Определение № 2860 от 01.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3640/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №23234/26.06.2025г. на И. П., чрез адв. Д. срещу решение №579/16.05.2025г. по в. гр. д. №126/2025г. на Окръжен съд–Пловдив, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което е прието за установено на осн. чл.124 ГПК по отношение на касаторката, че Н. Д. Б., Р. С. М., Е. С. Д., и Ю. С. А. - наследници на починал в хода на процеса първоначален ищец С. К. Б., са собственици на основание наследствено правоприемство на недвижим имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], представляващ апартамент с площ 60 кв.м., с прилежащи избено помещение №8 и 1,514 % ид.ч. от общите части на блока. Според касаторката въззивното решение е неправилно, постановено в противоречие с практиката на ВКС и в нарушение на материалния закон, и е необосновано. Оспорва извода на съда, че завещанието е нищожно, като твърди, че въззивният съд не е обсъдил събраните в хода на производството свидетелски показания за близките отношения между нея и починалия завещател.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа наличието на касационните основания по чл. 280, ал.1, т.1 по следните въпроси:

1. „Задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет по делото да прецени всички относими доказателства и да обсъди всички въведени от страните доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях?“, по който се твърди, че въззивното решение противоречие с т.1 на ТР №1/2013г., от 09.12.2013г. на ОСГТК и решение №27/28.06.2017г. по т.д. № 2330/2015г. на ВКС.

2. „Длъжен ли е съдът да укаже на вещото лице/вещите лица въз основа на кои документи да изпълни задачата, а ако заключението се базира на документи, неприети като доказателство по делото и страната възрази срещу тяхната достоверност, длъжен ли е съдът да събере тези доказателства и да осигури възможност за оспорването им?“, по който се твърди противоречие с решение №57/30.01.2024г. по гр. дело №1699/2023г. на ВКС.

3. „Допустимо ли е въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение на първата инстанция, с което процесното завещание е било обявено за нищожно, без такъв иск да е бил предявен –пред първата инстанция е направено само възражение за нищожност?“ – по този въпрос се твърди наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

4. „Следва ли съдът да кредитира експертно заключение по съдебно-графологична експертиза дадено по делото, и да приеме за обосновани направените от експерта/тите изводи, при положение, че същите са посочили за значими относно крайния си извод изследвания на документи, пописани не по-рано от три години /2017г./ преди изготвяне на завещанието и приемането на завещателя в болница, и обосноваването на извода затова, че подписът не е изпълнен от завещателя Г. А. на твърдения, че приема в болница не пречи за съхранение и управление на писмените навици или на опорно двигателната система, която да ограничава възможността за свободно движение и нормално изписване на знаците и буквите, поради което да се приеме, че заболяването не влияе на способността му да се подписва?“. Твърди се, че липсата на ясни и задължителни за съдилищата стандарти в разглежданата насока мотивират извода за наличието на хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответниците по касационната жалба, чрез адв. С., в депозирания писмен отговор излагат становище за неоснователност на същата и за липсата на основания по чл.280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. По подробно развитите съображения молят касационно обжалване да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато – се моли въззивното решение да бъде оставено в сила, като им бъдат присъдени сторените разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, попадащо в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасянето относно наличието на основания за допускането до касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното:

Производството е образувано по иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, предявен от С. Б., при изложени твърдения, че е единствен наследник /вуйчо/ по закон на своя племенник Г. А. Г., починал на 21.02.2020г. Наследодателят бил собственик на апартамент, находящ се в [населено място], [улица], ет.3, ап.20. След неговата смърт, ищецът приел наследството с конклудентни действия: регистрирал придобития по наследство лек автомобил на свое име, а от 2020г. до 2023г. заплащал данъците за апартамента и дължимите такси на етажната собственост. При справка в Агенция по вписванията установил, че за имота е вписано саморъчно завещание на Г. А. Г. от 18.02.2020г., обявено по молба на приносителя му И. Н. П. /братовчедка на Г. А. Г./ с протокол с рег. № 10129/12.09.2022г. Ищецът твърди, че завещанието не е написано саморъчно от Г. А. Г. и не е подписано от него, както и че в нарушение на чл.27, ал.1 ЗН не е обявено веднага след смъртта на завещателя. Счита, че завещанието е нищожно, поради нарушение на изискванията за форма, установени в чл.42, б. „б“ ЗН във вр. с чл.25, ал.1 ЗН, и че не е подписано от завещателя. Оспорва, че завещанието е съставено на 18.02.2020г. По тези съображения моли да бъде признато за установено по отношение на ответницата, че е собственик на имота по наследяване.

