Определение № 1790 от 03.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2933/2025 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Национална здравноосигурителна каса, чрез главен юрисконсулт Ц. Й., срещу въззивното решение на Апелативен съд – Варна №87/09.05.2025г. постановено по в.гр.д. № 174/2025г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на оспореното решение, постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Д. Х. П. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Ц. И., оспорва жалбата. Излага, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като по поставените въпроси е налице трайно установена практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Апелативен съд – Варна, след отмяна на решението на първостепенния съд постановил друго, с което приел за установено, че правото на Национална здравноосигурителна каса за принудително изпълнение срещу Д. Х. П. по изпълнително дело № 1312/24 г., по описа на ЧСИ А.З. с рег. №.. район на действие ОС – Търговище (образувано въз основа на изпълнителен лист от 11.08.2015 г., издаден от Окръжен съд Разград по НОХД № 112/2013 г.), за сумите от: 19 425 лв. – главница, предявен като частичен иск от пълния размер на вземането 194 250 лв.; 40 017 лв. – лихви за забава, предявен като частичен иск от пълния размер на вземането от 382 174.47 лв., за периода 20.12.2006 г. до 06.08.2024 г., е погасено по давност, по предявения от Д. Х. П. срещу Национална здравноосигурителна каса иск по реда на чл. 439, ал. 1 от ГПК. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: С влязла в сила на 27.07.2015 г. присъда по НОХД № 112/13г. на ОС – Разград, ищецът Д. П. бил осъден да заплати на Национална здравноосигурителна каса сумата от 194 250 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от престъпление, ведно със законната лихва върху нея, считано от 20.12.2006 г. до окончателното плащане. Въз основа на присъдата, на 11.08.2015 г. бил издаден изпълнителен лист, а на 08.10.2015г. по него било образувано изпълнително дело №601/15 г. по описа на ЧСИ А. З., с район на действие ОС – Търговище. Въззивният съд установил, че в хода на това изпълнително производство били извършени действия по принудително събиране на сумите, за които бил издаден изпълнителния лист, както следва: на 27.10.2015г. – наложени запори на дружествените дялове на длъжника в четири търговски дружества и запор на трудовото му възнаграждение от работодателя СХБАЛ „П.“ ООД. Изпълнителното производство било прекратено с постановление от 21.06.2018 г. на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Съдът установил, че на 25.06.2018 г. по посочения изпълнителен лист било образувано ново изпълнително дело № 720/18 г. при същия съдебен изпълнител. С молбата за образуването му кредиторът направил искане за извършване на конкретни изпълнителни действия – налагане на запор на банковите сметки на длъжника, запор на трудовото му възнаграждение, възбрана на недвижими имоти, опис и продажба на имуществото на длъжника. Със тази молба взискателят възложил на съдебния изпълнител всички правомощия по чл. 18 от ЗЧСИ. Въззивният посочил, че предприетите в хода на това дело изпълнителни действия били следните: на 25.06.2018г. – наложени запори на банковите сметки на длъжника в няколко банки; на 17.07.2018 г. – наложена възбрана върху идеални части от апартамент и гараж. Констатирал, че по делото постъпили отговори от банките, до които били изпратени запорните съобщения за липса на парични средства по сметките на длъжника или за недостатъчна такава, предвид други предхождащи обезпечения. Отбелязал, че и това изпълнително производство било прекратено на осн. чл. 433, ал.1, т. 8 от ГПК, с постановление на ЧСИ от 17.07.2024 г. Въззивният съд приел, че на 16.07.2024 г. взискателят НЗОК образувал трето изпълнително дело срещу длъжника Д. П. с № 1312/2024 г., висящо към датата на постановяване на решението, за събиране на сумите от: 194 250 лв. – главница, 382 248 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва, за периода 20.12.2006 г. до 07.08.2024 г. и такси. Посочил, че в хода на същото кредиторът направил искане за извършване на конкретни изпълнителни действия и овластил съдебния изпълнител с правомощията по чл. 18 от ЗЧСИ. Съдът установил, че в това производство били предприети следните изпълнителни действия: на 17.07.2024 г. – запор на пенсията на длъжника и на банковите му сметки; на 23.07.2024 г. – запор на трудовото възнаграждение на длъжника и на 23.07.2024 г. – възбрана на собствения му недвижими имот. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът намерил предявения иск по реда чл.439, ал.1 от ГПК за допустим. Посочил, че в конкретния случай са приложими разясненията на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които давността се смята за прекъсната с искането за извършване на всяко изпълнително действие, от който момент започва да тече нова давност. Възприел дадените в тълкувателното решение разяснения, че: в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ; искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Посочил още, че взискателят следва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ. Въз основа на тези принципни разрешения съдът приел, че погасителната давност за процесното вземане (установено с влязлата в сила присъдата) е петгодишна, считано от влизане на присъдата в сила (27.07.2015г.). Същата била прекъсната с молбите на взискателя по образуваните през 2015г. и 2018г. изпълнителни дела, в които бил посочен изпълнителен способ, както и с всяко от извършените по тези дела (№ 601/15 г. и № 720/18 г.) изпълнителни действия: на 27.10.2015 г. с налагане на запори на дружествените дялове на длъжника в четири търговски дружества и запор на трудовото му възнаграждение от работодателя СХБАЛ „П.“ ООД; на 25.06.2018 г. – с налагането на запори на банковите сметки на длъжника в няколко банки и на 17.07.2018 г. – с наложената възбрана върху собствените му недвижими имоти. Направил извод, че след последното изпълнително действие на 17.07.2018 г. до следващото искане с молбата от 16.07.2024 г. за предприемане на конкретни изпълнителни способи по образуваното трето изпълнително дело № 1312/2024 г., е изтекъл период по-дълъг от 5 години. При изчисляването му съдът съобразил и правилото на чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и спирането на погасителната давност за процесните вземания за периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г., с който е продължен общия период на погасителната давност. Посочил, че в рамките на този период взискателят не е направил искане за предприемане на изпълнителни действия, не е възложил извършването им на съдебния изпълнител и такива не са били предприети. Отбелязал, че след прекъсване на давността с наложените запори и възбрана (на датите на налагането им), е започнала да тече нова давност, която не е била прекъсвана. Заключил, че след като погасителната давност не била прекъсната в периода от 17.07.2018 г. до 16.07.2024 г., тя е изтекла. Изложените съображения обосновали крайния извод на въззивния съд за основателност на предявения отрицателен установителен иск по реда на чл. 439 ГПК. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК поради противоречие на въззивното решение с разясненията дадени в т.19 от ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС; ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; ТР №2/2013г.на ОСГТК на ВКС; ТР №3/2015г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение №4/16.06.2017г. по т.д. №3129/2015г. на ВКС, ІІ т.о. по следните правни въпроси: Следва ли въззивният съд да подложи на самостоятелно обсъждане всички доказателства събрани по делото, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните при постановяване на съдебното решение? Този въпрос е свързан със задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същият е принципно значим по всяко исково производство, но доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, въпросът следва да се разглежда в рамките на касационните оплаквания на касатора за допуснати нарушения, а именно: кои доказателства, доводи и възражения въведени във въззивното производство, представляващи част от предмета на въззивния спор, не са били разгледани от въззивния съд. В конкретния случай страната е навела следните твърдения: при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е извършил анализ на всички относими доказателства съдържащи се в приложените изпълнителни дела, без да са посочени доказателствата от значение на спора, които не са били разгледани от съда при постановяване на обжалваното решение; не е съобразил всички предприети в хода на изпълненията действия, като например наложения запор на банковите сметки на длъжника от 25.06.2018г. Въвела е и довод за необоснованост на правните изводи на съда, поради липса на ясни и убедителни мотиви, довела до неправилност и незаконосъобразност на решението. Предвид определените от страната предметни предели на касационното производство, единственото въведено от нея твърдение е, че при постановяване на решението съдът не е съобразил наложените на 25.06.2018г. запори на банковите сметки на длъжника. В конкретния случай, при установяване на фактите по делото и формиране на правните си изводи за основателността на предявения иск (описани по-горе), въззивният съд е съобразил наложените на 25.06.2018г. запори на банковите сметки на длъжника. Отчел е и последващо извършеното и последно в хода на висящото изпълнително производство действие за налагане на възбрана на собствените на длъжника/ищец недвижими имоти, на 17.07.2018г., като приел че от посочената дата е започнала да тече нова погасителна давност за вземанията на взискателя. С оглед на това, по този въпрос не е налице соченото от страната основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В останалата част, изложените от страната твърдения по естеството си представляват касационни оплаквания обосновани с несъгласието ѝ с правните изводи на въззивния съд, които подлежат на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване са поставени и следните правни въпроси: 1/ Прекъсва ли се давността с налагане на запор върху банковите сметки на длъжника, като изпълнителният способ е с продължително действие, по който по правило изпълнението може да се осъществява периодично, като способът по естеството с включва множество изпълнителни действия, свързани с многократни плащания от третото задължено лице; 2/ Има ли значение за прекъсване на давността, че с налагането на запор върху банковите сметки и трудовото възнаграждение на длъжника, не е открит авоар/вземания на ищеца; 3/ Дори да няма осъществени от третото задължено лице преводи по сметка на ЧСИ по наложения запор, тъй като към момента на налагане на запора длъжникът няма авоари или вземанията по сметката са запорирани, но към момента няма средства със секвестируем характер за изпълнение на запорното съобщение, счита ли се наложения запор върху банковите сметки, за действащ изпълнителен способ, който прекъсва давността до постъпване на суми по сметката на ЧСИ. Въпросите, макар и не коректно зададени, са свързани с начина, по който тече погасителната давност в изпълнителното производство, нейното прекъсване и началото на новата погасителна давност, като направеното от страната тълкуване не съответства на посоченото от в изложението Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Същото е приложимо към предмета на спора, доколкото по делото няма спор, че изпълнителните производства срещу длъжника са образувани след 26.06.2015 г. Съгласно дадените в т.10 от тълкувателното решение разяснения, давността в изпълнителния процес се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ, а новата погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Продължителното действие на изпълнителните способи, множеството изпълнителни действия, както и поредицата от плащания от третите задължени по запорите лица са относими към въпроса за прекъсване на погасителната давност, само когато са реално извършени. Без значение за давността е обстоятелството дали предприетото изпълнително действие (в случая запор на банкови сметки) е можело да доведе до реално събиране на вземането, доколкото след налагането му започва да тече нова погасителна давност за вземанията, предмет на изпълнението. В съответствие с тълкувателното решение са и изводите на въззивния съд, че давността в изпълнението се прекъсва по волята на взискателя, като е достатъчно да бъде направено искане за прилагане на определен изпълнителен способ, доколкото задължението за прилагането му е на съдебния изпълнител. Не е налице и твърдяното от страната противоречие с решение №4/16.06.2017г. по т.