Определение № 2543 от 14.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1945/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадени са касационни жалби от ищците Р. К. П., чрез адв. С. К. Ч. (вх. № 6511/20. 01. 2025 г.), и М. К. П., чрез адв. Н. Л. (вх. № 16587/11. 02. 2025 г.) – и двамата конституирани като страни на основание чл. 227 ГПК, като наследници на починалата в хода на производството ищца Ц. И. А., против решение № 6072 от 6. 11. 2024 г. по в. гр. д. № 6848/2022 г. на Софийски градски съд, III-В въззивен състав, потвърждаващо решение № 20031212 от 20. 04. 2022 г. по гр. д. № 67742/2015 г. на СРС, 38 състав, с което: а/. е отхвърлен предявеният по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от М. К. П. и Р. К. П.) срещу Столична община положителен установителен иск за собственост – за признаване за установено по отношение на Столична община, че ищците М. К. П. и Р. К. П. са собственици, на основание чл. 79, ал. 1 ЗС – придобивна давност, на поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], с адрес [населено място], район „В.“, [улица]; б/. е уважен предявеният от Столична община против М. К. П. и Р. К. П. насрещен положителен установителен иск за собственост за същия имот, основан на придобивна давност и правоприемство от държавата. И с двете касационни жалби се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – за проверка на допустимостта му, евентуално – на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по поставени процесуалноправни въпроси. Подаден е отговор на касационните жалби от Столична община, с който са развити съображения за правилност на въззивното решение, неоснователност на касационната жалба и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, прие следното: Исковото производство е образувано по предявен от Ц. И. А. (починала в хода на исковото производство, на чието място са конституирани наследниците й по закон Р. К. П. и М. К. П.) против Столична община положителен установителен иск за собственост на процесния имот, основан на придобивна давност – с твърдения за упражнявано непрекъснато владение от 1960 г. до предявяване на иска на 4. 11. 2015 г. Твърди се, че процесният имот граничи със съседен застроен поземлен имот ***по КККР на [населено място], съсобствен между ищцата Ц. И. А., сестра й С. И. С. и брат й А. И. А., при дялове по 1/3 ид.ч. за всеки от тях. Спорният поземлен имот ***е владян само от ищцата Ц. И. А. в посочения период непрекъснато, явно и необезпокоявано. Столична община е предявила насрещен положителен установителен иск за собственост. Твърди, че имотът бил придобит от държавата като стар общински имот – мера. Позовава се и на разпоредбата на чл. 6 ЗС, както и на придобивна давност – с твърдения, че общината е владяла имота, към което владение е присъединено и това на държавата. Твърди невъзможност за придобиване на имота от ищцата по давност поради забраната на чл. 86 ЗС, както и поради забраната за придобиване по давност на реални части от парцели. По делото е установено от фактическа страна, че процесният имот е актуван като държавна собственост с АДС № 1479/1964 г. Като основание за одържавяване е посочено: „Стар общински имот, бивша В.“. Актът е съставен за парцел ***-за имот ***и ***, в кв. ***, от 550 кв. м. В акта е посочено: „Имотът е зает от С. Р. Б.“. По делото е представен писмен договор от 27. 03. 1946 г., сключен между И. И. Б. и С. Р. Б., за продажба на място от 300 кв.м., находящо се в землището на [населено място], м. „П.“, като е посочено, че продавачът Б. предава на С. Р. владението върху имота в деня на сключване на договора. От удостоверение № 1890/21. 07. 1965 г. на Димитровски РНС е видно, че на С. Р. Б. е отстъпено право на строеж върху 1/2 идеална част от парцела на жилищна сграда от един етаж от 72, 70 кв.м., както и барака от 20, 50 кв.м., като стойността на правото на строеж е внесена на 8. 07. 1965 г. С АЧОС № 453/11. 03. 1997 г. имотът е актуван като частна общинска собственост. Като основание за придобиване на собствеността е посочено: „чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС стар общински имот“. Според разпоредбата на чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС в редакцията й към 11. 03. 1997 г., общинска собственост са недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен. Въз основа на събраните гласни доказателства е прието за установено, че от 1960 г. ищцата Ц. И. А. упражнява фактическа власт върху процесния имот – стопанисва го, чисти го, поддържа го, сади растения и дървета и се грижи за тях. Между застроения съсобствен имот, от който същата притежава 1/3 идеална част, и процесния имот няма ограда, има пътека, но имотът е ограден откъм улицата, където е поставена и метална врата, както и откъм другия съседен имот. Никой не е заявявал собственически претенции по отношение на мястото. Ц. е пускала в имота съседи да си наберат плодове. След смъртта на Ц. имотът се ползва и обработва от синовете й М. и Р. П.. През последните 50 години никой друг не е ползвал имота. Установено е по делото, че в имота има поставена масивна метална врата откъм улицата, изградени са навеси и стълби от северната страна (откъм границата с имот ***). Част от двора има настилка и се ползва като паркинг. Съществуват стари дървета (праскова, череша, круша, смокиня, 2 бр. лози). В имота има храсти и поддържана градина с цветя. Ц. И. А. е починала на 09. 05. 2020 г. и е оставила за наследници синовете си М. К. П. и Р. К. П.. От заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице Б. Х. и от заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице Д. П. се установява, че първият регулационен план за м. „М.“ е от 1956 г. и по него процесният имот е нанесен като имот пл. № ***– част от парцел ***, отреден за имоти ***и ***, в кв. ***по плана на местността. За съседният имот пл. № ***също е съставен АДС № 2112/1975 г. и в същия е записано, че имотът се владее от И. А. В. (баща на ищцата). Имот пл. № ***по РП от 1956 г. е идентичен с имот пл. № ***, в кв. ***по КП от 1990 г. По РП от 1990 г. процесният имот е нанесен като имот пл. № ***, в кв. ***, и попада в парцел ***„За общежития“. По действащия РП от 2002 г. процесният имот представлява имот пл. № ***и е част от УПИ ***, ***, ***, ***, ***, в кв. ***, предвиден „За общежития“. По одобрените през 2011 г. КККР процесният имот е нанесен като поземлен имот с идентификатор ***. В представения АЧОС от 1997 г. процесният имот е индивидуализиран по РП от 1990 г. От огледа на място е установено, че имотът е ограден, откъм улицата е поставена масивна метална врата, изградени са навеси и стълби от северната страна (откъм границата с имот ***). Част от двора има настилка и се ползва като паркинг. Съществуват стари дървета (праскова, череша, круша, смокиня, 2 бр. лози). В имота има храсти и поддържана градина с цветя. Липсва идентичност между процесния имот и УПИ ***, ***, в кв. ***по регулационния план на местността. При тези данни първоинстанционният съд е приел, че ищцата Ц. И. А. владяла явно, необезпокоявано и непрекъснато процесния имот от 1960 г. до предявяване на иска (4. 11. 2015 г.). Упражняването на непрекъсната фактическа власт върху имота е установено от събраните по делото доказателства. В случая не е оборена презумпцията на чл. 69 ЗС, а и намерението за своене е обективирано в осъществяваните в имота действия от ищцата – поддържането му, засаждането му с трайни и сезонни растения, с цветя, направа на стълби към съсобствения имот, направа на навеси, направа на настилки върху част от имота и ползването му за паркинг, ограждането му и поставяне на метална врата откъм улицата. Прието е, че независимо от осъществяваното владение върху имота, ищцата не е придобила правото на собственост по давност предвид забраната на чл. 86 ЗС и пар. 1 ЗД ЗС. Забраната е приложима за процесния имот, който е бил частна държавна собственост, трансформирана в частна общинска собственост. В акта за частна общинска собственост като придобивно основание е посочена нормата на чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС в редакцията й към съставяне на акта, според която норма общинска собственост са недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен. По делото не е установено към момента на актуването на имота като държавен и общински същият да е имал собственик, поради което към съставянето на АДС и АЧОС имотът е бил със статут на безстопанствен по смисъла на чл. 6 ЗС и е било невъзможно придобиването му по давност към предявяване на иска на 4. 11. 2015 г. Във връзка с насрещния иск районният съд е приел, че Столична община е придобила собствеността върху процесния имот по давност, като се е позовала и на присъединено на основание чл. 82 ЗС владение на държавата, като владение върху имота е упражнявано от държавата и общината в периода от 1964 г. (съставянето на АДС) до 1974 г. (изтичане на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС) и след това – до предявяване на иска. Въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния от фактическа и правна страна, на основание чл. 272 ГПК. Приел е, че в подадената на 10. 05. 2022 г. въззивна жалба не са изложени конкретни оплаквания, касаещи неправилността на решението на районния съд. Такива са изложени след срока за въззивно обжалване, в подадено на 7. 06. 2022 г. изложение, в което са развити са съображения за неправилност на първоинстанционното решение, които доводи не следва да се обсъждат, като преклудирани. Съдът следва да извърши проверка за валидност и допустимост на първоинстанционното решение и за противоречие с императивни правни норми, но не следи служебно за други пороци на обжалвания съдебен акт. Прието е, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, не са нарушени императивни материалноправни норми, поради което същото следва да бъде потвърдено. В идентични по съдържание изложения към касационните жалби на ищците се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, за проверка на допустимостта му – с твърдения, че не е обезпечено редовното участие на въззивниците-ищци във въззивното производство, което поражда недопустимост на съдебния акт, както и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на решението, изразяваща се в грубо нарушение на процесуалните правила, обезпечаващи равнопоставеното участие на страните в процеса. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставени процесуалноправни въпроси. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – за проверка обосноваността на извода на въззивния съд за придобиване на имота от държавата и от общината, както и за проверка правилността на извода на въззивния съд за приложимостта на нормата на чл. 86 ЗС. С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,