Ответницата И. П. оспорва иска. Заявява, че е придобила процесния недвижим имот по силата на оставено в нейна полза универсално завещание от Г. А. Г., което открила в дома му.

Въззивният съд е приел за установено, че Г. А. Г. и съпругата му Й. Т. Г. придобили процесния имот с договор за продажба на държавен жилищен имот съгласно Наредба за държавните имоти от 20.07.1982г.

От удостоверението за наследници на Г. А. Г., поч. на 21.02.2020г. като вдовец, съдът е приел за установено, че роднините му от първа низходяща и възходяща степен на родство са починали преди него: синът му В. Г. Г., поч. на 27.11.2001г.-неженен, без низходящи; майка му С. К. А., поч. на 18.07.2009г. и баща му А. Г. А., поч. на 25.01.1989г. Тъй като Г. А. Г. не е оставил низходящи, възходящи от втора или по горна степен или братя и сестри, въззивният съд е приложил разпоредбата на чл.8, ал.4 Закона за наследството, според която когато починалият не е оставил възходящи от втора и по-горна степен, братя и сестри или техни низходящи, наследяват роднините по съребрена линия до шеста степен включително, като по - близкият по степен и низходящият на по-близък по степен изключват по - далечния по степен. Проследявайки приложените удостоверения на наследници, е приел, че от кръга на лицата по чл.8, ал.4 ЗН най-близък по степен негов роднина е първоначалният ищец - С. К. Б., който е негов вуйчо и е наследник от трета степен на родството по съребрена линия /извода, който не е оспорен с въззивната жалба/. Останалите роднини на Г. А. Г. са първи братовчеди, т.е. наследници от четвърта степен на родството по съребрена линия. Посочил е, че най близкият по съребрена линия роднина по смисъла на чл.8, ал.4 ЗН –вуйчото- ищецът С. К. Б. /починал в хода на делото и заместен по реда на чл.227, ал.1 ГПК от децата си/, като единствен наследник към 20.02.2020г. измества от наследяването останалите живи братовчеди, в т.ч. ответницата П., явяваща се братовчедка на наследодателя.

По делото е представено завещание от 18.02.2020г., с което Г. А. Г. завещава цялото си движимо и недвижимо имущество: апартамент на [улица], ап.20, ет.3, вх.А, [жилищен адрес][жк], [населено място], състоящ се от 2 стаи, кухня със сервизно помещение, кола „Рено“ и известна сума пари от фамилната къща и продадени ниви в землището на [населено място] - в Пощенска банка в [населено място], на И. Н. П. - негова първа братовчедка по бащина линия. Посочено е, че това завещание следва да бъде последната дума на завещателя преди и след смъртта му. В завещанието е посочена дата 18.02.2020г., като подписът на завещанието е положен на същия ред, на който е изписана и датата, като на последния ред - след цифровото посочване на датата и след подписа с думи е изписано „вторник“.

Във връзка с оспорваната от ищеца автентичност на завещанието по отношение на ръкописния текст и подписа, положен от завещателя, по делото са приети единична и тричленна съдебно-графологични експертизи. Според приетото в хода на първоинстанционното производство заключение, подписът, положен за завещател - Г. А. Г., в завещанието от 18.02.2020г. не е негов и не е положен от него, а ръкописната част в завещанието от 18.02.2020г. не е изпълнена с почерка на Г. А. Г. и не е изписана от него. Пред въззивната инстанция е прието заключението на тройна съдебно-почеркова експертиза, като според трите вещи лица ръкописният текст на саморъчното завещание от 18.02.2020г. не е изпълнен от Г. А. Г.. Подписите също не са изпълнени от Г. А. Г..

Предвид безпротиворечивите заключения, въззивният съд е приел, че завещателното разпореждане е нищожно на основание чл.42, б. „б“ ЗН, във връзка с чл.25, ал.1 ЗН, според която саморъчното завещание трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да е подписано от него. Изложил е, че ответницата не би могла да черпи права от същото и не се легитимира като собственик на процесния недвижим имот, който е придобит от първоначалния ищец С. К. Б. по силата на универсалното наследствено правоприемство. Предвид което предявеният иск за собственост е счетен за основателен.

Настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице поддържаните в изложението основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните съображения:

Допускането на въззивното решение до касационно обжалване е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл.288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК.

Липсва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос, тъй като не се констатира въззивното решение да е постановено в противоречие с т.1 на ТР №1/2013г., от 09.12.2013г. на ОСГТК и решение №27/28.06.2017г. по т.д. №2330/2015г. на ВКС. В съответствие с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК и утвърдената съдебна практика, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Във връзка с твърдяното противоречие с т.1 от ТР №1/2013г., от 09.12.2013г., касаторката не посочва при извършената проверка на правилността на първоинстанционното решение, коя императивна материалноправна норма е следвало да приложи въззивният съд въпреки, че нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. По делото липсват факти, налагащи въззивната инстанция да следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. В изпълнение на задълженията си по т.2 от същото ТР, и твърдяното за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, въззивният съд е назначил тройна съдебно-почеркова експертиза, с уточнена от въззивницата задача, след което е кредитирал заключението на същата /изцяло съвпадащо с това по приетата в първоинстанционното производство/, според което завещанието не е написано и подписано от посоченото в същото лице – завещателя Г.. Не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие с посоченото от касатора решение №27 от 28.06.2017г. на ВКС по т. д. №2430/2015г., в което се приема, че освен задължението за произнасяне по всички доводи във въззивната жалба, наред със служебно дължимата преценка за нищожност и недопустимост на съдебното решение, въззивният съд дължи съобразяване и с всички възражения и доводи на въззиваемата страна, своевременно заявени в първоинстанционното производство, които доводи и възражения са относими към предмета на въззивното обжалване. Въззивният съд изцяло е съобразил, че непосредствена цел на развиващото се пред него производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което неговата дейност, аналогично на тази на първата инстанция, е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Обстоятелството, че касаторката не е съгласна с крайния резултат от осъществения въззивен контрол и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, в което не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общи касационни оплаквания.

По втория поставен въпрос също не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие със соченото решение №57 от 30.01.2024 г. на ВКС по гр. д. №1699/2023г., в което се приема, че при назначаване на експертиза съдът е длъжен да укаже на вещото лице въз основа на кои документи да изпълни задачата, а ако заключението се базира на документи, неприети като доказателство по делото и страна възрази срещу тяхната достоверност, съдът е длъжен да събере тези доказателства и да осигури възможността за оспорването им. В противен случай, основавайки решението си на експертното заключение, той допуска съществено нарушение на съдопроизводствените правила. На първо място следва да се отбележи, че в определението, с което е допуснато назначаването на тройна съдебно-почеркова експертиза, въззивният съд е възложил на вещите лица да работят по поставената задача като вземат предвид сравнителния материал, представен по делото, както и наличните данни от БДС, и като съобразят наличните данни за евентуално влошено здравословно състояние, намиращи се по делото за съставилото документа лице, както и неговата възраст

Също така, следва да се има предвид, че според константната съдебна практика / решение №60/23.04.2013г. по гр.д. № 693/2012г. на ВКС, решение № 64/19.07.2022г. по гр.д. №2945/2021г. на ВКС др./, когато възникне спор относно автентичността на сравнителния материал простото твърдение на насрещна страна, че сравнителните образци обект на изследване, не изхождат от завещателя, не е достатъчно да внесе съмнение в заключението на експертизата. Оспорващият сравнителния материал следва да проведе насрещно доказване, като е достатъчно същото да бъде непълно, като представи друг сравнителен материал, за който по категоричен начин може да се приеме, че е изготвен от завещателя, и който да бъде съобразен от вещото лице и от съда, за да разколебае изводите във връзка с автентичността. В случай, че насрещното доказване не е проведено успешно, следва да се стъпи на оспорения сравнителен материал, който да бъде изследван от вещото лице.

Доколкото действията и изводите на въззивния съд изцяло кореспондират на утвърдената съдебна практика, то не се установява наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса.

