Определение № 495 от 01.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 2116/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. Ж. П. срещу определение № 535 от 11.10.2023 г. по ч. гр. д. № 347/2023 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение № 492 от 23.06.2023 г. по гр. д. № 725/2020 г. на Добрички окръжен съд в частта, с която е оставено без уважение искането на частната жалбоподателка за освобождаване от дължимата държавна такса за разликата над 4 000 лв. до 8 000 лв. и от разноски. Частната касационна жалбоподателка поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Оспорва изводите на въззивния съд, че не са налице предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването й от държавна такса за разликата над 4000 лв. до пълния дължим размер на държавната такса и от разноски по делото. Счита, че въззивният съд неправилно е заключил, че след като ищцата притежава недвижим имот, който не обитава, тя може да отдаде под наем имота и да реализира доходи, с които да заплати част от дължимите държавна такса и разноски по производството. Прави искане за отмяна на обжалваното определение. Допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частната жалбоподателка поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изводите му: „1. относно предпоставките за освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 ГПК и момента към който същите следва да са налице; 2. Допустимо ли е съдът да предполага наличие на доходи или следва с оглед доказателствата по делото да извърши преценка дали материалното състояние на ищеца, съпоставено с размера на дължимите разноски, му позволява тяхното заплащане; 3. Определението на въззивния съд, с което се произнася по правилността на определение на първоинстанционен съд, с което е оставена без уважение молба за освобождаване от държавна такса, преюдициално ли е по въпроса за допустимостта на иска?“ Частната касационна жалбоподателка твърди, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава общо по въведените въпроси на т. 12 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, определение по ч. т. д. № 1995/2022 г. на ВКС, І т. о., определение по ч. гр. д. № 7695/2013 г., І г. о., определение по ч. т. д. № 208/2016 г., І т. о. и определение по ч.т.д. № 1064/2018 г., І т. о. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да потвърди определението на Добрички окръжен съд в частта за оставяне без уважение искането на жалбоподателката за освобождаване от държавна такса по предявения иск по чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на баща й Ж. П. вследствие настъпило на 7.09.2016 г. ПТП, над сумата от 4 000 лв., както и искането за освобождаване от разноски по делото, въззивният съд е съобразил, че дължимата държавна такса, изчислена въз основа на цената на иска – 200 000 лв., възлиза на 8 000 лв., като жалбоподателката следва да направи и разноски за експертизи във връзка с установяване причините за ПТП и претендираните вреди. Посочил е, че съгласно представената от страната декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК П. получава месечен доход в размер на 1 300 лв. и притежава жилище в [населено място] с декларирана площ от 29, 62 кв.м. Констатирал е въз основа декларираното от жалбоподателката и служебно изисканите справки, че П. е на 64 г., разведена, без данни за заболявания и задължения за предоставяне на издръжка на трети лица; притежава недвижим имот – жилище с площ 59, 24 кв. м. в [населено място], което не обитава, като по нейно признание и деклариран постоянен адрес живее в [населено място] повече от 10 години, без данни за заплащан наем. Съдът е съобразил, че според изготвена от БНБ справка П. е титуляр на три разплащателни сметки и един депозит с наличности към месец септември 2023 г. от 1 606, 29 лв. Установил е от справка за трудовите договори на ищцата молителка, че към момента на постановяване на въззивния акт тя не работи по регистриран трудов договор. С оглед декларираните от ищцата доходи и установените наличности по банковите й сметки, въззивният съд е приел, че жалбоподателката не разполага с необходимата сума за заплащане на дължимата държавна такса по предявения иск по чл. 45 ЗЗД. Като е взел предвид, че ищцата притежава недвижим имот, от който може да бъде реализиран доход чрез отдаването му под наем, респ. същият да послужи като обезпечение, и като е отчел декларираното от П. относно семейното й положение и здравословното й състояние, съдът е формирал извод, че са налице предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването на ищцата от дължимата държавна такса до сумата от 4 000 лв., а в останалата част – досежно освобождаването от държавна такса над посочената сума и от разноски искането й е неоснователно. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Първият и вторият въпрос от изложението на частната касационна жалбоподателка са свързани и са относими към решаващите изводи на въззивния съд за отсъствие на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването на частната жалбоподателка от задължението за внасяне на държавна такса над 4 000 лв. и от разноски, съответно отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Даденото от въззивния съд в обжалваното определение разрешение на поставените въпроси не противоречи на цитираната в изложението практика на ВКС, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Съгласно последователната практика на ВКС, намерила израз и в посочените от частната жалбоподателка актове, по молба на страната с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса и разноски въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановените задължения за внасяне на държавна такса и разноски по производството, включително недекларираните такива; преценката на имущественото състояние на молителя се прави към момента на подаване на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК, а не за минал период, като се съобразяват сигурните доходи, не и евентуалните, и само наличното в патримониума на молителя имущество. След изясняване на общото материално състояние на молителя и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и пълния размер на дължимата такса, съответно с разноските, които следва да се внесат и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането, за да ги заплати. В конкретния случай въззивният съд, като е съобразил цената на иска и дължимата държавна такса и е отчел, че по делото ще следва да се внесат и депозити за експертизи във връзка с доказването на фактите от значение за пораждане на спорното материално право, въз основа на декларираните от молителката обстоятелства и извършените служебни справки за притежавания от нея недвижим имот и влоговете й, е постановил обжалвания съдебен акт, без да допусне отклонение от практиката на ВКС. Съдът е взел предвид актуалното към момента на подаване и разглеждане на молбата за освобождаване от държавна такса и разноски имуществено състояние на молителката. В обжалваното определение е прието, че ищцата молител може да реализира граждански плодове от отдаването под наем на притежавания от нея недвижим имот в [населено място], тъй като живее в [населено място]. Наред с това преценката относно наличието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК решаващият състав е основал на декларираното от П., че има месечен доход от 1 300 лв., както и на обстоятелствата, че ищцата е на 64 години, разведена е, не дължи издръжка на трети лица, няма данни да й се налагат разходи във връзка със здравословното й състояние и има банков депозит от 1606, 29 лв. В този смисъл произнасянето на съда, че по делото не се установява молителката да няма достатъчно средства за заплащане държавната такса по делото за разликата над 4 000 лв. до общия дължим размер от 8 000 лв., като и на разноски по производството, не е мотивирано с предположения за евентуални доходи на молителката, а е основано на преценка на релевантните обстоятелства, визирани в разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК. Не съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК третият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Този въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и доколкото произнасянето с обжалваното определение е по частна жалба срещу отказ на първоинстанционния съд да освободи частната жалбоподателка ищца по делото от държавна такса и разноски на основание чл. 83, ал. 2 ГПК не би могъл да се приеме за значим за изхода на делото. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по ч. гр. д. № 347/2023 г. на Варненски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение