Определение № 3304 от 27.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4217/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. И. С. от [населено място], общ. П., срещу въззивно решение № 194 от 24.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 99/2023 г. на Пернишкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260180 от 15.07.2022 г., допълнено с решение № 260189 от 07.09.2022 г., постановени по гр. д. № 6255/2020 г. на Пернишкия районен съд, с което е признато за установено по отношение на касатора, че А. И. И. и Д. Х. В.-И. са собственици на УПИ *-* в кв. 101 по плана за регулация и застрояване на [населено място], [община], утвърден със заповед № 2070/17.11.2000 г., при граници: от североизток-улица, от югоизток- УПИ *-*, от югозапад -УПИ *-* и от северозапад- УПИ *-*, и ответникът е осъден да им предаде владението на имота на основание чл. 108 ЗС. По делото е установено, че с договор от 16.01.1986 г., сключен между председателя на Първи РНС и Е. С. И. на основание заповед № 23/16.01.1986 г. съгласно чл. 13 ЗС, на последната е отстъпено правото на строеж върху държавно урегулирано място – парцел * в кв. 3б по плана на [населено място], Пернишки окръг, с площ от 410 кв. м, на стойност от 1353 лв., която сума е заплатена в ДСК [населено място] по специална сметка на фонд „Жилищно строителство“. С нот. акт № 44/18.02.1991 г. Е. С. И. е продала на сина си А. И. И. учреденото в нейна полза право да построи вилна постройка в посоченото дворно място. Процесният УПИ *-* в кв. 101 по плана на [населено място] от 2000 г. е идентичен с УПИ * в кв. 3б по плана от 1961 г. Ищецът в първоинстанционното производство А. И. И. се легитимира като собственик на процесния имот по силата на договор за покупко-продажба на недвижим имот - частна общинска собственост от 30.11.2005 г., сключен по реда на чл. 35, ал. 5 ЗОС и § 3 от ПЗР на ПМС 235/27.09.1996 г. С решение № 1577 от 16.01.2007 г. на ОСЗГ – Перник на наследниците на М. Х. Б. са признати и възстановени в стари реални граници нива с площ от 1,243 дка, девета категория, находяща се в землището на [населено място], м. „Ч.“, представляваща част от имот № *, при граници /съседи/: парцел *-*, * – *, * – *, [улица] и част от парцел * -* в кв. 100, и пасище от 2,100 дка, девета категория, находящо се в землището на [населено място], м. „Ч.“. С нот. акт № 36/17.05.2018 г. М. Т. Б. и Е. Т. Г. са признати за собственици на основание наследство и давностно владение на недвижим имот, представляващ УПИ *-* в кв. 101 по плана на [населено място], утвърден със заповед № 2070/17.11.2000 г., с площ от 492 кв. м, а с договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 2/03.08.2018 г., същите са продали имота на ответника И. И. С.. От свидетелските показания на първата група свидетели е установено, че ищецът е посещавал имота си няколко пъти в година и е поддържал същия от преди повече от двадесет години, както и че бил ограден от него. Той е поставил в имота фургон, който е бил електро и водоснабден, и в него е имало маса, столове, кухня, както и инструменти. През 2018 г. фургонът е премахнат. Втората група свидетели на ответника са посочили, че имотът никога не е обработван от ТКЗС, а е бил изоставен и в него не могло да се влезе от обилната растителност. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че по време на брака си ищците А. И. И. и Д. Х. В.-И. са придобили правото на собственост върху процесния недвижим имот в режим на съпружеска имуществена общност по силата на сключения по реда на чл. 35, ал. 5 ЗОС и § 3 ПЗР на ПМС № 235/27.09.1996 г. (отм.) договор за покупко-продажба от 30.11.2005 г., вписан на 23.02.2006 г. Договорът е сключен въз основа на законосъобразна заповед за продажба на имота - частна общинска собственост, поради което същият е действителен и е породил целените правни последици, като ищците са осъществявали владение върху закупения от тях имот още от момента на учредяване правото на строеж на първия от тях. Изложени са съображения, че имотът не е бил обобществен чрез включването му в ТКЗС и за него не могат да бъдат налице предпоставките на земеделската реституция. Реституционното решение не се полза с материална доказателствена сила на документ, установяващ право на собственост на праводателя на ответника по отношение на спорния имот. Възстановяването на земеделска земя в реални граници (стари или нови) е недопустимо при наличие на сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот частна общинска собственост, още повече, че реституираната на праводателите на ответника нива от 1,243 дка се намира в кв. 100, при посочени съседи /процесният имот е в кв.101/. Направен е извод, че ответникът не е установил да е носител на свои права по отношение на процесния имот, които могат да бъдат противопоставени на тези на ищците. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи мотиви за тях, както и следва ли да направи анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, в рамките на наведените в жалбата доводи; 2. Приложими ли са разпоредбите на ПМС № 235/1996 г. – пар. 1, 2 и 3 от същото, при условие че приобретателите на право на строеж не са реализирали учреденото им право в определения от закона срок, и може ли да бъде закупена земята, върху която е учредено правото на строеж, без върху нея да има изградена постройка или дори да е започната такава, както и актовете по закупуване на празен парцел, върху който е учредено право на строеж, могат ли да породят правно действие, или същите са нищожни по смисъла на закона; 3. Пречка ли е за извършване на земеделска реституция предоставянето на трети лица на вещни права върху земеделски недвижими имоти с актове на ТКЗС, ДЗС или създадени въз основа на тях селскостопански организации или от други държавни, или общински органи, върху имотите, предоставени с такива актове, които са незастроени. Ответниците по жалбата А. И. И. и Д. Х. В. – И., са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Третото лице-помагач Община Перник е депозирало писмен отговор, в който се поддържа становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По първия поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно да остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Несъгласието на касатора с крайния резултат от въззивната проверка и изложените в тази връзка аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не са предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК. По отношение на втория поставен въпрос не е налице противоречие с посоченото от касатора решение № 307 от 13.03.2019 г. по гр. д. № 3844/2017 г. на ВКС, IV г. о., отнасящо се до хипотеза, при която продажбата на държавна земя, върху която е учредено право на строеж, е продадена на трето лице по реда на ПМС № 235/1996 г., а не на суперфициара, като е прието, че легитимирани да закупят държавна земя по реда на постановлението във всички хипотези, уредени по § 1, 2 и 3, са само посочените в постановлението субекти - притежатели на право на строеж върху държавна земя, но не и че е необходимо сградата да е била построена поне в груб строеж в хипотезата на § 3 ПЗР на ПМС № 235/1996 г. (отм.), даваща право на лицата, придобили право на строеж върху държавна или общинска земя, да придобият правото на собственост върху земята по пазарни цени, когато не са налице обстоятелствата и не са изпълнени всички условия, посочени в § 1 и 2. В допълнение следва да се отбележи, че въпросът е поставен във връзка с довода на касатора, че към момента на продажбата на имота учреденото в полза на ищците право на строеж не е съществувало, тъй като е било погасено по давност автоматично по силата на закона поради неупражняването му в срок от пет години, което не съответства на установената практика на ВКС, според която давността не се прилага служебно и самото изтичане на давностния срок не води до автоматично погасяване на правото на строеж, а е необходимо позоваване за това от собственика на земята, каквото в случая към момента на нейната продажба не е налице. Последният въпрос сам по себе си не е формирал решаващите доводи на въззивния съд за основателност на иска, който е приел не само че продажбата на имота от общината на ищците е пречка за неговата реституция, но и че реституираният на праводателите на касатора имот се намира в друг квартал, т. е. че този и процесният имот не са идентични, като относно това съображение на съда правен въпрос не е поставен. В тази връзка следва да се отбележи, че при продажбата на процесния имот те са се легитимирали като негови собственици по силата на издаден преди това в тяхна полза нотариален акт по обстоятелствена проверка, а не въз основа на решението за реституция, имащо силата на констативен нотариален акт. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, а и сочената в изложението практика на ВКС – т. 2 от ТР № 6/2006 г. на ОСГК и решение № 60082 от 02.08.2021 г. по гр. д. № 3642/2020 г., І г. о., е неотносима към настоящия случай, при който продажбата на процесния имот е извършена през 2005 г., към който момент и самият касатор твърди, че той е бил частна общинска собственост. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът И. И. С. следва да заплати на ответниците по жалбата А. И. И. и Д. Х. В. – И. сумата 1200 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,