Въззивният съд се е произнесъл по положителен установителен иск за собственост на процесния апартамент, предявен от С. Б. срещу И. Н. П.. Доколкото ищецът е твърдял, че се легитимира като собственик на апартамента по наследяване, в качеството си на вуйчо и единствен наследник по закон на своя племенник Г. А. Г., починал на 21.02.2020г., а ответницата е твърдяла наличието на собственост върху същия имот по силата на саморъчно завещание 18.02.2020г. от същия наследодател, и предвид наведеното от ищеца възражение за нищожност на завещанието, то не се констатира въззивният съд да се е произнесъл по искане с което не бил сезиран. За да се прецени дали собствеността произтича от наследяване по закон или по завещание, въззивният съд първо е следвало да се произнесе по преюдициалния въпрос относно действителността на саморъчното завещание, без значение дали е бил сезиран с иск или възражение за нищожност на същото. Предвид което във връзка с третия поставен въпрос следва да се отбележи, че не се установява въззивният съд да се е произнесъл по иск, с който не е бил сезиран. С диспозитива на въззивното решение е потвърдено първоинстанционното такова, с което е прието за установено по иска с правно основание чл.124, ал. 1 ГПК по отношение на И. Н. П., че Н. Д. Б., Р. С. М., Е. С. Д., и Ю. С. А., в качеството им на наследници на С. К. Б., починал в хода на процеса, са собственици на основание наследствено правоприемство на процесния апартамент. В този смисъл са и развитите решаващи мотиви на въззивното решение.

По поставения последен въпрос също не се констатира наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Трайната съдебна практика /решение №137/11.10.2019г. по гр.д. №4409/2018г. на ВКС/ безпротиворечиво приема, че ползващият се от едно саморъчно завещание е длъжен при оспорване на неговата автентичност да установи, че то е ръкописно написано и подписано от завещателя. В случая спорът дали завещанието е написана и пописано от Г. Г. е разрешен на база непротиворечивите становища на двете /единична и тройна/ съдебно-почеркови експертизи, че почеркът и подписът не са на завещателя. Разрешаването на спора дали текстът на завещанието е написан от завещателя предпоставя по необходимост разрешаване на възникналия между страните спор по автентичността на представения сравнителен материал. Осигуряването на сравнителен материал /”образци за сравнително изследване” по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на Наредба № 2/29.06.2015 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица/ е в тежест на лицето, ползващо се от завещанието /решение № 821/19.11.2010 г. по гр.д. № 1906/2009 г. на ВКС, І-во г. о./. При спор относно автентичността на завещанието най-често се използват т.н.„свободни” сравнителни образци - такива, които са съставени независимо от възникналия между страните правен спор /не са съставени с оглед на процеса/. Такива могат да бъдат писма, записки, дневници и др. п. В теорията се приема, че тъй като при тях няма елементи на умишлено изменение на почерка, те са твърде подходящи за използване в качеството на сравнителни образци. Няма изискване сравнителният материал да е от официален документ /решение №256/30.10.2014г. по гр.д. № 3196/2014 г. на ВКС, I-во г. о. / или да материализира изявление, направено пред държавен орган, за да се приеме, че същият е автентичен. Когато възникне спор относно автентичността на сравнителния материал простото твърдение на имащата интерес от това насрещна страна, че сравнителните образци - обект на изследване, не изхождат от завещателя, не е достатъчно да внесе съмнение в заключението на експертизата; оспорващият сравнителния материал следва да проведе насрещно доказване, като е достатъчно същото да бъде непълно, като представи друг сравнителен материал, за който по категоричен начин може да се приеме, че е изготвен от завещателя, и който да бъде съобразен от вещото лице и от съда, за да разколебае изводите във връзка с автентичността. В този смисъл е утвърдената съдебна практика: решение №171/18.06.2009г. по гр.д. №6412/2007г. на ВКС, решение №60/23.04.2013г. по гр.д. №693/2012г. на ВКС, решение №256/30.10.2014г. по гр.д. №3196/2014г. на ВКС. В случай, че насрещното доказване не е проведено успешно, следва да се стъпи на оспорения сравнителен материал, който да бъде изследван от вещото лице. Доколкото при изготвяне на експертизите е използван сравнителен материал с безспорно установено авторство, създаден в различни времеви периоди, то разрешението на въззивния съд е изцяло съобразен с многобройната и еднопосочна практика, поради което и по последния поставен въпрос не се установява наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл.280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, заявил такова искане, следва да се присъдят разноски за производството пред Върховния касационен съд в размер на 1347.25 евро, представляващи евровата равностойност на 2635 лева, съобразно представения договор за правна защита и съдействие, пълномощни и списък на разноските.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,