Определение № 3362 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1015/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от М. В. Л., чрез адвокат И. В., срещу въззивното решение № 1399/12.12.2024г. постановено от Окръжен съд – Варна по в.гр.д.№ 846/2024г. В жалбата са изложени доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение, постановено при нарушение на материалния закон. Насрещната страна П. Б. Н. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат С. А., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като поставените въпроси не са от значение за изхода по конкретното дело, нито са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Не са формулирани въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл.284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Към настоящото производство е присъединено ч.гр.д. №1014/2025г. на ВКС, ІV г.о. образувано по частна жалба от М. В. Л., чрез адвокат И. В., срещу определение № 355/21.01.2025г. по в.гр.д. №846/2024г., с което е оставено без уважение искането на жалбоподателката за изменение на решението в частта за разноските, с което е отменено определението на първата инстанция в частта за разноските, по реда на чл.248 от ГПК и М. В. Л. е осъдена да заплати на П. Б. Н. сумата от 2710лв. – разноски за разглеждане на делото пред първата инстанция, и М. В. Л. е осъдена да заплати на П. Б. Н. сумата от 1 215лв. – разноски за разглеждане на делото пред въззивната инстанция. В жалбата са наведени доводи за неправилност на определението. Твърди се, че доколкото производството е по спорна съдебна администрация, разноски за воденето му не следва да бъдат присъждани. В условие на евентуалност се излага, че размерът на присъденото адвокатско възнаграждение не е съобразен с правилата на Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Направено е искане за отмяна на обжалваното определение, а в евентуалност за намаляване размера на присъдените разноски. Ответникът П. Б. Н. с писмен отговор, чрез адвокат С. А., оспорва жалбата. Твърди, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно, съобразено с характера на производството. Излага, че посочената от жалбоподателя практика е неприложима в процесния случай, а възражението за прекомерност на заплатеното възнаграждение е неоснователно. По същество претендира за отхвърляне на жалбата и потвърждаване на определението. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на Районен съд – Варна в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. В. Л. срещу П. Б. Н. иск за ограничаване на родителските права на ответника по отношение на детето А. П. Н., родено на .... г. Със същото съдът обезсилил решението на първостепенният съд в частта, с която са определени мерки за лични отношения на детето А. П. Н. с неговия баща П. Б. Н. по реда на чл.59, ал.9 от СК. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните– М. В. Л. и П. Б. Н. са родители на детето А. П. Н., [дата на раждане] С Решение по гр. дело № 15933/2019г. на Районен съд – Варна упражняването на родителските права по отношение на детето А. било предоставено на неговата майка М. В. Л., местоживеенето му било определено при нея, а на бащата бил определен режим на личен контакт с детето, както следва: 1/ за периода до навършване на 5 годишна възраст на детето А.: всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 09.00ч. до 13.00ч. през всеки от двата дни, без преспиване, на обществено място и в присъствието на майката; на 26.12. от 09.00ч. до 13.00ч. на обществено място и в присъствието на майката; на 02.01. от 09.00ч. до 13.00ч. на обществено място и в присъствието на майката и на В. от 09.00ч. до 13.00ч. на обществено място и в присъствието на майката; 2/ за периода след навършване на 5 години до навършване на 7 години от детето А.: всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 09.00ч. до 18.00ч. през всеки от двата дни, без преспиване и без присъствието на майката; на 26.12. от 09.00ч. до 18.00ч. без присъствието на майката; на 02.01. от 09.00ч. до 18.00ч. без присъствието на майката; на В. от 09.00ч. до 18.00ч. без присъствието на майката на четна година и на Светли понеделник от 09.00ч. до 18.00ч. без присъствието на майката на нечетна година; 3/ за периода след навършване на 7 години от детето А.: всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 9.00ч. в събота до 18.00ч. в неделя с преспиване, както и два пъти по 15 дни през лятото, когато майката не е в платен годишен отпуск; на К. – 25.12. и 26.12., на четна година, от 09.00ч. на 25.12. до 18.00ч. на 26.12. с преспиване и на Нова година – 31.12. и 01.01., на нечетна година, от 09.00ч. на 31.12. до18.00ч. на 01.01. с преспиване; на В. и Светли Понеделник на четна година от 09.00ч. на В. до 18.00ч. на Светли Понеделник с преспиване. За осъществяване на личните контакти бащата П. Б. Н. следвало да взема детето А. от дома на майката и го връща отново в дома и М. Съдът констатирал, че с постановеното и влязло в сила решение по в. гр. дело № 1564/2022г. на Окръжен съд – Варна била отхвърлена молбата на М. Л. лично и в качеството и М на законен представител на малолетното дете А. Н. за постановяване на мерки за защита срещу П. Н., във връзка с твърденията за упражнено домашно насилие срещу майката и детето на 20.02.2022г., по време на среща за осъществяване на личен контакт между детето и бащата в [населено място], до църквата „Св. П.