Определение № 998 от 09.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2315/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„ДаллБогг: Живот и здраве“ АД чрез юрисконсулт А. С. обжалва решение № 744 от 23.05.2022 г. по т.д. 3824/21 г., САС, ГК, в частта, с която след отмяна на отхвърлителното решение на първоинстанционния съд по иска с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, въззивният съд е присъдил за обезщетение за обезщетение за причинените на С. Д. неимуществени вреди, причинени му в пътно-транспортно произшествие на 30.04.2019 г., за разликата над 10 000 лв до присъдения размер от 34 000 лв., както и в частта за присъдените разноски.

Излага съображения за нарушение на материалния закон, конкретно чл. 52 от ЗЗД, на основание чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК.

Моли да се отмени решението за разликата над уважения размер на иска от 10 000 лв., в условията на евентуалност да се намали размера на присъденото застрахователно обезщетение, както и в частта за разноските.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания, съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на работоспособност на дадена личност като размера на неговите доходи, принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос за определен период от време в резултат от причинените му телесни увреждания при ПТП?

2. При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или да обсъди само някои от тях?

3. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 от ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението?

Счита, че по поставения правен въпрос, въззивният съд не е съобразил разрешенията съгласно задължителната и трайна практика на ВКС, като подробно обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Подробно излага съображения и се позовава на задължителната и трайна практика на ВКС.

Освен посоченото допълнително основание – чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК сочи и допълнително основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Обосновава основание за касационно обжалване, очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК.

С. Д. Д. чрез адв. С. К. Н., оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирано да обжалва решението в посочената част, както и в предвидения в чл. 283 от ГПК, срок.

За да отмени решението в обжалваната част и вместо това да присъди допълнително 20 000 лв, над присъдените от първоинстанционния съд 14 000 лв, въззивният съд е приел, че решението на първоинстанционния съд, не е било обжалвано, в частта относно присъдената сума от 10 000 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца С. Д. в пътно-транспортно произшествие, при което е приел за установено извършено противоправно деяние от водач на л.а. „Сузуки Лиана“, както и че застрахователят, на основание сключения договор за застраховка по риска „Гражданска отговорност“ отговаря спрямо третото увредено при настъпило пътно-транспортно произшествие, лице. Приемайки, че С. Д. е бил увреден, като е засегната телесната му цялост и от това е претърпял неимуществени вреди, е преценил, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, вр. чл. 52 от ЗЗД, че обезщетението следва да се определи по справедливост. Размерът на обезщетението е приет, че следва да бъде в размер на 40 000 лв.

Този конкретен размер на обезщетението е определен като е взет предвид начина на настъпване на вредите, конкретните увреждащи действия, извършени от деликвента. Прието е, че автомобилът се е движел в обратна посока на автобус, като при движението си е бутнал преминаващото зад спрелия автобус дете. Скоростта на л.а. е била 15-20 км/ч. От удара са причинени конкретни засягания на телесната цялост, здравето на детето. Прието е, че настъпилите увреждания са открито многофрагментарно счупване /епифизиолиза от 3-та степен на голям пищял, на лявата подбедрица в долната му част. Епифизиолиза от 1 степен на малкия пищял на лявата подбедрица. Съдът е съобразил проведеното лечение и неговия вид, периода на възстановяване, възрастта на пострадалия, причинените му неудобства и дискомфорт, прекъсване на социалните контакти. Конкретно е взето предвид, че ищецът, който към момента на увреждането е бил на 11 г., в период на растеж, е претърпял възстановителен период от 7 месеца. Възприето е заключението на вещото лице, че счупванията, като това при пострадалото дете-ищец, са по-сложни за лечение, отколкото при възрастни хора, тъй като се засяга растежния хрущял, растежа и вкостяването не са завършили. Прието е, че е извършена операция по спешност, открито наместване на големия пищял с поставяне на метална остеосинтеза, открито наместване на фрактура на малкия пищял и стабилизиране с тънък инструментален пирон. Лечението освен оперативно, болнично е продължило амбулаторно с контролни прегледи, с изписани болкоуспокояващи лекарства. Проведена е втора операция за отстраняване на металните остеосинтези. Последвал е 30-дневен период на възстановяване и след това рехабилитация. Въззивният съд е установил, че за целия период е търпял болки, интензивни от около 2 месеца, при счупването и до операциите. При възстановяването периодични болки, през следващите седмици, като при рехабилитацията са били също по-интензивни. През първите 6 месеца му е било забранено да стъпва на крака си. Следващите месеци, е изпитвал болки от накуцващата походка, поради скъсяване на крака, дължащо се на мускулна дистрофия от продължително обездвижване на крака и изоставане в растежа на крака. Прието е, че има трайни козметични дефекти, в областта на белезите от операции. Освен това, са изложени съображения за социалните и икономическите условия в страната, към момента на увреждането, израз, на които са нивата на застрахователно покритие, които към момента на увреждането 2019 г., са в размер на 10 420 млн. лв, независимо от броя на пострадалите лица, съгласно чл. 492, т. 1 от КЗ. Това е обобщило извода на съда, че следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди от пострадалото дете, следва да се определят в размер на 40 000 лв.

По отношение на възражението за съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, направено в срок, въззивният съд е приел, че с оглед установеното място на пътно-транспортното произшествие и установено от протокола за ПТП, пострадалият е пресичал на неустановено и необезопасено място улица, зад автобус, който е бил спрял на спирка на градския транспорт, като в близост на 25 м е имало пешеходна пътека, преди знака за автобусна спирка на кръстовището. Деликвентът не е имал видимост към пешеходеца, тъй като е била нарушена от автобуса и пешеходецът е станал видим когато се е появил зад задния габарит на автобуса. Автомобилът е изминал до удара едва 0,5 м. В момента на удара, автомобилът се е движел със скорост 15-20 км/ч. Според въззивния съд, ударът би бил предотвратим, ако детето, на 11 г, като пешеходец би пресякло не пешеходната пътека, а в случай, че преминава зад автобуса, в нарушение на правилата за движение, да изчака и да осигури видимост след излизане от линията на автобуса и се огледа за приближаващи автомобили. Водачът на автомобила, който дължи професионална грижа, тъй като извършва дейност, източник на повишена опасност, е следвало с повишено внимание да преминава покрай спрял автобус, в близост до спирка и да прецени, че е възможно да има пешеходци, включително неправилно пресичащи, макар и да са в другата лента за движение, разстоянията са много малки, 5 м е ширината на платното и 40-50 см отстоянието до автобуса. Приел е, че движението е следвало да е със скорост от 5 км/ч при тези параметри на движение. Не бил съобразил и преминаването покрай училище. Така е направено заключение, че не е управлявал автомобила със съобразена скорост съобразно условията на пътя, което е довело до нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Съпоставени, извършените обективни действия от детето и противоправното поведение на водача на автомобила, съобразявайки нарушенията и поведението и на двамата участници в произшествието, въззивният съд е достигнал до извод, че детето е допринесло за настъпване на увреждането, като е преценено, че обемът е 15 %. Именно поради установения принос, е намалено определеното обезщетение с 15 % или със сумата от 6000 лв. Така е преценено, че сумата, дължима от застрахователя, като обезпечаващ отговорността на водача на лекия автомобил е в размер на 34 000 лв, 14 000 лв, присъдени от първоинстанционния съд и поради това допълнително са присъдени от въззивния съд още 20 000 лв.

Допускането на касационно обжалване се извършва при предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК.

По отношение на посоченото основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане касационно обжалване, очевидна неправилност на въззивното съдебно решение, настоящият съдебен състав намира, че не е налице. Посоченото основание не се разкрива, тъй като от мотивите на въззивното съдебно решение не се установява постановяването му при приложение на особено съществено нарушение на материалния закон, като приложена несъществуваща правна норма или в противния на действителния й смисъл, както и не се установяват противоречия в мотивите, нарушение на формалната логика или на опитните правила, които да обосновават извод за явна необоснованост на въззивното съдебно решение. Също така не се установява от мотивите на решението съществено процесуално нарушение, което да е довело до очевидна неправилност на въззивното съдебно решение.

По отношение на първия поставен правен въпрос следва да се посочи, че изобщо не кореспондира с конкретния предмет поделото. Правният въпрос относно това кои са обективните факти и обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид, за да определи обезщетение за причинените на увреденото лице неимуществени вреди е включен в предмета на делото. Но с оглед причинените вреди на малолетно дете, не може да се приеме, че сочените характеристики са от значение за разрешаване на спора по делото. Поради това поставеният правен въпрос не обосновава общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на втория правен въпрос, следва да се посочи, че с него касаторът е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване. Правният въпрос относно това кои са критериите, които съдът следва да посочи, респ. кои са фактите, които трябва да вземе предвид, за да определи икономическия еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, съобразно чл. 52 от ЗЗД, приложима и спрямо застрахователя, като гарант на отговорността на деликвента при пътно-транспортно произшествие, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, представлява общо основание за допускане касационно обжалване. По отношение на този правен въпрос, съдът не се е отклонил от задължителната практика на ВС – ППВС 4/68, както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения. Преценката за точния размер на обезщетението за неимуществени вреди, се прави въз основа на конкретно установените факти и е свързана с правилността на съдебното решение. Поради това не може да се обсъжда по реда на чл. 288 от ГПК. В случая, съдът е взел предвид, както бе посочено вече, начина на извършване на деянието, възрастта на пострадалия, настъпилите телесни увреждания, преживените болки към момента на произшествието и впоследствие в лечебния период, периода на лечение, останалите недъзи, дори и преодолими и козметични дефекти. Настъпилото възстановяване във функциите на крака, макар и с накуцване. Всички тези факти са от значение съобразно посоченото в ППВС 4/68 г. Въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС, израз на която са и посочените от касатора съдебни решения на ВКС, както и множество други, съдебно известни. Посоченият въпрос относно точния размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди засяга преценка на конкретно установените факти и е свързан с правилността на съдебното решение.

По отношение на третия поставен правен въпрос, също е включен в предмета на делото, така както бе посочен. Изходът на спора е обуславящ от посочения правен въпрос. Разрешението, дадено от въззивния съд, е в съответствие с трайната практика на ВКС, израз на която са множество решения, сред които решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. Следователно не е налице соченото от касатора допълнително основание, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По отношение на посоченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, следва да се посочи, че по посочените правни въпроси 1 и 2 има трайна практика на ВКС, което изключва наличието на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Липсват изложени мотиви, налагащи изоставяне на трайната практика на ВКС по отношение на посочените основания за допускане касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България