д.№3129/2015г. на ВКС, ІІ т.о., в което е прието, че запорът върху вземания на длъжника спрямо третото задължено лице, включително по сметка в банка, се счита наложен от деня, в който му е връчено запорното съобщение, като наличието на суми по банковата сметка към датата на връчване на запорното съобщение и положителното /кредитното/ салдо на сметката, не са елементи от фактическия състав по неговото налагане. В този смисъл продължителното действие на запора по отношение на третото задължено лице няма отношение към въпроса за прекъсване на давността в изпълнителното производство с неговото налагане и започналата от тази дата нова погасителна давност за вземанията на кредитора. С оглед на изложеното, не е налице твърдяното от страната противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че ТР №3/2015г. на ОСГТК на ВКС е неотносимо към предмета на производството, доколкото в същото са разгледани въпроси свързани с изпълнителното производство, които не са предмет на разглеждане и произнасяне от въззивния съд. Касаторът е направил искане за допускане на обжалването по правни въпроси, които имат значение за развитие на правото, тъй като еднаквото решаване на сходни казуси ще е в интерес на всички граждани и институции, но не ги е формулирал. Навел е довод за наличие на противоречива практика на съдилищата по казуси със сходен тематичен предмет – решение №1291/05.03.2024г. по в.гр.д.№8232/2022г. на Софийски градски съд; решение №76/05.01.2024г. по в.гр.д.№3035/2023г. на Софийски градски съд; решение №36/22.02.2024г. по в.гр.д.№637/2023г. на Апелативен съд – Пловдив. За да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да посочи точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл, същите да са от значение за изхода на конкретното дело и да са обуславящи за формиране на решаващата воля на съда. Въпросите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). По тези въпроси касаторът следва да обоснове и наличието на предвидените в ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК. Когато страната се позовава на основанието по т.3, тя трябва да изложи съображения, че разглеждането на въпросите ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването ѝ, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 3). Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно разясненията на посоченото тълкувателно решение, касационният съд не може да допусне обжалването по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Съдът не може сам да формулира въпросите, да ги определя въз основа на касационните оплаквания или да ги извлича от посочената от касатора съдебна практика. С оглед на изложеното, не е налице соченото от страната основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и поради очевидна неправилност на въззивното решение по реда на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, доколкото то не е засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай, от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при отхвърляне на предявения иск, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане в полза на адвокат Ц. Н. И., като процесуален представител на ответника Д. Х. П., следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство при разглеждане на делото пред касационната инстанция. При определянето му съдът съобразява следните обстоятелства: Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22; фактическата и правна сложност на делото, и действително извършената работа, като конкретните критерии са посочени в разпоредбата на чл.36, ал.3 от Закона за адвокатурата, приложима на основание чл.38, ал.2, изр. 2-ро и пар. 21, ал.2 от ПЗР на ЗИД на Закона за адвокатурата (ДВ, бр.17/13.02.2026г.): фактическата и правна сложност на случая; засегнатия интерес; условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им; квалификацията, опита и специализацията на адвоката. Съдът не е обвързан от минималните размери, предвидени в Наредба №1/09.07.2004 г. на ВАдвС. В конкретния случай, предметът на спора не се характеризира с фактическа и правна сложност, тъй като поставените за разглеждане пред касационната инстанция въпроси са намерили своето разрешение в установената задължителна съдебна практика; разглеждането на делото е приключило в закрито заседание; подготовката на заседанието по допускане на обжалването е с най-голяма тежест, тъй като съдът се произнася по въведените от касатора и предвидените в ГПК основания за допускане на касационното обжалване; подаден е писмен отговор, в който е изразено кратко становище по наведените основания за допускане на обжалването (направено е общо изявление за липса на сочените от касатора основания и за съответствие на решението с формираната задължителна съдебна практика) и по основателността на касационната жалба. Предвид изложеното, в полза на процесуалния представител на ответника следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за разглеждане на делото пред настоящата инстанция в размер на 500евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,