Определение № 626 от 11.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1425/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Г. С. срещу решение рег.№ 3 от 22.01.2024 г. по в.гр.д.№ 591 от 2024 г. на Сливенския окръжен съд, първи въззивен граждански състав, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 745 от 14.08.2024 г. по гр.д.№ 3637 от 2023 г. на Сливенския районен съд, I състав за уважаване на следните предявени от Д. С. Д. и Д. Д. Д. срещу И. Г. С. искове:

• с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото на собственост на ищците и осъждане на ответника да им предаде част с площ от 105 кв.м. от следния имот: 2300/2637 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор * по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], находящ се в местността „О. с.“- С., която площ от 105 кв.м. се намира между вътрешната регулационна линия на имоти с идентификатори * и *** и е изчертана с червен цвят на комбинираната скица към заключението на в.л.инж.Т.Т., представляваща неразделна част от решението и

• с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответника да премахне изградената от него фактическа ограда между имоти с идентификатори * и *, с която навлиза в имота на ищците по начина, очертан от в.л.инж.Т.Т. с червен цвят на изготвената от него комбинирана скица.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. От представеното от касатора изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК настоящият състав извежда и уточнява следните правни въпроси:

1. Съществува ли правна възможност за придобиване по давност на идеална част от недвижим имот при осъществявано владение върху реална част от този имот ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение със следните решения на ВС и ВКС: решение № 672 от 03.04.1976 г. по гр.д.№ 329 от 1976 г. на ВС, ГК, I г.о., решение № 325 от 23.04.1993 г. по гр.д.№ 963 от 1992 г. на ВС, ГК, I г.о., определение № 627 от 08.07.2009 г. по гр.д.№ 188 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 176 от 15.03.2010 г. по гр.д.№ 3057 от 2008 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 599 от 26.07.2010 г. по гр.д.№ 766 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд, дори и когато препраща към мотивите на първоистанционното решение по реда на чл.272 ГПК, да изложи мотиви, в които да обсъди подробно и убедително всички доводи и възражения на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение със следните постановления и решения на ВС и ВКС: ППВС № 1 от 1953 г., ППВС № 1 от 1965 г., ППВС № 1 от 1985 г., т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 134 от 30.12.2013 г. по търг.д.№ 34 от 2013 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по гр.д.№ 823 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д.№ 1413 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр.д.№ 826 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни факти и обстоятелства за установени, а други- за неосъществили се? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение със следните решения на ВКС: решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 513 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 281 от 11.12.2014 г. по гр.д.№ 3219 от 2014 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 1488 от 08.11.1999 г. по гр.д.№ 814 от 1999 г. на ВКС.

В писмен отговор от 19.03.2025 г. ответниците Д. С. Д. и Д. Д. Д. оспорват касационната жалба. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да им се присъдят направените разноски по делото пред ВКС.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост върху недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

По наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване: За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение по предявените искове по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС, въззивният съд е посочил, че изцяло споделя фактическите констатации на първоинстанционния съд, като пълни, обективни и намиращи подкрепа в доказателствения материал, поради което на основание чл.272 ГПК е препратил към тях.

По иска с правно основание чл.108 ЗС съдът е приел, че ищците Д. и Д. Д. са собственици при условията на СИО на поземлен имот с идентификатор * /имот със стар идентификатор */ от 19.10.2020 г., когато Д. Д. го закупили от Г. Д. Ч.. Последната го е придобила още през 2006 г. Посочил е, че нямало съмнение относно пълната идентичност между имоти с идентификатори * и стар *, предвид посоченото в скицата и удостоверението, издадени от СГКК- Сливен. Приел е и че имотът е урегулиран и с разрешение за строеж от № 468 от 22.11.2021 г. на ищците е разрешено да построят в него масивна жилищна сграда.

Относно правата на ответника И. Г. С. е прието, че той е собственик на 2300/2637 ид.ч. от съседния имот с идентификатор * от 08.12.2017 г. по силата на два нотариални акта за прехвърлянето му от „Екоенерджи“ ООД. Дружеството от своя страна е придобило собствеността върху този имот на основание постановление за възлагане от 28.03.2017 г. В периода от 2012 г. до 2017 г. имотът е бил държавна собственост в резултат на производство по чл.28 от ЗДПДИППД срещу Х. Г. С. /брат на ответника/. Последният бил закупил този имот /2300/2637 ид.ч. от ПИ с идентификатор */ през 2003 г., а с договор за продажба от 2009 г. го е прехвърлил на Г. И. С., но по реда на ЗОПДИППД със съдебно решение от 21.03.2012 г. сделката е била обявена за недействителна по отношение на Държавата и имотът е отнет в нейна полза.

По отношение на спорните 105 кв.м. въззивният съд е приел, че те се намират по протежението на общата вътрешно регулационна граница между двата имота и че в кадастралната карта неправилно са били заснети като част от имота на ответника /тъй като от заключението на приетата съдебно-техническа експертиза се установявало, че имотната граница между двата имота съвпадала с регулационната линия, а кадастралната граница била по линията на изградената между двата имота масивна ограда, която навлизала в имота на ищците/. Посочено е, че спорът за собственост на тази част от имота между праводателите на ищците и на ответника Г. Д. Ч. и Х. Г. С. е бил разрешен със сила на пресъдено нещо още през 2009 г.- с решение № 85 от 17.03.2009 г. по гр.д.№ 1312 от 2007 г. на Сливенския районен съд, с което е било прието, че спорните кв.м. са собственост на Г. Ч. и Х. С. е осъден да премахне изградената между съседните им имоти ограда /оградата, която е предмет на спора по настоящото дело и за която е установено, че е била изградена през 2000-2001 г., без строително разрешение/. Решението по това дело обаче не е било изпълнено. Доколкото страните по двете дела не били тъждествени, съдът е приел, че не се касае за решен със сила на пресъдено нещо спор за собственост между ищците и ответника по настоящото дело.

Относно допустимостта на иска за реална част от имот, който е заснет неправилно в кадастралната карта в границите на друг имот, съдът се е позовал на приетото в Тълкувателно решение № 8/2014 г. от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС.

По направеното от ответника възражение за придобиване на спорните 105 кв.м. на основание давностно владение, съдът е приел, че тъй като ответникът е установил владение върху процесните 105 кв.м. след придобиването на идеални части от съседния имот с нотариалните актове от 08.12.2017 г., то дори и да е упражнявал недобросъвестно владение върху тях, до предявяването на иска на 12.09.2023 г. не са изминали 10 години и съответно не ги е придобил по давност на основание чл.79, ал.1 ЗС. Според съда, ответникът не би могъл да придобие имота и на основание чл.79, ал.2 ЗС- по кратката 5-годишна давност, тъй като не е добросъвестен владелец на спорните 105 кв.м. /не е придобил тези 105 кв.м. на основание, годно да го направи собственик, тъй като в двата нотариални акта, с които се легитимира, спорните 105 кв.м. не са били включени/.

По позоваването на ответника на присъединено от неговите праводатели владение, съдът е приел, че ответникът не е подкрепил с надлежни, убедителни и несъмнени доказателства тезата си, че неговите праводатели са владяли спорните 105 кв.м. Не било доказано и твърдението му, че оградата, чрез която тези кв.м. от имота на ищците са били присъединени към имота на праводателя на ответника, е била изградена през 2000-2001 г. законно и със съгласието на тогавашния собственик на имота на ищците /имот с идентификатор ***/. Напротив, било установено, че оградата е била изградена без разрешение за строеж /което било констатирано в заключението на приетата съдебно- техническа експертиза/, въпреки съществуващото към онзи момент законово изискване в чл.225, ал.1 ППЗТСУ /отм./, а наличието на дадена строителна линия и съгласието на собственика не можело да санира този порок. Още повече, че при строежа на оградата не били спазени изискванията за построяването й. Съдът е приел, че свидетелските показания, касаещи представата на свидетелите за действащата тогава правна уредба за построяване на ограда, не следва да бъдат ценени. Тези показания следвало да бъдат кредитирани само в частта им, установяваща факта на изграждане на оградата и точния момент на това изграждане. Съдът е посочил, че не кредитира и показанията на свидетелите, че тогавашният собственик на имота на ищците /възрастен мъж/ присъствал и одобрил действията по построяването на оградата, тъй като тези показания били лишени от конкретика и не можели категорично да се отправят към точно определено лице, за да се приеме, че касаят именно тогавашния носител на правото на собственост на имота на ищците.

Освен това, нямало доказателства, че праводателите на ответника са владяли спорните 105 кв.м. Дори и да се приемело обаче, че от момента на изграждането на оградата през 2001 г. праводател на ответника е установил владение върху спорните 105 кв.м., 10-годишният срок по чл.79, ал.1 ЗС не е изтекъл, а е бил прекъснат с предявяването на иска по гр.д.№ 1312 от 2007 г. на Сливенския районен съд. Тъй като този иск е бил уважен, нова придобивна давност е можела да започне да тече едва след влизане в сила на решението по това дело през 2009 г. За периода след 2009 г., съдът е посочил, че тъй като се касаело за имоти в урбанизирана територия, то приложим бил чл.200 ЗУТ, който определял при какви условия реална част от поземлен имот в границите на населените места може да се придобива по давност. В конкретния случай тези условия не били налице, тъй като спорните 105 кв.м. не отговаряли на изискванията на чл.19 ЗУТ за минимални размери за образуване на самостоятелен УПИ и не можели да бъдат валидно присъединени към съседен имот на основание чл.200, ал.2 ЗУТ /тъй като тази алинея от закона касаела само неурегулирани до този момент поземлени имоти, каквито процесните не са/.

С оглед основателността на иска по чл.108 ЗС за процесните 105 кв.м., съдът е приел, че е основателен и искът по чл.109 ЗС за осъждане на ответника да премахне изградената между двата имота ограда, чрез която спорните 105 кв.м. от имота на ищците са били присъединени към неговия имот.

Предвид мотивите на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Сливенския окръжен съд, поради следното:

1. Първият поставен от касатора в изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос /Съществува ли правна възможност за придобиване по давност на идеална част от недвижим имот при осъществявано владение върху реална част от този имот ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: Въпросът е напълно неотносим към конкретното дело, по което в преклузивния срок по чл.133 ГПК /с отговора на исковата молба/ ответникът не е направил възражение за придобиване на ид.ч. от процесния имот като последица от осъществявано владение върху реална част от същия имот. Напротив, в отговора на исковата молба е заявено възражение за придобиване по давност на процесната реална част от имота на ищците с площ от 105 кв.м. Поради това и въззивният съд въобще не се е произнасял по въпроса дали владението на ответника и неговите праводатели върху спорната реална част от имота на ищцата би могло да доведе до придобиване на собственост на основание чл.79 ЗС върху съответна идеална част от имота.

Дори и да се приеме, че при направено възражение за придобиване на реална част от имота по давност съдът е бил длъжен да се произнесе дали владението върху реална част от имота води до придобиване на съответна идеална част от него, ВКС приема, че пак не е налице посоченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по този въпрос, поради следното: Посочените от касатора решения на ВС и ВКС касаят придобиване по давност на идеална част /след владение върху реална част/ от сграда, а не от поземлен имот. По отношение на поземлените имоти в границите на населените места /каквито са имотите на ищците и на ответника по настоящото дело/ обаче практиката на ВКС и ВС е последователна в смисъл, че владението върху реална част от такъв имот може да доведе до придобиване на собствеността върху съответна идеална част от него, само ако изискуемият от закона срок на владение е изтекъл до влизане в сила на ЗТСУ от 1973 г. /отм./. Това е така, тъй като само в този закон се съдържа правна норма, която предвижда такава фикция- чл.181, ал.3 ПЗР на ЗТСУ /отм./. В този смисъл е последователната практика на ВКС по чл.290 ГПК, например решение № 185 от 01.03.2010 г. по гр.д.№ 280 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 348 от 21.04.2010 г. по гр.д.№ 4131 от 2008 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 55 от 14.04.2014 г. по гр.д.№ 12 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 3 от 19.07.2021 г. по гр.д.№ 1869 от 2020 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 50048 от 03.10.2023 г. по гр.д.№ 1445 от 2022 г. на ВКС, ГК, I г.о. и др. А в конкретния случай при твърдение на ответника, че праводателят му е установил владение върху спорните 105 кв.м. през 2000- 2001 г. /когато е била построена оградата между двата имота/, дори и да се докаже, че такова владение е упражнявано в продължение на изискуемите от ЗС срокове, няма възможност владението върху реалната част от имота да доведе до придобиване на съответна идеална част от този имот.