“. Въззивният съд констатирал, че от представените по делото писмени доказателства се установява, че ищцата е търсила съдействие от различни държавни институции в страна (ДСП – В., АСП, Отдел Закрила на детето; Министерството на правосъдието; Омбудсмана на РБ) за защита, произтичаща от влошените и М отношения с ответника П. Н. и опитите за осъществяване на личен контакт между него и детето А.. Съдът приел за установено, че П. Б. Н. не бил осъждан, но срещу него, по искане на ищцата М. Л., били образувани преписки, както следва: 1/ ДП № 268/2022г. на Първо РУ на ОД на МВР В. за престъпление по чл. 144, ал. 3 НК, с пострадало лице М. В. Л., което било прекратено от прокуратурата; 2/ досъдебно производство за престъпление по чл. 183, ал. 3 НК, което с постановление на прокурор от 04.10.2022г. било прекратено; 3/ преписка по повод жалба на М. Л. срещу П. Н. за установяване на евентуално престъпление по чл. 183, ал. 1 НК. По жалбата била възложена проверка, която към датата на изготвяне на справката не била приключена. Съдът констатирал, че страните, като родители на детето А., сключили договор за ползване на социална услуга № 216/ 07.04.2023г., индивидуален график за работа за периода април 2023г. – август 2023г., както и индивидуален план за подкрепа, и индивидуална оценка на потребностите за същия период. Въз основа на същите, съдът приел, че в този период страните направили опит да възстановят връзката и взаимоотношенията, между бащата и детето А.. Съдът констатирал още, че за периода от 11.03.2020г. до 03.05.2022г. ответникът П. Н. е заплащал издръжка в полза на детето А., в размер на 200лв. месечно. Съобразил представеният пред първата инстанция Социален доклад, от който приел за установено, че отчуждаването на детето А. към нейния баща било подхранвано от двамата родители; подобрение в отношенията на детето с неговите родители била възможна едва след промяна в отношенията на родителите и след справянето им със собственото им емоционално състояние. Отбелязал, че в доклада били посочени конкретните цели, чрез които било възможно да се подобри комуникацията с детето, както следва: психологическо консултиране, помощ и подкрепа на А. за възстановяване на връзката и М с бащата; наблюдаване на срещите между детето А. и нейния баща, в защитена среда без присъствието на майката. Съдът кредитирал обясненията на социалния работник, работещ с родителите и детето в ЦОП – Р. М., от които приел, че детето е емоционално нестабилно, поради което било необходимо изграждане на доверителна връзка със специалистите, за да може да бъде постигнат резултат от срещите и работата със социалните работници. Отбелязал постигнатия напредък на детето в общуването му със социалните работници и изградената между тях доверителна връзка, но отчел, че възстановяването на контактите с бащата били препятствани от неговата трудовата ангажираност извън страната. Съобразил обстоятелството, че когато бащата се е явявал на уговорените срещи, детето е изпадало в емоционален стрес. При направения опит за онлайн срещи, детето се разстройвало когато установявало, че трябва да се срещне с баща си. Съдът посочил, че в представения по делото актуален социален доклад, изготвен от Фондация „В.“ било установено, че детето А. било силно емоционално, но след работата му с психолог се чувствало по-спокойно и било склонно да споделя, проявило любопитство към темите свързани с неговия баща, чувствата му към него и как би преминала една среща между тях. Отбелязал, че родителите са изразили желание да работят със социалните работници. Майката привидно съдействала за работата с детето, като го водела в контактните центрове, но то отказвало да влиза на срещите с баща си, въпреки проведените разговори за необходимостта майката да стимулира и подкрепя детето за срещите. Приел, че към момента на изготвяне на доклада комуникацията между родителите продължавала да е силно нарушена, като екипът констатирал липса на предварителна подготовка на детето за срещите с баща му. Констатирал, че социалните работници установили липса на осъзнаване на проблема от родителите и отчуждаването на детето от неговия баща. Съдът се позовал и на представения пред въззивната инстанция социален доклад, в който било посочено, че липсва напредък в отношенията между бащата и детето А.. Детето се отглеждало в семейна среда от своята майка, която полагала добри грижи за него и съумявала да задоволява потребности му. Отново била установено нарушаването на връзката между детето и бащата, като детето не желаело да се вижда с него, защото се страхувало. Според социалните работници майката оставяла решенията за провеждане на срещите да се вземат от детето; такива не били провеждани в продължителен период от време, поради което то не е успяло да изгради собствено мнение за своя баща. Констатирана била и липса на комуникация между родителите, което препятствало сътрудничеството помежду им по въпроси касаещи развитието на детето, а също и в посока възстановяване на контактите между бащата и детето. По желание на майката бил сменен екипа от социални работници, поради което имало необходимост от изграждане отново на доверителна връзка с детето и приобщаването му към работа с психолог. Детето било затворено, отказвало да разговаря с психолога, особено на теми свързани с баща и М, което предпоставяло невъзможност за постигане на резултати и необходимост от работа в дългосрочен план. Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата комплексна съдебно-психологична и психиатрична експертиза, от което приел за установено, че у страните по делото, като родители на детето А., не са установени психопатологични симптоми, които да обуславят наличието на психично разстройство или разстройство на личността; не са установени и данни за зависимост на бащата от психотропни вещества. Според заключението и двамата родители притежавали родителски капацитет да разпознават и задоволяват базовите потребности на детето. Приел, че при майката са установени дефицити, свързани с това, че поради собствената си нагласа към бащата е склонна да постави детето в зависимост, която от своя страна води до констатираната при детето А. невротичност. Вещите лица не са установили данни за осъществено физическо или емоционално насилие върху детето от страна на неговия баща, които да заплашват сигурността и здравето му. Приел, че невротичната симптоматика у детето е резултат от неговите страхови преживявания, конфликтът между родителите му, отношението на майката към бащата, миналите събития и необработените ѝ емоции от раздялата им. Съдът кредитирал и изводите на вещите лица, че интелектуалното развитие на детето А. било в норма за неговата календарна възраст, но психо-емоционалното му състояние било повлияно от конфликта между родителите му, отношението на майката към неговия баща, нейните страхове и опасения, които предала несъзнавано на детето. Приел, че детето А. било по-затворено, изпитвало вътрешен дискомфорт, особено при срещата с вещите лица и впоследствие, при срещата с неговия баща. Отчел категоричността на майката за отрицателното влияние на бащата върху детето, което приемала за опасно, докато у бащата се наблюдавала толерантност, склонност за сътрудничество с майката на детето за правилното му възпитание и развитие, както и за предотвратяването на невротичното му поведение. Въззивният съд кредитирал заключението на вещите лица, в частта, в която посочили, че ако отношенията на родителите се запазят в състоянието, в което са към момента на изготвянето му, ще допринесат за увреждане на детето и ще повлияят неговото развитие в психологичен и поведенчески план в нежелана посока, като ще закрепят представата му за настоящия модел на семейство и ще повлияят при неговите бъдещи връзки с противоположния пол. Посочили още, че тези отношения биха довели до формиране на синдром на родителско отчуждение спрямо бащата. Съдът съобразил обясненията на вещите лица дадени в съдебно заседание, според които детето А. изпадало в неистов плач само като чуело гласа на баща си по телефона, което било резултат от неговото напрежение и повишена невротичност. Според вещите лица това поведение не е било резултат от падането на детето и ожулването на ръката му при срещата с бака му, а от чутите викове, крясъци и враждебни отношения между родителите му, които са развили зависимост на детето от неговата майка, довели са до идентифицирането му с нея и възприемането на нейните страхове и отношение към бащата. Приел извода на вещите лица, че у детето била блокирана неговата детска спонтанност. Съдът кредитирал и допуснатата съдебно химико-токсикологична експертиза, от което приел за установено, че във взетите от П. Б. Н. проби от кръв и урина не било установено наличие на наркотични вещества от изброения списък. Съдът кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели В. С. Л., И. И. Л. (родители на ищцата), Ю. Р. В. и Б. П. Н. (майка на ответника), от които и от представените извадки от електронна кореспонденция на страните приел, че отношенията им били конфликтни, свързани със скандали, викове и заплахи. Приел, че ответникът и баща на детето А. искал да осъществява контакти с нея, правел опити да се вижда с детето и да участва в неговия живот. Приел, че падането на А. по време на проведената среща с бащата на 20.11.2021г. не бил причина за формиране на отрицателното отношение на детето към неговия баща. Обосновал извода си с показанията на свидетелите, от които приел за установено, че след тази били проведени други срещи с бащата, по време на които то не реагирало отрицателно спрямо него. Приел, че с течение на времето срещите между А. и нейния баща П. ставали все по-кратки, като през 2021 г. били от около час и половина, а понастоящем по 10-15 минути, все по-редки, съпроводени с плач от страна на детето и изпадането му в стрес. Съдът съобразил и обясненията на страните, дадени пред него, според които майката М. В. Л. искала бащата да се справи с проблемното поведение, което демонстрирал към дъщеря си. Твърдяла упражнено насилие спрямо детето – през 2021г., когато спънал детето в опита си да го спре да тича и през месец февруари 2022г., когато му извил ръката, за да може да го вземе насила. Споделила за отправените й обиди от бащата П.. Последният споделил, че не ходил в жилището, което обитавала майката, защото посещенията му били съпътствани с обаждания на телефон 112. На отправените до майката искания за среща с детето, тя отговаряла, че ще види и не проявявала инициатива, което го принудило да се обърне към социалните служби за съдействие и за изграждане на връзка с детето. При произнасянето си по същество на спора, въззвният съд развил принципните съображения, че за уважаване на иска чл. 131, ал. 1 СК било необходимо по делото да бъде установено наличие на поведение на родителя, което представлява опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето. Въз основа на тези принципни съображения съдът приел, че от събраните по делото доказателства, не се установява поведение на бащата, което е застрашаващо живота и здравето на детето А.. Приел, че по делото е установено, че той не полагал трайно и непосредствено грижи за детето, доколкото родителските права били предоставени на майката, но същият се интересувал от дъщеря си, желаел да се среща с нея и да участва в насрочените такива, на които бил придружаван от своята майка; приел да участва в предложените от ЦОП програми и полагал усилия според възможностите за нормализиране на отношенията си с детето. Загрижеността на бащата П. за неговото дете съдът установил и от приложената по делото кореспонденция между страните. Приел, че ответникът нямал уменията да предразположи детето към себе си, но имал желание за изграждане на такива. Посочил, че връзката между него и детето А. не можела да бъде изградена при липса на осъществявани срещи и при ограничаване на режима на личен контакт с бащата, чрез намаляване на броя на срещите и времетраенето им за продължителен период от време. Отбелязал, че липсата на контакти между тях се дължи на поведението на майката, която се страхувала от бащата и не желаела да контактува с него. Приел, че именно майката е тази, която следвало да стимулира детето за срещи с неговия баща, както и да изгради негов положителен образ в съзнанието на детето, за да може то да поиска да общува с него. Съдът посочил още, че възстановяването на отношенията между А. и нейния баща П. трябвало да стане в кратък период от време, предвид установеното у дето родителско отчуждение спрямо бащата. Съдът направил извод, че поделото не е установено по безспорен начин обстоятелството, че бащата на детето го е спънал при провеждане на срещата им през месец ноември 2021г., вследствие на което то паднало и си ударило ръката. Приел, че този инцидент не бил свързан с невротичното поведение на детето, което било резултат от идентифицирането му с майката, съответно с нейната нагласа, страхове и отношение към бащата. Отбелязал, че принос за това поведение на детето А. имал и бащата, който следвало да проявява нужното внимание и търпение към него. Направил извод и за липса на упражнено от страна на П. домашно насилие по време на срещата му с майката и детето през месец февруари 2022г. Приел, че неуважителното и провокативно поведение, което родителите проявили един към друг на тази среща не можело да се определи като опасно за детето до степен изискваща ограничаване на родителските права на бащата. Намерил за неоснователни твърденията, че бащата изчезвал в продължителен период от време и не се явявал на плануваните срещи с детето, тъй като по време на отсъствията му той полагал труд на кораб за периоди от по няколко месеца, а след прекратяване на договора му заминал да работи в [населено място]. Направил извод за недоказаност и на твърдението за употреба на наркотични вещества от бащата П. Н., както и на негови противообществени прояви. В заключение приел, че не са налице предвидените в закона основания за ограничаване на рдителските права на ответника. Развил съображения, че се налага вземане на спешни мерки за възстановяване на връзката между детето и бащата, като обърнал внимание на родителите, че без тяхното пълно съдействие взаимоотношенията им, а от там и тези между бащата и детето трудно биха могли да бъдат подобрени. Въззивният съд направил извод за недопустимост на решението на първостепенния съд в частта, с която районният съд служебно е определил режим на лични отношения на детето с баща му, по реда на чл. 59, ал. 9 от СК. Развил съображения, че не били налице предвидените в разпоредбата на чл.134 от СК предпоставки за това, а произнасянето не било обусловено и от защитата на интереса на детето в производството. Последният не налагал служебно произнасяне и изменение на вече постановени мерки за родителската отговорност и режима на лични отношения при отхвърлен иск за ограничаване на родителските права. Посочил, че такова служебно произнасяне не било обусловено и от конкретния казус, тъй като нямало промяна в обстоятелствата при които бил определен режима на лични отношения на детето А. с неговия баща. Изложил, че такова не се дължало от съда и с оглед на обстоятелството, че определеният режим не се изпълнявал, а отглеждащият родител целял стесняването му. С оглед на изложеното съдът обезсилил решението на първостепенния съд по отношение на предписаните мерки по реда на чл.59, ал.9 от СК. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Следва ли поведението на родителя, който трайно не осъществява контакт с детето си, да се възприеме като предпоставка за ограничаване на родителските права? Твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Навел е доводи за необоснованост на въззивното решение, тъй като при постановяването му съдът не е обсъдил всички възражения във въззивната жалба, а изводите му са направени без да даде задълбочен и обоснован отговор на въпроса от значение за правилното прилагане на СК – налице ли е трайно неполагане на грижи от страна на ответника. 2/ Длъжен ли е съдът да обсъди и да даде отговор на всички доводи и възражения наведени с въззивната жалба, длъжен ли е да обсъди всички доказателства по делото, да формира собствени правни изводи, да събира служебно доказателства, когато е задължение на съда да следи за интереса на някоя от страните по делото – в случая интересите на децата? Твърди противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №232/15.07.2015г. по гр.д.№6692/2014г. на ІV г.о. и определение №168/25.02.2019г. по гр.д.№4420/2018г. на ІV г.о. Във връзка с този въпрос изложил, че съдът не е обсъдил всички доводи във въззивната жалба – кредитното досие на ответника; търсенето му от непознати в дома на майка му; не било изследвано защо е дал кръвна проба за експертизата късно вечерта, а не през деня; защо си е обръснал косата при започване на делото; не е обсъдил представения по делото запис от проведената среща на детето с бащата. Поставените въпроси се свеждат до приложението на разпоредбата на чл.131 от СК и предпоставките за уважаване на иска за ограничаване на родителски права, както и за задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същите са принципно значими за производството и по тях е налице трайно установена съдебна практика. Според даденото в нея разрешение, предпоставките за уважаване на иска по чл. 131, ал. 1 СК за ограничаване на родителските права са: поведение на родителя (действие или бездействие), което да е създало опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето; причинно-следствена връзка между поведението и опасността; вина на родителя и случаят да не е особено тежък. В производството за ограничаване от родителски права съдът изследва всички обстоятелства, свързани с поведението на родителя, включително дали детето е в риск. Последната преценка се извършва, когато с решението се ограничава конкретно родителско право и се определят мерките относно личните отношения между родителя и детето, включително пред вид възможността да се постанови настаняване на детето извън семейството (чл. 134 СК). Трайно установена е практиката на ВКС по въпроса за приложението на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него; да обоснове защо кредитира част от свидетелските показания тях, а други не и какви факти приема за установени от същите; да изложи мотиви за обосноваващи преценката му за годността на заключението на експертизата, за неговата доказателствена стойност, съобразно пълнотата, яснотата и обосноваността