Определение № 61 от 27.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 417/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. с ал. 2, изр. първо ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 22302 от 09.12.2019 г., подадена от „Иренор“ ООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], „Хотел Инвест“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], Н. И. Д., И. Ц. Д. и И. И. Д., всички чрез процесуалния им пълномощник адв. Ц. И., срещу определение № 3786 от 14.11.2019 г., постановено по в.т.д. № 4584/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 -ти състав, с което е оставена без уважение молбата им по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по същото дело Решение № 1793 от 16.07.2019 г. в частта за разноските, с която са осъдени солидарно да заплатят на ищеца „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД разноски в размер на 8 856.35 лв. за първоинстанционното производство и 5 369.13 лв. за въззивното производство, съобразно уважената част от предявените искове. Частните жалбоподатели релевират оплакване за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на закона и необоснованост. Твърдят, че отговорността им за разноските по делото, сторени от ищеца при инстанционното разглеждане на спора, е разделна, а не солидарна, поради което въззивният съд неправилно е приложил чл. 53 ЗЗД. Молят за отмяна на атакуваното определение и изменение на постановеното въззивно решение в частта му за солидарното им осъждане да заплатят сторените от ищеца разноски за производството. С частната жалба е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което не следва да бъде обсъждано, тъй като жалбата подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК и произнасянето по нея не е обвързано с предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът по частната жалба – „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], не е заявил становище в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирани страни, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 2 във връзка с ал. 2, изр. първо ГПК. Разгледана по същество, същата е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, с което е отказал да измени въззивното решение в частта му за присъдените разноски, сторени от ищеца в първата и въззивната съдебни инстанции съобразно уважената част на предявените искове, съдът е приел, че разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК предвижда деликтен състав на вземане, поради което ответниците следва да понесат солидарно отговорността за разноските на основание чл. 53 ЗЗД. Определението е правилно. „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД е предявило срещу настоящите частни жалбоподатели обективно и субективно съединени искове по чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 101, ал. 1, изр. второ ЗЗД, които с Решение № 1793 от 16.07.2019 г. по в.т.д. № 4584/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, след частично обезсилване и частична отмяна на първоинстанционното решение, са уважени както следва: срещу „Иренор“ ООД и „Хотел Инвест“ ЕООД – за сумата от 74 826 евро – главница по договор за банков кредит № 190-394152/17.01.2008 г. и сумата от 7 115.68 евро – просрочена лихва за периода 12.12.2012 г. до 12.02.2015 г., включително, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.11.2016 г., до окончателното плащане, а срещу ответниците Н. И. Д., И. Ц. Д. и И. И. Д. – за сумата от 57 755.53 евро – главница по договор за банков кредит № 190-394152/17.01.2008 г. и сумата от 7 115.68 евро – просрочена лихва за периода от 12.12.2012 г. до 12.02.2015 г., включително, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.11.2016 г., до окончателното плащане. При този изход на спора въззивният съдебен състав е възложил на ответниците в производството солидарното заплащане на сторените от ищеца разноски съобразно уважената част от предявените искове. Настоящият състав споделя разрешението, възприето в съдебната практика, цитирана в атакувания съдебен акт – решение № 166 от 11.07.2014 г. по гр. д. № 7030/2013 г. по описа на ВКС, III г.о. и решение № 158 от 04.07.2016 г. по гр. д. № 1048/2016 г. по описа на ВКС, I г.о., а така също и в служебно известната на състава, обективирана в решение № 67 от 03.04.2014 г. по гр. д. № 2944/2013 г. по описа на ВКС, IV г.о., определение № 254 от 05.10.2017 г. по гр. д. № 757/2017 г. по описа на ВКС, I г.о., определение № 102 от 12.06.2017 г. по ч. гр. д. № 1911/2017 г. по описа на ВКС, I г.о. и други. Изхождайки от посочената практика на ВКС и отчитайки солидарността на отговорността по предявените в производството искове, както и тяхното съединяване, броя на ответниците и изхода от спора във въззивната инстанция, съдебният състав на апелативния съд е разпределил отговорността за разноски в съответствие със закона, поради което обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение