Определение № 3413 от 03.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4221/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 71307 от 31.07.2023 г. на М. А. М., [населено място], чрез пълномощника адвокат Е. К.-П., срещу въззивно решение № 2786/23.05.2023 г. по гр. д. № 2036/2023 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се поддържат оплаквания, че въззивното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Налице ли е произнасяне „свръх петитум“, когато ищецът е определил (изложени факти, обстоятелства и твърдения в обстоятелствената част, и конкретизиран размер в петитума на исковата молба) размер на исканата защита на правото на „запазена част“ по чл. 30 ЗН и е претендирал от съда възстановяването й в размер, различен от законово определения (по-малък), а съдът е възстановил в различен от претендирания размер (по-голям), без да е имало надлежно изменение на заявения първоначално иск по реда на чл. 214 ГПК, относно размера на претендираното право; 2. Нарушено ли е „диспозитивното начало“ (чл. 6, ал. 2 ГПК) от съда при иск по чл. 30 вр. чл. 29 ЗН, когато е дал защита в повече от поисканата в исковата молба, като присъди в по-голям размер на „запазена част от наследството“ от претендирания от ищеца, т. е. налице ли е „свръхпетитум“; 3. Обвързан ли е съдът от собственото си определение по чл. 146 ГПК (доклад относно размера на претендираното право), при условие че този размер съвпада с изложеното и претендирано в петитума на исковата молба. Ответникът по касация П. А. М., [населено място], в отговор по чл. 287 ГПК изразява становище, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, а по същество и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 20061272 от 10.10.2022 г. по гр. д. № 75239/2019 г. на СРС, с което е възстановена запазената част на П. А. М. от наследството на А. Н. М., починал на 23.11.2019 г., бивш жител на [населено място], до размера от 1/3 ид. ч., като е намалено на основание чл. 30 ЗН извършеното от него дарение по нотариален акт от 17.10.2008 г. в полза на М. А. М. на недвижим имот, представляващ двуетажна къща със сутерен и таван, находяща се в [населено място], район „П.“, [улица], застроена на 60 кв.м. площ и разгърната площ от 180 кв.м., заедно с дворно място, върху което е построена сградата, съставляващо УПИ *-* в кв. 13 по плана на [населено място], местност П., с площ от 585 кв.м., с идентификатор ***, с административен адрес в [населено място], район „П.“, [улица], с 25 562, 37 лв или с 25 562, 37/137 262 ид. ч. от стойността на дарения имот в размер на 137 262 лв, необходими за допълване на накърнената на ищцата П. М. запазена част от неговото наследство в размер на 1/3 ид.ч. С първоинстанционното решение е постановено ответникът М. М. на основание чл. 36, ал. 2 ЗН, да задържи изцяло дарения й недвижим имот, като е осъдена на основание чл. 36, ал. 2 вр. ал. 1 ЗН да заплати на П. М. сумата 25 562, 37 лв., представляваща стойността на нейната накърнена запазена част. Въззивният съд е приел, че във въззивната жалба на М. М. е направено оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение, като постановено „свръх петитум“ спрямо сезирането с исковата молба. В нея е поискано възстановяване само на 1/6 ид.ч. от запазената част от наследственото имущество, докато възстановената част е в размер от 1/3 ид.ч. Съдът е посочил, че петитумът на исковата молба съдържа ясно искане да се възстанови запазената част на ищцата и да се намали дарението до същия размер. Погрешно изчисленият и посочен от самата ищца размер на накърнената част от 1/6 ид. ч., вместо установения от съда и в съответствие със закона размер от 1/3 ид. ч., не променя основанието и искането по предявения иск, квалифициран по чл. 30, ал. 1 ЗН. Прието е, че изцяло в правомощията на съда е преценката за установеност на законния размер на запазена част на ищцата и нейното накърняване с дарствения акт, независимо от посочения в исковата молба размер. За неоснователни са приети и оплакванията в жалбата за неправилно кредитиране на тройната техническа експертиза. Съдът е посочил, че в заключението са съобразени множество характеристики на дарения имот, които влияят върху формирането на пазарната му стойност – цялостната сградна конструкция, включително видът на покрива, състоянието на таванския етаж, изложението на сградата, светлата височина на етажите, подробно описание на помещенията, преходи между тях, под, стени, облицовки, дограми, балкон, начин на достъп до отделните етажи, вътрешни и външни стълби, вид и състояние на дворното място, вътрешни пътеки, дворна чешма, дървена беседка със зидано огнище, плодни дървета и декоративна растителност, достъп до мястото, вид на оградите и подпорните стени на отделните дворни граници. В тройната експертиза е разграничено и състоянието на имота преди и след извършените ремонти и преустройства през 2011 – 2012 г., подробно индивидуализирани по вид и местоположение. При определяне на стойността на имота към 23.11.2019 г., когато е открито наследството, е използван сравнителен метод на пазарните аналози на база конкретно цитирани в него официално публикувани оферти за продажби на сходни имоти през период, близък до посочената дата. Съгласно чл. 31 ЗН, за да се определи разполагаемата част, както и размерът на запазената част на наследника, се образува една маса от всички имоти, които са принадлежали на наследодателя в момента на смъртта му, като се извадят задълженията и увеличението на наследството по чл. 12, ал. 2 ЗН. След това се прибавят към нея даренията, с изключение на обичайните такива според тяхното положение по време на дарствения акт и според стойността им по време на откриването на наследството за недвижимите имоти и по време на дарственото разпореждане - за движимите. Съдът е посочил, че при оценката на дареното имущество следва да се отчита единствено неговия вид и състояние към момента на дарственото разпореждане. Вещите лица по приетата тройна техническа експертиза са уточнили, че при определяне стойността на запазеното вещно право на ползване, са взели предвид практиката на ВКС, вкл. ТР №16/28.02.1985 г., ОСГК, отчитайки средната продължителност на живот за мъже и жени през съответния период, за да се изчисли по формула неговата продължителност за всеки един от вещните ползватели според възрастта. Въззивният съд е кредитирал заключението на тройната техническа експертиза за пазарната стойност на дарения имот към момента на откриване на наследството – 23.11.2019 г. и според състоянието по време на сключването на договора за дарение – 17.10.2008 г. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на соченото от касатора основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Въззивното решение не е процесуално недопустимо. Константно в съдебната практика се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато съдът е допуснал отклонение от диспозитивното начало или ако без да е надлежно сезиран с разглеждането на спора, е постановил решение - такива са случаите, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване. В настоящия случай недопустимостта на въззивното решение, както и поставените въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, се обосновават с произнасяне на съда „свръх петитум“. Въззивният съд е дал отговор на така релевираното и във въззивната жалба оплакване, като е посочил, че петитумът на исковата молба съдържа достатъчно ясно искане да бъде намалено извършеното от наследодателя А. М. /поч.2019г./ дарение в полза на М. М. по нотариален акт № 40/2008г. и да бъде възстановена запазената част на ищцата от наследството. Погрешно направените от ищцата изчисления на размера на накърняването /1/6 ид.ч./, вместо установения от съда /1/3 ид.ч./, с оглед конкретните данни по делото, не може да промени основанието и искането на претенцията по чл.30, ал.1 ЗН. Преценката на действителния размер на накърняването с дарствения акт не е обвързана от посочения от ищеца. Не са налице сочените основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване по поставените въпроси. В съответствие с константната практика на ВКС е изводът на въззивния съд, че след като съдът е сезиран с иск по чл.30, ал.1 ЗН и в обстоятелствената част са изложени твърдения, обосноваващи извод, че с извършеното дарение /завещание/ е накърнена запазената част на ищеца от наследството, а в петитума е поискано намаляване на съответното разпореждане /в случая дарствено/ до размера на запазената част, то не е необходимо посочване на конкретния размер на запазената част от една страна, а от друга – погрешно посоченият /изчисленият/ от ищеца размер на тази част не променя искането, което е по чл.30, ал.1 ЗН. При постановяване на решението по този иск съдът следва да определи действителния размер на запазената част, съобразявайки разпоредбите на чл.29, ал.1 и ал.3 ЗН, защото независимо какво е посочил ищецът, като свое изчисление, размерът на запазената част на съответния наследник следва от закона. Този размер не представлява „размер на исканата от ищеца защита“, в каквато насока са доводите на касатора, поради което е ирелевантно какъв е посоченият в доклада по чл.146 ГПК размер на „поисканата“ от ищеца запазена част. Постановеното по този начин решение не надхвърля претенцията на ищеца. В случая въззивният съд е отчел заявената претенция, обстоятелствената и петитумна част на исковата молба, като не е постановил решение извън очертания от нея предмет на спора, не е присъдил „повече от поисканото“ и в нарушение на диспозитивното начало, в каквато насока са твърденията на касатора. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира с допуснати нарушения на процесуалните правила и необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на производството по чл.288 ГПК и направеното искане, касаторът дължи заплащане на направените от ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лева, съобразно приложения договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.