2. По втория поставен въпрос /Длъжен ли е въззивният съд, дори и когато препраща към мотивите на първоистанционното решение по реда на чл.272 ГПК, да изложи мотиви, в които да обсъди подробно и убедително всички доводи и възражения на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство ?/ не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационното обжалване- чл.280, ал.1, т.1 ГПК: Няма противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, включително посочената от касатора. Напротив, напълно в съответствие с тази практика, въззивният съд, въпреки че по реда на чл.272 ГПК е препратил към фактическите изводи на първоинстанционния съд, е изложил подробни и обосновани собствени мотиви по съществото на спора, включително по всички доводи и възражения на страните, съдържащи се във въззивната жалба и в отговора към нея, които са относими съгласно чл.269 ГПК към предмета на въззивното производство.

Следва да се посочи, че по съдържащото се във въззивната жалба възражение за придобиване по давност на идеална, а не реална част от имота /105/2020 ид.ч. от имота, поради осъществявано владение върху реална част с площ от 105 кв.м./, въззивният съд не е дължал произнасяне, тъй като това възражение е било преклудирано /то е било направено след изтичане на преклузивния срок по чл.133 ГПК, за първи път едва във въззивната жалба/ и като такова не е било част от предмета на въззивното производство. Поради това непроизнасянето на въззивния съд по това възражение не е в противоречие с практиката на ВКС относно задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доводи и възражения, съдържащи се във въззивната жалба, в рамките на предмета на въззивното производство.

Дори и да се приеме, че при направено възражение за придобиване на реална част от имота по давност съдът е бил длъжен да се произнесе дали владението върху тази реална част води до придобиване на съответна идеална част от имота, ВКС приема, че пак не е налице посоченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по този въпрос, поради следното: Както бе изложено във връзка с първия поставен от касатора въпрос, касае се за възражение за давност, което е напълно неоснователно /доколкото твърдението на ответника е за установено едва през 2000- 2001 г. владение и за изтекъл срок на владението при действието на ЗУТ, а не преди влизане в сила на ЗТСУ /отм.//, поради което липсата на произнасяне на въззивния съд по това възражение не се е отразило на правилността на постановеното решение, в което е прието, че възражението за придобиване по давност на спорния имот е неоснователно. В този смисъл непроизнасянето на съда по този въпрос не представлява съществено процесуално нарушение и съответно не би могло да е основание за отмяна на въззивното решение. Тоест, непроизнасянето на въззивния съд по този въпрос не е от значение за изхода на делото, поради което и съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС въпросът не би могъл да обуслови допускане на касационното обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

3. Няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС и по третия поставен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни факти и обстоятелства за установени, а други- за неосъществили се? Напълно в съответствие с практиката на ВКС по този въпрос, въззивният съд е препратил към фактическите изводи на първоинстанционния съд, но мотивирайки правните си изводи, е посочил въз основа на какви доказателства приета определени факти и обстоятелства за установени, кои от доказателствата кредитира, кои- не и по какви съображения.

4. Не е налице и соченото от касатора основание на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението. За да се приеме, че е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗУТ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

5. Не са налице и останалите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Сливенския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Сливенския окръжен съд не следва да се допуска.

Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение за процесуалното им представителство по делото на ВКС в размер на 700 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 06.03.2025 г. Предвид смяната на официалната валута, считано от 01.01.2026 г., присъжданата с настоящото определение парична сума следва да се превалутира според правилата на чл.11-13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България- на 357,90 евро.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение,