Определение № 447 от 26.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 729/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Г. А. Д. ЕГН: [ЕГН] срещу решение №58 /30.01.2023 г., постановено от Софийски окръжен съд по т.д. № 677/22, по описа на същия с което е потвърдено първоинстанционното решение №82/30.05.2022 г., постановено по гр.д.№ 55/2021 год. на РС-гр. С., с което е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД съществуването на вземанията на „Първа инвестиционна банка” АД, [населено място] ЕИК[ЕИК] към ответника, за които е издадена заповед № 63/02.03.2020 год. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр. дело № 121/2020 год. по описа на РС-Сливница, както следва: за сумата 5000 лева – главница, представляваща неизплатено задължение по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на кредитен лимит /овърдрафт/ по разплащателна сметка № 51РКО-В-0423/02.10.2007 год., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 28.02.2020 год. по чл. 417 от ГПК до окончателното изплащане на сумите; сумата 2 798,24 лева – договорна лихва за периода 20.03.2017 год. – 05.02.2020 год.; сумата 30,59 лева – законна лихва върху главницата за периода 06.02.2020 год. – 28.02.2020 год.; сумата 60 лева – разноски за връчване на покана за предсрочна изискуемост. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие с практика на ВКС по чл.290 ГПК – основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба в писмен отговор от процесуалния си представител изразява становище за нейната неоснователност и за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и искът е с цена над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното: Предявените са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и 2 от ТЗ. Правният си интерес от предявяване на иска следва от приложените по ч.гр.дело № 121/2020 год. на РС-Сливница документи, от които се установява, че кредитополучателят-ищец е подал възражение по реда на чл. 144, ал. 1 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение, т.е. вземането на заявителя е оспорено. Разпореждането на съда с указание до заявителя за възможността да предяви иск за установяване на вземането, му е връчено на 14.01.2022 г., исковата молба е постъпила в съда на 22.01.2022 г., поради което искът е допустим, тъй като е спазен едномесечният срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК. Според съда, от събраните по делото доказателства се установява, че на 02.10.2007 год. между страните е бил сключен договор, по силата на който банката е предоставила на ответника възможност за ползване на кредит под формата на овърдрафт по картова или разплащателна сметка в размер на 5 000 лв., усвоена напълно от кредитополучателя. Посочено е, че договорът се сключва за срок до 02.10.2009 год., като същият се продължава автоматично при условията и по реда, предвидени в Общите условия на банката. Съгласно т. 36.1 от приложимите Общи условия на банката за издаване и ползване на револвиращи международни кредитни карти с чип Mastercard и Visa /приети с решение на УС на банката от 17.04.2007 год./ срокът за ползване на овърдрафта се удължава автоматично всеки път за нов едногодишен срок при условие, че титулярът не е уведомил банката за прекратяване на договора най-малко 60 дни преди изтичане на текущия срок. В случая липсва уведомление от страна на титуляра за прекратяване на договора. С оглед на това въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника, че страните са били обвързани от договора само за времето на уговорения в него срок – т. е. до 02.10.2009 г. предвид обстоятелството, че същото е сключено при Общи условия на банката – кредитор за този вид услуга (с които картодържателят е декларирал, подписвайки договора, че са му предоставени, запознат е с тях и ги приема в отношенията си с банката), които са част от събрания доказателствен материал и чиято индивидуализация (приети с решение на Управителния съвет на "ПИБ" АД от 17.04.2007 г., изм. и доп. с решение от 24.07.2007 г.) ги прави приложими по спорното правоотношение, вкл. и относно възможността за автоматично подновяване на договора за кредитна карта – чл. 36, ал. 1, при посочените в тази клауза предпоставки. Приложимото право към момента на сключване на договора не въвежда ограничения в срока на потребителските договори, нито изисква изрично писмено съгласие за продължаване на срока, каквото е предвидено в чл. 62а, ал. 1 от ЗЗП. Поради липсата на законова забрана за продължаване срока на действие на договора и доколкото прекратяването е поставено по преценка на потребителя, тази клауза, според съда, не се явява неравноправна и следва да се приеме, че договорът е продължил действието си и след изтичане на първоначалния срок. Поради това следва да се приеме, че към датата на отправеното от ищеца волеизявление за обявяване на кредита за изискуем – 16.10.2019 год., обусловено от безспорната забава на длъжника (усвоената част от кредита от предходни месечни периоди не е възстановена) и също така надлежно връчено на ответника, процесният договор е обвързвал страните. Следователно: при подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – на 28.02.2020 г. кредиторът е разполагал с ликвидно и изискуемо вземане, признаването на чието съществуване с иска по чл. 422 ГПК не е погасено по давност, което характеризира като неоснователно наведеното в тази насока възражение от ответника. Давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо - чл. 114 ЗЗД. В случая страните са уговорили, че в рамките на посочения кредитен лимит с картата могат да се извършват финансови операции - плащане на стоки/услуги или теглене на суми, като картодържателят се задължава да възстанови до или на 5-то число от всеки месец, следващ текущия в който са извършвани клиентските плащания, минималната погасителна вноска по договора, като не е уговорено задължение за кредитополучателя да възстанови пълния размер на разходваните средства от кредитния лимит, преди изтичане на уговорения краен срок на договора за кредит, когато по общо правило, заетата сума следва да се върне - чл. 430, ал.1 ТЗ. Следователно, според съда, срокът на договора е уговорен в полза на кредитополучателя, който не е задължен да погаси усвоените суми в пълен размер до изтичане срока на договора. След като кредитополучателят няма задължение за погасяване на усвоения овърдрафт преди изтичане на срока, то вземането на кредитора не е изискуемо, т.е. не е настъпил падежът по смисъла на чл. 114 от ЗЗД. Ето защо, според съда, вземането на банката за невъзстановения размер на предоставения кредитен лимит става изискуемо и подлежи на връщане с изтичане крайния срок на договора, съответно от момента на обявяване на изискуемостта му. От този момент до датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК - на 28.02.2020 г., не е изтекла приложимата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, поради което и възражението е неоснователно. За неоснователно е счетено и възражението за ненадлежно връчване на уведомлението за предсрочната изискуемост на кредита. Същото е връчено чрез ЧСИ на лице от домашните – баща със задължение да го предаде, при спазване изискванията на разпоредбата на чл. 46, ал. 2 от ГПК/ според разпоредбата на чл. 18, ал. 5 от ЗЧСИ, частният съдебен изпълнител може да връчва всякакви покани, съобщения и отговори във връзка с гражданскоправни отношения, а по разпореждане на съда – съобщения и призовки по граждански дела като в чл. 43 от ЗЧСИ е предвидено, че връчването на книжа се извършва при условията и по реда на чл. 37-58 от ГПК. Следователно, според съда, предсрочната изискуемост е обявена надлежно на ответника и в този смисъл възраженията се явяват неоснователни. По възражението за наличие на неравноправни клаузи в договора, съдът е изложил в мотивите на въззивното решение следното: Процесният договор за банков кредит е сключен на 02.10.2007 г., т.е. при действието на Закона за потребителския кредит /в сила от 01.10.2006 г. и отменен с § 3 от ПЗР на Закона за потребителския кредит - ДВ, бр. 18 от 5 март 2010 г., в сила от 12.05.2010 г./. Изрично в § 5 от ПЗР на действащия закон е предвидено, че разпоредбите му не се прилагат за договори за потребителски кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, с изключение на чл. 14, 15, 26 и 35, които се прилагат за безсрочни договори за кредит, сключени преди тази дата. Законодателят е изключил приложението на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от новия ЗПК, съгласно която при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Освен това, съгласно разпоредбата на чл. 146 от ЗЗП /ал. 1 – 4/, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Съдържанието на процесния договор разкрива наличието на индивидуално уговорени клаузи, които са били в полза на кредитополучателя/ответника, като за усвоения овърдрафт титулярът ползва гратисен период със срок до 45 дни, като банката не начислява лихва върху дебитното салдо в случай, че до датата на падежа същият погаси изцяло дължимите суми, формирани до края на последния отчетен период. Според уговорката в чл. 8 от договора между страните при неплащане на месечна погасителна вноска или надвишаване на разрешения кредитен лимит банката начислява наказателна лихва в размер на договорния лихвен процент с надбавка от 12 %, а според чл. 7 от договора при непогасяване до датата на падежа на пълния размер на дебитното салдо, формирано до края на последния отчетен период, титулярът заплаща на банката, след изтичане на първите три отчетни периода, годишен лихвен процент в размери, както следва: за извършване на безналични плащания на ПОС терминал – 16%, а за всички останали трансакции – 18%. Тези оспорени клаузи, касаещи начина на определяне на наказателната и договорната лихва, според съда, са индивидуално договорени между страните, което изключва тяхната неравноправност. В съответствие с изискванията на чл. 10 ЗПК от 2006 г. (отм.), в редакцията му към датата на сключване на съглашението, в него и действащите при банката ОУ за този вид услуга се съдържат уговорки за предоставения кредитен лимит, за условията за ползване и връщане на усвоената част от овърдрафта, за годишния размер на договорната възнаградителна лихва при невъзстановяване на изразходваната част от кредита - диференцирана според вида на ползваните транзакции, правила относно механизма за определяне на наказателната лихва и уговорки за разходите, приложими към момента на сключване на договора – дължими такси и комисионни според тарифата за такси и комисионни на банката - кредитор, неразделна част от договора. В тази насока следва да се отчита, че предвид естеството на предоставения кредит – овърдрафт с разплащателна сметка и кредитна карта към нея минималните погасителни вноски не могат да бъдат определени отнапред, а се формират според изразходваната (усвоената) част от предоставения овърдрафт за предходния отчетен (месечен) период. Ето защо, прави извод съдът, съглашението отговаря на изискванията на чл. 10, т. т. 2 и 3 ЗПК (отм.), не накърнява правата на ответника като потребител и не е недействително на соченото основание, нито са налице предпоставките за прилагане на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от новия ЗЗП, налагаща обезщетението, което длъжникът дължи за забава, да се редуцира до размера на законната лихва. С оглед това и тези възражения на ответника съдът намира за несъстоятелни. По изложените съображения на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД следва да се признае съществуването на вземанията на ищеца към ответника за следните суми: 5000 лева – главница, представляваща неизплатено задължение по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на кредитен лимит /овърдрафт/ по разплащателна сметка № 51РКО-В-0423/02.10.2007 год., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 28.02.2020 год. по чл. 417 от ГПК до окончателното изплащане на сумите; сумата 2 798,24 лева – договорна лихва върху главницата за периода 20.03.2017 год. – 05.02.2020 год.; сумата 30,59 лева – законна лихва върху главницата за периода 06.02.2020 год. – 28.02.2020 год.; сумата 60 лева – разноски за връчване на покана за предсрочна изискуемост. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на касатора се сочат като обуславящи изхода по спора въпросите: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и доказателства и по-специално във връзка с необсъждането на довода на ответника за прекратяването на действието на договора още през 2009 г., т.е. преди обявяване на предсрочната изискуемост; 2. При усвояване на целия кредитен лимит по договор за овърдрафт, от кой момент вземането става изискуемо и започва да тече давностният срок по чл.114 ЗЗД; 3. Неделимо ли е задължението по смисъла на чл.128 ал.1 ЗЗД; 4. Прилага ли се предсрочната изискуемост към падежирали към датата на обявяването й вноски. 5. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вноски за главница и/или договорна лихва по погасителни вноски по договор за кредит; Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Така формулираният от касатора първи въпрос в конкретния случай се предпоставя от съдържащи се в него твърдения за допуснат пропуск на въззивния съд да разгледа и се произнесе по довода на ответника-касатор за прекратяването на действието на договора още през 2009 г. Такъв пропуск обаче не е налице, точно обратното: въззивният съд е изложил своите съображения по този довод: договорът е сключен за срок до 02.10.2009 год., като същият се продължава автоматично при условията и по реда, предвидени в Общите условия на банката. Съгласно т. 36.1 от приложимите Общи условия на банката за издаване и ползване на револвиращи международни кредитни карти с чип Mastercard и Visa /приети с решение на УС на банката от 17.04.2007 год./ срокът за ползване на овърдрафта се удължава автоматично всеки път за нов едногодишен срок при условие, че титулярът не е уведомил банката за прекратяване на договора в съответния срок преди изтичане на текущия. След като такова волеизявление от страна на ползувателя на овърдрафта не е налице следва да се приеме за неоснователно възражението му, че страните са били обвързани от договора само за времето на уговорения в него срок – т. е. до 02.10.2009 г. Следователно не е налице допуснат от съда пропуск, на какъвто се основава първият въпрос-съдът е обсъдил подробно довода и е изложил детайлни съображения по него. По отношение на въпросите под №№ 2 и 3 следва да се отчете, че отговорът на всеки от тях е в зависимост от специфичните за спора правопораждащи факти: уговорките в съдържанието на конкретния договор за предоставяне на овърдрафт, т.е. въпросите са по правилността на решението по спора в зависимост от преценка на конкретните за него факти, нещо което ВКС не преценява ъв фазата по чл.288 ГПК. Въпроси под №№4и5 не съответстват на предмета на спора-същите се отнасят до договори за банков кредит с уговорки за връщане на кредита на анюитетни вноски по погасителен план, какъвто процесният договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на кредитен лимит /овърдрафт/ по разплащателна сметка очевидно не е, с оглед изложеното по-горе негово съдържание. В този смисъл тези въпроси не се явяват обуславящи изхода по настоящия спор, доколкото решаващият спора съд не е формирал правораздавателната си воля въз основа на техните отговори. С оглед изложеното не е налице първата обща предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане до касация-формулирани от страната правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. В полза на ответника по КЖ „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“-АД не следва да се присъждат разноски, поради липсата на установени такива и на отправено съответно искане в тази насока. Водим от горното, настоящият съдебен състав на ВКС,Първо т.о.