускаща неадекватност в реакциите, съдът е приел, че пешеходецът е представлявал предвидима опасност за движението и ватманката е следвало да го възприеме като такава. Направен е извод, че последната е имала възможност и е била длъжна да предприеме необходимите действия, като намали скоростта си на движение и при необходимост да спре, за да избегне възникналата опасност за движението, което не е сторила в нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП. По отношение размера на претенциите, съставът на САС е приел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от всеки от ищците - синове на пострадалия, неимуществени вреди вследствие на осъщественото на 10.06.2014г. ПТП възлиза на 60 000 лв., като е намалил същото на 12 000 лв. поради съпричиняване в размер на 10 %. При определяне размера на обезщетението решаващият състав е съобразил, че пострадалият като родител е бил с важно присъствие в живота на своите синове, в добро за възрастта си здраве, обичан от близки и познати. Отчетени са социално - икономическите условия на живот в страната към процесната 2014г. При определяне на справедливия размер на обезщетенията съдът също е взел предвид, че починалият е бил на преклонна възраст, двамата му синове са се отделили от родителите си и са заживели в различни населени места, като самите те са достигнали до възраст, предполагаща самостоятелност и независимост от баща им много преди загубата. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 от ГПК за достъп на решението до касация, като сочи като обуславящи следните правни въпроси: 1/ При формиране на преценката си за наличие на противоправно и виновно поведение на водача на МПС и допуснато от него нарушение на разпоредбата на чл.20 ал.2 от ЗДвП, длъжен ли е съдът да изследва дали конкретната пътна обстановка, мястото на удара и условията на видимост предполагат внезапна поява на пешеходци на платното за движение на автомобили, с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност? 2/Предявяването на иска като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл.214 ал.1 от ГПК има ли за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането? Поддържа, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №185/15.07.2013г. по гр.д. №889/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о. По втория правен въпрос твърди, че въззивният съд е допуснал отклонение от задължителните указания в ТР №3/22.04.2019г. по т.д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение. Първият поставен от касатора въпрос касае извода на съда за допуснато от застрахования водач нарушение на чл.20 ал.2 от ЗДвП, който се основава на извършената от него преценка на установените по делото обстоятелства, специфични за спора. Във връзка с разпоредбата на чл.20 ал.2 от ЗЗД е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС по чл.290 от ГПК, съгласно която посочената разпоредба регламентира поведението на водачите на МПС по отношение на скоростта за движение, когато тя е в рамките на максимално допустимата. Текстът изброява примерно и неизчерпателно факторите от пътната обстановка, с които шофьорът следва да се съобразява при избиране скоростта на движение, като колкото повече са отрицателните фактори, толкова по-ниска скорост следва да се избере. Относно въведеното с разпоредбата на чл.20, ал.2, предл.2 от ЗДвП задължение за водачите да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението, следва да бъдат съобразени и задължителните постановки в ТР №28 /28.11.1984г. по нак. дело №10/1984г., на Общото събрание на Върховния съд, които намират приложение в настоящата хипотеза предвид идентичните разпоредби на чл.20, ал.2 от отменения ЗДвП и сега действащия ЗДвП. Според тълкуването, дадено с т.1 от посоченото ТР, при преценяване отговорността на водача при настъпване на ПТП в резултат от неспазване на чл.20, ал.2 от ЗДвП, следва да се разграничат двете хипотези, които правилото съдържа: а/водачът на МПС е длъжен да съобрази скоростта на движението не само на примерно посочените в законовите норми фактори, но и с всички други затруднения и препятствия в движението, произтичащи от пътните условия и ситуации, знаците, маркировката, психофизиологичното състояние на водача и други отрицателно действащи фактори; б/задължение за намаляване на скоростта или за спиране на пътнопревозното средство когато възникне опасност за движението. Намаляването на скоростта е в зависимост от степента на опасността – колкото опасността е по-голяма, толкова скоростта трябва да бъде по-малка. Спирането на превозното средство се налага и при пътни условия и ситуации, когато движението и с минимална скорост създава опасност за настъпване на произшествие. Съгласно разясненията в т.7 от ТР №28 /28.11.1984г. моментът на възникване на опасност за движението се определя от фактически, а не от формални критерии. В конкретния случай, въз основа на свидетелските показания на водача на МПС и заключението на автотехническата експертиза, съдът е приел за доказано, че пешеходецът е представлявал предвидима опасност за движението и водачът на мотрисата е следвало да го възприеме като такава. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 от ГПК. Следва да се отбележи, че първият въпрос от изложението на основанията за касационно обжалване, не съответства на мотивите на обжалваното решение и съответно поради това не е обуславящ за изхода на спора. Въззивният съд не е вменил на водача на трамвайната мотриса задължението да се съобразява с непредвидими препятствия, какъвто извод предполага формулировката на поставения от касатора въпрос. Съдът е установил от събраните по делото доказателства нарушение на установеното в чл.20 ал.2 от ЗДвП задължение за водача поради извода, че пешеходецът е представлявал предвидима опасност за движението. Дали действително местоположението на пешеходеца и неговото състояние към момента, в който водачът на трамвая е могъл да го възприеме, са били такива, че същият е представлявал предвидима опасност за движението, е въпрос по преценка на събраните по делото доказателства и съответно налага проверка на обосноваността на фактическите изводи на въззивния съд, която може да се осъществи само след допускане на касационно обжалване по конкретен правен въпрос. Вторият поставен процесуалноправен въпрос е свързан с предмета на спора, доколкото касаторът своевременно е въвел възражение за изтекла погасителна давност по отношение на увеличения размер на исковете над първоначално заявения като частичен размер от 30 000 лева за всеки ищец. Въпросът не се явява обуславящ за изхода на производството, защото не отчита значимото в случая обстоятелство, че присъдените от въззивния съд суми са в рамките на първоначално заявения частичен размер на исковете. Именно поради това и въззивният съд изрично е посочил в мотивите, че възражението за давност относно направеното в о.с.з от 12.03.2021г. увеличение на исковете не следва да се разглежда поради уважаване на исковете в рамките на първоначално предявените размери. Съобразявайки първоначално предявения размер на частичния иск като граница, която присъдената сума не превишава, въззивният съд се е съобразил изцяло и със задължителните постановки в Тълкувателно решение №1/2021 от 01.08.2022г. по тълк. дело 1/2021г. на ОСГТК на ВКС. В същото е разяснено, че размерът на заявената претенция не съставлява решаващ фактор при преценката относно действителния размер на вредата, подлежаща на обезщетяване, тъй като претендираното обезщетение може да не е равно по размер на определеното от съда по справедливост. С оглед забраната за присъждане plus petitum съдът следва да присъди обезщетение до размера на исковата претенция, ако след намаляването му при предпоставките на чл.51, ал.2 от ЗЗД същото надхвърля по размер претендираното. Определеният от съда действителен размер на вредата, представлява величината, спрямо която се осъществява намаляването поради съпричиняване, но присъдената след намаляването сума съставлява уважения размер на иска, по отношение на който следва да бъде преценено възражението за погасителна давност. В случая съдът е отчел именно факта, че размерът, за който исковете се явяват основателни, попада в предела на първоначално заявения с исковата молба частичен размер на исковете. В този размер исковете са предявени в петгодишния давностен срок и за претендираните вземания за обезщетение до този им размер не е направено възражение за изтекла погасителна давност. Неоснователни са твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторът обосновава твърдението си за очевидна неправилност с доводите, че преценката на въззивния съд за непредотвратимост на удара е отчетена при определяне на процента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на наследодателя на ищците, но не е взета предвид при извода за наличието на виновно и противоправно поведение на водача. Изложените твърдения не съответстват на мотивите на въззивния съд, който не е възприел становището на касатора, че преценката за предотвратимост на удара следва да се осъществи към момента, в който пешеходецът е предприел пресичане. Въззивният съд е взел предвид изводите на вещото лице, че в момента, в който пострадалият е предприел пресичане, за водача на трамвайната мотриса ударът е бил непредотвратим. Изводът за виновно противоправно поведение не е в противоречие с тази констатация, защото съдът е изтъкнал, че още преди да предприеме пресичане пешеходецът е представлявал предвидима опасност за движението и е бил видим от 150м., което е давало възможност на водача да предприеме необходимите действия за преодоляване на удара чрез намаляване на скоростта и евентуално спиране. Евентуалната неправилност на тази преценка би съставлявала касационно основание по чл.281 т.3 от ГПК и преценката за наличието му би могла да бъде осъществена само след допускане на касационно обжалване. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. На ответниците не следва да бъдат присъждани разноски за касационното производство, доколкото не са представени доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд