Определение № 2526 от 01.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1390/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Р. С. Т., имащ качеството на ищец в производството, срещу определение № 7034 от 26.03.2026 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1826/2026 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е оставена без уважение подадената от това лице частна жалба срещу определение № 49523 от 01.12.2025 г., постановено по гр.д. № 4688/2025 г. по описа на Софийски районен съд, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на основание чл. 248, ал. 1 ГПК на постановеното по делото решение в частта му за разноските, като в негова полза бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за осъществена защита в производството. Частният касатор счита, че въззивният съд не е съобразил, че по делото са събрани доказателства, от които се установява, че той е заплатил адвокатско възнаграждение на упълномощения да го представлява в производството адвокат. Този факт се доказва от представен банков документ за извършен превод, като той е удостоверен и в договора за правна защита и съдействие, който има характера на разписка. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба - „Макроадванс“ АД, е подал писмен отговор, в който заявява, че не са налице основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, както и че то е правилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа изложените в частната касационна жалба доводи, данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение, Софийски градски съд е приел, че исковото производство, образувано пред първоинстанционния съд, е приключило с постановено съдебно решение, с което е уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 439 ГПК за признаване за установено, че Р. С. Т. не дължи на „Макроадванс“ АД сума в размер на 10 000 лв., представляваща главница, за която е издаден изпълнителен лист от 12.08.2009 г. по ч.гр.д. № 36582/2009 г. по описа на Софийски районен съд, поради погасяване на вземането за получаване на тази сума по давност. С постановеното решение първоинстанционният съд се е произнесъл и по разпределяне на отговорността за направените в производството разноски, като е счел, че на основание чл. 78, ал. 2 ГПК в полза на ищеца не следва да се присъждат такива, тъй като ответникът е признал иска и не е дал повод за завеждане на делото. Ищецът е поискал това решение да бъде изменено на основание чл. 248 ГПК в частта му за разноските, като в негова полза бъдат присъдени разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение. Въззивният съд е намерил това искане за частично основателно. За да достигне до този извод, той е приел, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, поради което не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК и предвид изхода на делото, той носи отговорност за направените от ищеца разноски. Посочил е, че на присъждане подлежат само тези разноски, които се доказва, че са реално извършени от ищеца. Това са тези за платена държавна такса за предявяване на иска. Счел е, че в полза на ищеца не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение, защото не са представени доказателства, от които да се установява, че тази страна е заплатила такова на упълномощения да я представлява адвокат. В тази връзка въззивният съд е съобразил задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, и е приел, че когато в договора за правна защита е посочено, че заплащането на уговореното адвокатско възнаграждение се извършва по банков път, за да се докаже, че това задължение е изпълнено, трябва да се представят съответните банкови документи, като в този случай договорът няма характер на разписка. Заключил е, че от съдържанието на представения договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца и упълномощения да го представлява в производството адвокат, се установява, че е постигнато съгласие, че възнаграждението, което се дължи на адвоката, следва да се заплати по банков път. С оглед на това въззивният съд е счел, че плащането на това възнаграждение трябва да се докаже чрез представяне на банкови документи, каквито няма ангажирани до приключване на делото пред първата инстанция, като това обстоятелство не се доказва от договора за правна защита и съдействие, който при уговорения начин за плащане няма характера на разписка. Това прави молбата по чл. 248 ГПК основателна в частта, с която се иска първоинстанционното решение да бъде изменено, като в полза на ищеца бъдат присъдени разноски за заплатена държавна такса, и неоснователна в частта, с която се иска неговото изменение чрез присъждане в полза на ищеца на разноски за адвокатско възнаграждение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е направено позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не е формулиран по ясен начин конкретен правен въпрос. Такъв обаче може да се уточни от съда въз основа на изложените от частния касатор съображения при обосноваване на противоречието между произнасянето на въззивния съд и разрешенията, дадени в задължителната съдебна практика. Уточненият въпрос, който се поставя, е относно предпоставките за присъждане на разноски за заплатено от страната адвокатско възнаграждение и начина, по който в процеса се доказва тяхното реално извършване. По този въпрос има произнасяне от въззивния съд в обжалваното определение, което е обусловило крайния му извод за размера, до който ответникът носи отговорност за направените от ищеца разноски за защита в производството. Следователно по отношение на него е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос е разрешен в задължителната практика, обективирана в т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г., постановено по тълк.д. № 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС. В това решение са дадени указания, че разноските представляват направените от страните разходи по водене на делото, които включват и разходите за възнаграждение за един адвокат, като съгласно правилата на чл. 78 ГПК на възмездяване в процеса подлежат само тези разходи, които е доказано, че са извършени. Прието е, че в договора за правна помощ, сключен между страната и адвоката, следва да бъде указан начина, по който се заплаща уговореното в него адвокатско възнаграждение, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин - например по банков път. Когато в договора е постигнато съгласие, че заплащането на адвокатското възнаграждение се извършва по банков път или това следва от нормативен акт, извършването на разходи за неговото плащане следва да се докаже със съответните банкови документи. Когато в договора за правна защита е уговорено, че адвокатското възнаграждение се заплаща в брой, този договор има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но е и заплатила възнаграждението. От мотивите на обжалваното определение е видно, че произнасянето на въззивния съд по поставения въпрос е направено в пълно съответствие с описаните разрешения в задължителната практика. В него е прието, че ищецът има право на разноски за адвокатско възнаграждение само ако в процеса е доказано, че е заплатил такова на упълномощения да го представлява адвокат. Въззивният съд е анализирал и съдържането на представения по делото договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца и адвоката, като е счел, че в него е постигнато съгласие за начина, по който уговореното адвокатско възнаграждение за извършените правни действия следва да се заплати, който е по банков път. С оглед на това е счел, че заплащането на това възнаграждение може да се докаже в процеса единствено чрез представяне на банкови документи за това, но не и от съдържанието на самия договор за поръчка, който при уговорения начин за плащане на задължението за възнаграждение няма характера на разписка за неговото изпълнение, какъвто би имал само при постигнато съгласие за плащане в брой. Въпросът за това дали въззивният съд е извършил правилна преценка за това какви доказателства са своевременно представени от ищеца за установяване на факта на заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение по банков път, изисква произнасяне от касационния съд по правилността на обжалваното определение, което не може да стане в стадия по селекция на частните касационни жалби по чл. 288 ГПК. Следователно по отношение на поставения въпрос не е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 7034 от 26.03.2026 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1826/2026 г. по описа на Софийски градски съд, в обжалваната му част. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение