Определение № 607 от 20.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 2024/2014 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от [фирма] срещу Решение № 208 от 28.02.2014 год. по гр.д.№ 2138/2013 год. на Варненски окръжен съд с което е потвърдено Решение № 3915 от 06.08.2013 год. по гр.д.№ 15707/2012 год. на Варненския районен съд в обжалваната му от [фирма] част. С тази част е бил отхвърлен за сумата над 1766.52 лв. предявеният от [фирма] срещу [фирма] и Р Х. Ф иск с правно основание чл.213 ал.1 КЗ за присъждане на сумата 12812.66 лв. Позоваването в изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по отношение въпросите дали се прекратява договорът за лизинг след връщане на лизинговата вещ и отпада ли задължението за вноски по него; възобновява ли се правото на лизингополучателя да придобие ползването на вещта, когато вещта е върната на лизингодателя; реален или консенсуален е договорът за лизинг; равнозначно ли е приемането от страна на лизингодателя на върнатата вещ; отпада ли задължението на авалиста по записа на заповед, когато частично е отпаднало задължението на издателя. [фирма] не изразява становище по жалбата и изложението. Становището на настоящата съдебна инстанция, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване за произнасяне по посочените въпроси, произтича от следното: Искът на [фирма] срещу [фирма] и Р Ф произтича от сключен на 22.04.2008 год. договор за финансов лизинг на лек автомобил, за обезпечение на неплащането на лизинговите вноски по който е издаден запис на заповед с издател дружеството-лизингополучател и авалист – управителя Ф. Няма спор, че поради неплащане на лизингови вноски, лизингодателят е отправил изявление към лизингополучателя за прекратяване на договора и връщане на автомобила. Установено е, че автомобилът е върнат на лизингодателя на 14.03.2011 год. По реда на чл.417 т.9 ГПК лизингополучателят се е снабдил със заповед за изпълнение и изпълнителен лист за сумата За да приеме, че искът е неоснователен над посочения размер, въззивният съд се е мотивирал с това с това, че след предсрочното разваляне на договора за лизинг и връщането на автомобила, лизингополучателят не дължи плащане на непадежираните вноски, както и че съгласно договора записът на заповед обезпечава неизпълнението по отношение на вноските, но не и по отношение на претендираните неустойки, които са включени в иска. Настоящият съдебен състав счита, че предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпросите, свързани със задълженията на лизингополучателя по отношение на вноските не е налице, тъй като с Решение № 112/15.01.2015 год. по т.д.№ 2936/2013 год. на ВКС-Търговска колегия, състав на ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, Върховният касационен съд прие, че предсрочното прекратяване на договора за финансов лизинг с връщане на лизинговата вещ от лизингополучателя води до отпадане на задължението му за плащане на оставащите лизингови вноски до края на срока на договора. Въззивното решение е постановено в съответствие с тази задължителна практика, поради което основание за допускане на касационното му обжалване по този въпрос липсва. Останалите въпроси, посочени в изложението нямат отношение към спора. Както бе посочено, задължението за неустойка, включено в иска, предявен по реда на чл.422 ГПК е счетено за неоснователно, поради това, че абстрактната сделка няма характеристиката на обезпечителна по отношение на него, съобразно изричната договорна клауза. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.