Определение № 284 от 25.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1375/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Интерстрой-2000“ ООД и К. И. А. срещу решение №76 от 07.01.2020 г. по в.т.д.№3235/2019 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №748 от 18.04.2019 г. по т.д.№2670/17 г. на СГС, с което е признато за установено по реда на чл.415, ал.1 от ГПК, че „Интерстрой-2000“ ООД и К. И. А. дължат солидарно на „Минералургия консулт“ ЕООД сумата от 21 000 евро, главница по запис на заповед от 10.10.2009 г., ведно със законната лихва от 17.12.2012 г. до изплащането на сумата, за която сума в левова равностойност е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№60346/2012 г. на СРС и е разпределена отговорността за разноските. В касационната жалба и в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК са наведени доводи, че решението е вероятно недопустимо, тъй като подадената от ищеца искова молба е абсолютно нередовна, доколкото няма обстоятелствена част. Евентуално се сочи, че решението е очевидно неправилно поради явна необоснованост и поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че с решението съдът се е произнесъл по следните въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. При липса на мотиви на съдебния акт и анализ на доказателствата относно каузалната сделка, следва ли да се уважи искът само на основание на формална или външна форма на записа на заповед. 2. Противоречи ли въззивното решение на ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което гласи, че ищец, предявил запис на заповед, следва да носи цялата доказателствена тежест и докаже, че е извършил плащане или да докаже друга каузална сделка. 3. Следва ли съдът да направи разлика между ответниците и да изложи мотиви за солидарността относно отговорността на главен длъжник и гарант. 4. Следва ли да счита явно необосновано решение, което не коментира сложния фактически състав на обезпечението /запис на заповед/, като съставни части. Ответникът по касация „Минералургия консулт“ ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявеният установителен иск по чл.422 от ГПК е процесуално допустим, като е изложил съображения, че за да бъде уважен този иск, заявителят следва да установи наличието на вземането, основано на менителничния ефект, а длъжниците - да докажат възраженията си: абсолютни /срещу формата и съдържанието на записа на заповед/ или лични /основани на отношенията с кредитора, включително погасяването на задълженията/. Посочил е, че процесният запис на заповед 10.10.2009 г. съдържа всички предвидени в чл.535 ТЗ реквизити: наименованието „запис на заповед“ в текста на самия документ, безусловно и неотменимо задължение да се плати определена парична сума, лицето на което следва да се плати /поемател/, дата и място на издаване на записа на заповед и падеж на задължението по записа на заповед, определен съгласно чл.486,ал.1, ал.1,т.4 ТЗ - на определен ден, като на основание чл.513, ал.1 вр. чл.537 от ТЗ отговорността на „Интерстрой-2000“ ООД и К. И. А., лицата издали записа на заповед, е солидарна. Намерил е за неоснователни възражението на ответниците, че записът на заповед съдържа различно уговаряне на датата на падежа, което да води до нейната нищожност и възражението за изтекла погасителна давност. Установил е, че с исковата молба ищецът, поемател по записа на заповед, е въвел твърдение за връзка на процесната ценна книга с каузално правоотношение по сключено на 18.02.2013 г. споразумение с ответниците - издатели на записа на заповед /което споразумение е във връзка със сключени между страните предварителни договори за покупко-продажба и строителство на недвижими имоти/, а ответниците по делото не са въвели каузално правоотношение, като единствено твърдят, че соченото от ищеца правоотношение не е във връзка с процесния запис на заповед. Позовавайки се на дадените с т.17 на ТР №4/2013 г. задължителни за съдилищата указания и при изразеното общо оспорване на вземането по записа на заповед от ответниците, е достигнал до извод, че ищецът няма задължение да сочи и да доказва каузално правоотношение като основание за възникване на вземането, чието съществуване е доказано по силата на самия редовен от външна страна запис на заповед, още повече, че записът на заповед е издаден като обезпечение на дължими по споразумение от 18.02.13 г. суми. В този смисъл и при липсата на ангажирани от ответниците доказателства за погасяване на вземането на кредитора по менителничния ефект чрез плащане или друг предвиден от закона или уговорен от страните погасителен способ, е приел, че вземането съществува. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с очертания от ищеца, чрез подробно наведените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения /издаване на запис на заповед от ответниците, като обезпечение на суми, дължими по споразумение от 18.02.2013 г., неизпълнение от ответниците на задължението им на падежа, издаване на заповед за незабавно изпълнение по заявление от ищеца и подаване на възражение от ответниците/ и отправеното до съда искане, предмет на делото. В този смисъл не се установява твърдяната от касатора вероятна недопустимост на въззивното решение, като касационно обжалване не може да бъде допуснато на това основание От друга страна при постановяване на решението си въззивният съд е дал собствено разрешение на предмета на делото, направил е собствени фактически констатации и правни изводи, като е обсъдил доводите и възраженията на страните /включително относно наличието на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед/ и е извършил самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства /вкл. сключеното между страните споразумение/, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса /вкл. и с дадените в т.17 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, съобразно които при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение, а при въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото/. В този смисъл касационно обжалване по първия формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпрос, с който се предпоставя липса на мотиви в съдебния акт по отношение наличие на каузална сделка, във връзка с която е издаден записа на заповед, не може да бъде допуснато. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по останалите въпроси. Третият въпрос не е обусловил решаващата воля на въззивния съд /с този въпрос за пръв път пред касационната инстанция се въвежда твърдение каквото не е заявявано в инстанциите по същество - че единият от ответниците е издал, а другият е авалирал записът на заповед, поради и което мотиви във въззивния акт в тази насока не се съдържат/, а с втори и четвърти въпроси /доколкото може да се приеме, че всеки от въпросите осъществява изискването за ясно формулиране на правен въпрос/ по същество се оспорва правилността на въззивното решение, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение /както бе посочено, въззивният съд се е съобразил изцяло както с практиката на ВКС по приложение на чл.235 и чл.236 от ГПК, така и с дадените в ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснениня/. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изхода на спора касаторите дължат на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 2184.18 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,