му, както и да вземе предвид отговорите на въпросите на вещите лица, дадени в открито съдебно заседание, при приемане на експертизата. В конкретния случай въззивното решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. В същото съдът е обсъдил в съвкупност събраните по делото доказателства (свидетелски показания; заключенията по допуснатите експертизи, обясненията на страните, изготвените социални доклади, разменената между страните кореспонденция); обосновал се е защо кредитира част от свидетелските показания, а други не, като е съобразил евентуалната заинтересованост на свидетелите и противоречието им с останалите доказателства, посочил е какви факти приема за установени от същите; изложил е мотиви за годността на експертизите, които кредитирал заедно с обясненията на вещите лица дадени в съдебно заседание, по вътрешно убеждение и в съвкупност с останалите доказателства. Изложил е мотиви по наведените от страните в производството, релевантни към неговия предмет доводи и възражения свързани с основателността на предявения иск. Направил е преценка на поведението на ответника и дали същото е поставило детето в риск; желанието му да осъществява контакт с детето, участието му при работата със социалните работници за възстановяване на връзката му с детето; причините, поради които не е осъществявал контакти с детето и отношенията на страните. Поставените въпроси са обосновани с несъгласието на страната с крайните изводи на съда и преценката на събраните по делото доказателства, което по естеството си представлява оплакване за неправилност на решението. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване, а вътрешното убеждение на съда не подлежи на съдебен контрол. Наличието на съдебна практика по поставените въпроси, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, обосновава и липса на посоченото от страната допълнително основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване липсва обосновка на това основание, а именно за значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че бланкетното позоваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Последният формулиран в изложението въпрос е: При вземане на решение за режима на лични отношения на детето с родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права, как съдът преценява най-добрия интерес на детето според критериите в пар.1, т.5 от ДР на Закона за закрила на детето? Налице ли са промяна в обстоятелствата по вече постановени мерки и следва ли за тях съдът да следи служебно? Наведен е довод за противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №515/02.08.2024г. по гр.д.№2815/2023г. на ІV г.о. Този въпрос се свежда до един обобщен и уточнен от състава въпрос – за задължението на съда да прецени най-добрия интерес на детето и за възможността съдът служебно да се произнесе по реда на чл.59, ал.9 от СК, включително и да се самосезира. Същият е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело в частта, с която въззивният съд е обезсилил решението на първата инстанция за определяне на мерки по реда на чл.59, ал. от СК. Налице е сочената допълнителна предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В заключение съдът намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК на въззивното решение в частта, с която е обезсилено решението на първостепенният съд за определяне на мерки за лични отношения на детето А. П. Н. с неговия баща П. Б. Н., по реда на чл.59, ал.9 от СК, както и в частта за разноските пред въззивната инстанция, по поставения въпрос, обобщен и уточнен от съда (съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС): за задължението на съда да прецени най-добрия интерес на детето и за възможността съдът служебно да се произнесе по реда на чл.59, ал.9 от СК, включително и да се самосезира. Жалбоподателката М. В. Л. следва да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 40лв., на осн. чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и указанията в т.21 от ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС. По присъединената частна жалба, съдът констатира, че същата в частта й срещу определението на въззивния съд, с което е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските, с което е отменено определението на първата инстанция в частта за разноските, по реда на чл.248 от ГПК и М. В. Л. е осъдена да заплати на П. Б. Н. сумата от 2710лв. – разноски за разглеждане на делото пред първата инстанция, има характер на частна касационна жалба, по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. При проверка за нейната редовност и допустимост, съдът констатира, че към същата не е приложено изложение на касационните основания, поради което в тази част жалбата следва да бъде оставена без движение. Мотивиран от горното, съдът