Определение № 50330 от 15.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 75/2022 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищците С. В. и А. В. и насрещна касационна жалба на ответника „Евроинс“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ищците оспорват насрещната касационна жалба, ответникът не изразява становище. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Произнасяйки се по жалби на двете страни, въззивният съд е намерил предявените частични искове по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за частично основателни, поради което след частична отмяна на първоинстанционното решение е намалил присъдените в полза на ищците обезщетения за неимуществени вреди до размер на по 119 000 лв. за всеки от ищците. За да постанови решението си, съдът е приел, че съобразно предмета на жалбите и изложените в тях оплаквания спорът във въззивното производство е концентриран върху размера на обезщетенията във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД и върху наличието на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД от страна на пострадалия. Приел е от правна страна за справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетенията от по 170 000 лв., като е съобразил родствената връзка между ищците и починалия пострадал – техен син, възрастта му към момента на произшествието (15 години), съществувалата между тях дълбока емоционална връзка, отражението на смъртта на пострадалия върху психическото състояние на ищците при отчитане и на последиците от смъртта на дъщеря им няколко години по-рано, прието за непреодолимо и пожизнено, както и икономическата обстановка в страната към момента на произшествието. Във връзка с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е намерил за основателни част от възраженията на ответника, а именно че пострадалият, като водач на мотоциклет, се е движил с несъобразена скорост, както и че излизайки от черен път на път с настилка, не е пропуснал движещия се по пътя с настилка трактор. След съпоставка на допуснатите от пострадалия нарушения, приети за намиращи се в пряка причинна връзка с настъпването на произшествието, с установените по реда на чл. 300 ГПК нарушения на правилата за движение, извършени от другия водач, а именно че при възникнала опасност за движението не е намалил скоростта, респ. спрял при необходимост, съдът е намерил, че приносът на пострадалия за настъпване на произшествието, респ. увреждането, е в размер на 30 %, съответно на което и на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е намалил размера на дължимите обезщетения. Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Във връзка с размера на присъдените обезщетения се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1) ако два съдебни състава имат абсолютно различни критерии за справедливост, трябва ли второинстанционният съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали огромното различие и предпоставят намаление на обезщетението и трябва ли тези факти да са от кръга на задължителните и вярно ценени, за правилно определяне размера на обезщетението и да са отрицателни – доказващи предпоставки за определяне на по-ниско такова; 2) процесуалноправния въпрос за дължимото от въззивната инстанция мотивиране и излагане на съображения при отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществените вреди в обжалвания – чл. 269, изречение второ ГПК размер и за необходимост за преценка съответствието на решението на САС със задължителната за него практика по т. 1 на чл. 280 ГПК; 3) възпроизвеждането на релевантните факти и обстоятелства и посочването на размера на обезщетението дължимо от застрахователя или от другите субекти, дължащи плащане по КЗ, изчерпва ли задължението за излагане на мотиви или е необходимо да се обосноват и изложат съображенията, формирали вътрешното убеждение за неоснователност на претенцията и за отхвърлянето на иска за обезщетяването на неимуществените вреди, защото изводът за размера им е винаги резултат на конкретна преценка на специфични явления и различни данни във всеки отделен случай са релевантни за определянето му; 4) ако намаляването на обезщетението се обосновава с неотносими и неверни обстоятелства – в случая нивата на застрахователно покритие към 2014 г., които са същите и към момента, предвид задължителната съдебна практика, за фактите и обстоятелството, имащи значение за правилно приложение принципа на справедливост – ППВС № 4/68 г., налице ли е мотивиране и излагане на относими и верни съображения относно правилно приложение на принципа на справедливост; 5) понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД свързано ли е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението и липсата на изложение на правни аргументи, с оглед указанията на т. 11 на ППВС № 4/68 г., представлява ли отменително основание; 6) допустимо ли е прилагане на принципа за справедливост въз основа на субективното виждане на съда за справедливост, което не може да бъде проверено, тъй като не е обосновано и не почива на приетите за доказани от съда обективни факти и обстоятелства, свързани със задължителните критерии; субективното виждане на съда представлява ли критерий за правилно приложение на принципа на справедливост – след като правилното приложение на принципа на справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, изисква съобразяване на конкретно посочени критерии и относими такива и съответно определяне размера/намаляването на обезщетението може ли да бъде обосновано с други критерии и субективни преценки, различни от задължителните такива; 7) как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценяват и съобразяват, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 8) длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания на ищците и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите; 9) длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68 г.; 10) длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално възпроизвеждане на свидетелски показания и позоваване на част от задължителните критерии, без да са преценени в тяхната съвкупност и значимост; 11) за да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите; 12) длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив“ еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране на загубеното“, както е направено в обжалваното решение; 13) релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2014 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това; 14) следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно установените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия; 15) общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно през 2014 г. предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди; 16) нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия – освен ако към средата на 2017 г. няма някакви специфични изисквания и има ли такива. Във връзка с приетото от въззивния съд съпричиняване се поддържа наличие на явна необоснованост на въззивното решение по отношение на извода за причинна връзка между скоростта на движение на пострадалия и неизпълнението на задължението му да пропусне движещия се по пътя с настилка трактор, от една страна, и произшествието. Поддържа се и произнасяне в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 17) длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване; при главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване – т. е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест; 18) може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразното определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта; 19) дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици; 20) трябва ли приносът да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, в резултат на което е настъпил вредоносният резултат, както и да се доказан, а не хипотетично предполагаем – може ли приносът да е хипотетично предполагаем. Първата група въпроси в обобщение се отнасят до процесуалните действия и материалните предпоставки, които следва да съобрази или извърши съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД, а втората група – до предпоставките за приложение на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Същите обаче не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да са от правно естество и да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Всички поставени въпроси в действителност изразяват несъгласието на жалбоподателите с правните изводи на въззивния съд относно размера на определеното съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетение и относно приноса на пострадалия за настъпването на вредата, както и с обуславящите ги фактически изводи. Поради това, като отнасящи се до правилността на въззивното решение, така поставените въпроси не представляват основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК, а оплаквания (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК), които са извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Независимо от това не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед установените от въззивния съд обстоятелства и формираните въз основа на тях правни изводи не се констатира твърдяното противоречие с посочената от жалбоподателите практика на ВКС. В разрез с тезата на жалбоподателите съдът е изложил мотиви относно съобразените от него обстоятелства и правното им значение за преценката относно справедливия размер на обезщетението, както и относно извършените от пострадалия нарушения на правилата за движение, причинната връзка между тях и вредата и степента на този принос. По отношение на въпросите от четвърти до шести, по които се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, също не е налице предвидената в тази разпоредба специална предпоставка. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Извън общото позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, конкретни аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване на посоченото основание. Накрая, не се установява и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с оглед оплакването за явна необоснованост на изводите на въззивния съд по отношение на приноса на пострадалия. Съгласно установената последователна практика на ВКС очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към изложеното оплакване, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл, доколкото същото нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Изложените оплаквания се свеждат до оспорване на правилността на извършения от въззивния съд анализ на събраните в тази насока доказателства, направените фактически изводи и основаните върху тях правни изводи, което представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не може да обоснове допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба на ответника не подлежи на разглеждане. С тези мотиви съдът