Определение № 1875 от 24.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1028/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Й. В. Н., чрез адв. В. В. от САС, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 462/13.02.2026 г. по в. ч. гр. д. № 3070/2025 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 7 с-в, с което е потвърдено определение № 16984/15.09.2025 г., постановено по гр. д. № 4612/2024 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, І-17 с-в, с което на основание чл. 130 ГПК исковата молба е върната и съдебното производство като недопустимо е прекратено. Частният касатор поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила – в случай че е счел, че ищецът не е уточнил правния интерес от предявяване на исковете, първоинстанционният съд е следвало да даде указание на ищеца да изложи фактически и правни твърдения, които да го обосноват, а въззивният съд е следвало да отмени преграждащото определение на първоинстанционния съд и да върне делото за предприемане на съответни процесуални действия по изясняване на правния интерес от предявяване на исковете, предмет на настоящото исково производство. Частният касатор обосновава искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, така и със самостоятелния селективен критерий, уреден в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – определението е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1. „Ако съдът установи, че исковата молба не отговаря на изискванията по чл. 127 и 128 ГПК, той следва ли да даде указания на ищеца да отстрани нередовностите в срок или следва да прекрати производството?“ и 2. „В случай на съмнение съдът трябва ли да укаже на ищеца да изложи фактически твърдения, които да обосноват правния му интерес от предявяване на иска?“ (по двата процесуалноправни въпроси се твърди противоречие с определение № 129/14.10.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3879/2016 г., IV г. о. и определение № 2584/28.05.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1609/2024 г., III г. о.). Ответниците по частната касационна жалба „Първа инвестиционна банка“ АД и „Инвестбанк“ АД са подали в законоустановения срок писмен отговор, в който развиват правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в частната касационна жалба. Ответниците „С.Г.Груп“ ЕАД и „Ди Си Ей Мениджмънт“ АД не са подали в законоустановения срок писмен отговор на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната частна жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно определение, с което исковата молба е била върната на основание чл. 130 ГПК поради недопустимост на предявените искове. Изяснил е, че правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск и съдът е длъжен да следи служебно за нейното наличие – той се извлича от твърденията на ищеца в исковата молба. Такъв ще е налице тогава, когато промяната, която ще бъде постигната с едно евентуално положително решение по иска, ще даде положително отражение в правната сфера на ищеца. Апелативният съд е приел, че с подадената искова молба ищцата е предявила срещу ответниците искове за признаване за нищожна на учредената в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД договорна ипотека върху процесния поземлен имот, ведно с построената в него двуетажна еднофамилна жилищна сграда с тавански етаж, както и за признаване за недействително на вписваното на подновяването на ипотеката. Съобразил е, че в исковата молба е наведен фактическо твърдение, че ипотеката е била учредена през 2011 г. за обезпечаване на задълженията по договор за банков кредит от същата година, сключен с „Първа инвестиционна банка“ АД и че поради неплащане на задължението по кредита банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, като по издадения в заповедното производство изпълнителен лист било образувано изпълнително дело, по което е наложена възбрана върху недвижимия имот, върху който била учредена ипотеката. Вземането по договора за кредит било цедирано първо на „С.Г.Груп“ ЕАД, а впоследствие на „Ди Си Ей Мениджмънт“ АД, което своя страна сключило договор за залог с „Инвестбанк“ АД. Апелативният съд е споделил принципното становище в посочената от частния жалбоподател практика на ВКС, че когато съдът констатира нередовност на исковата, вкл. когато ищецът не е обосновал интереса си от водене на делото, то трябва да бъдат дадени указания да се уточни и допълни исковата молба. Изяснил е, че от това принципно положение съществуват изключения – в случаите, в които от изложеното в исковата молба изначално е ясно, че липсва интерес от водене на делото, респ. когато недопустимостта на претенцията не може да бъде поправена. Съобразно фактическите твърдения, изложени от ищцата в производството, подкрепени и с представените писмени доказателства, апелативният съд е обосновал правното съждение, че е безспорно, че към момента на сключване на договора за ипотека тя и съпругът ѝ са били собственици на имота, предмет на вещното обезпечение (ипотеката). Впоследствие те са изгубили собствеността върху имота, тъй като той е бил придобит по давност от друго лице, като това обстоятелство се установява от влязло в сила решение, приложено към исковата молба. Следователно, за ищцата е без значение дали върху този имот ще бъде поведено принудително изпълнение – то няма да се отрази в нейната правна сфера. Въззивният съд е приел за неоснователен изложения в исковата молба правен довод, че правният интерес за предявяване на исковете, предмет на настоящото исково производство, е обусловен от опасността от ищцата да бъде търсена отговорност за евикция от приобретателя на имота. Изяснил е, че отговорност за евикция може да възникне само когато имотът е придобит по деривативен начин и по-конкретно - чрез договор. Както съобразно релевираните от ищцата фактически твърдения, така и от приложените документи се установявало, че ипотекираният имот е бил придобит на оригинерно основание, като това обстоятелство изключва възможността новият собственик да търси отговорност за вреди от лицето, чиято собственост е бил имотът - преди това. От друга страна, въззивният съд е споделил правния довод на първоинстанционния съд, че прогласяването на нищожността на ипотеката и нейното заличаване няма да внесе позитивна промяна в патримониума на ищцата, защото освен че не е собственик на имотите, върху тях е наложена възбрана в изпълнителното производство - за събиране на вземането на взискателя по влязла в сила заповед за незабавно изпълнение. Следователно, и при успешно проведен иск за нищожност на договора за ипотека и на вписването за нейното подновяване, това няма да доведе до заличаване на изпълнителната възбрана, която е противопоставима на новия собственик на имота. Двата поставени процесуалноправни въпроса не отговарят на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване - те да са от съществено значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК) и да са обусловили правосъдната воля на въззивния съд. Апелативният съд не е достигнал до правния извод, нито че исковата молба не отговаря на изискванията по чл. 127 и чл. 128 ГПК за нейната редовност, респ. не е имал съмнение относно липсата на правен интерес на ищеца от предявяване на исковете, предмет на настоящото исково производство, както твърди частният касатор. Напротив, въззивният съд изрично е изяснил в мотивите на обжалваното определение, че от изложеното в исковата молба изначално е ясно, че липсва правен интерес от водене на делото, както и че недопустимостта на претенцията не може впоследствие да бъде поправена. Съобразно фактическите твърдения, изложени от ищцата в производството, подкрепени и с представените писмени доказателства, апелативният съд е обосновал правното съждение, че е безспорно, че към момента на сключване на договора за ипотека тя и съпругът ѝ са били собственици на имота, предмет на вещното обезпечение (ипотеката). Впоследствие те са изгубили собствеността върху имота, тъй като той е бил придобит по давност от друго лице, като това обстоятелство се установява от влязло в сила решение, приложено към исковата молба. Следователно, за ищцата е без значение дали върху този имот ще бъде поведено принудително изпълнение – то няма да се отрази в нейната правна сфера. Както съобразно релевираните от ищцата фактически твърдения, така и от приложените документи се установява, че ипотекираният имот е бил придобит на оригинерно основание, като това обстоятелство изключва възможността новият собственик да търси отговорност за вреди от лицето, чиято собственост е бил имотът - преди това. Обжалваното определение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника по частната касационна жалба „Първа инвестиционна банка“ АД трябва да се присъди сумата от 76,70 евро – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (с оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото). Воден от изложеното Върховният касационен съд