Определение № 82 от 05.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3111/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. А. А. срещу решение № 1141 от 12.02.2020г. по в. гр. дело № 7276/2018г. на СГС, ГО, ІІ-В въззивен състав, с което е потвърдено решение № 361383 от 14.03.2018г. по гр. д. № 75840/2016г. на СРС, Трето ГО, 82 състав, в частта му, с която предявените от касатора срещу малолетния му син Я. М. А., действащ чрез своята майка и законен представител Д. А. М., отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК са отхвърлени като неоснователни за сумите: спрямо главницата, съставляваща неплатена издръжка на дете за разликата над 4 350 лв. до пълния предявен размер от 8 338. 71 лв. и за периода: 03.11.2011г. – м. 01. 2016г. и спрямо мораторната лихва върху главницата за разликата над 2 234. 15 лв. до пълния предявен размер от 3 675. 27 лв., за които суми е бил издаден изпълнителен лист на 29.09.2016г. по брачно дело № 4235/2008г. на СРС, 80 състав и е образувано изпълнително дело № 20167880400550 по описа на ЧСИ М. К., с рег. № 788 на КЧСИ и с район на действие СГС. Касаторът поддържа, че въззивното решение в атакуваната част е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: „Дължи ли родителят, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, издръжка на детето за периода, през който детето е живяло при него?“, тълкуването на който ще е от значение за точното прилагане на закона. Ответникът по касационната жалба – Я. М. А., непълнолетен понастоящем, действащ чрез особения си представител адв. В. И., назначен от въззивния съд в хипотезата на чл. 15, ал. 8 Закона за закрила на детето и чл. 29, ал. 4 вр. с чл. 28, ал. 2 ГПК, след предоставяне на упражняването на родителските права спрямо непълнолетното дете на бащата-касатор, подава писмен отговор, в който поддържа становище за нейната основателност. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по искове с правно основание чл. 439 ГПК по граждански спор, с цена на обуславящия иск над 5 000 лв. Не са налице обаче основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е приел за установено, че въз основа на изпълнителен лист от 29.09.2016г., издаден по влязло в сила съдебно решение по гр. дело № 4235/2008г. на СРС, 80 състав, с което М. А. А. е осъден да заплаща на малолетното си дете Я. М. А., ежемесечна издръжка в размер на 100 лв., ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, е образувано изп. дело № 20167880400550 по описа на ЧСИ М. К., с рег. № 788 на КЧСИ и с район на действие СГС. Предмет на принудителното изпълнение е вземане за издръжка в размер на 8 338.71лв. и за лихва за забава в размер на 3 675.27лв. за периода: 19.03.2009г.-20.12.2016г.. Предмет на предявените по настоящото дело отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК са горепосочените вземания, установени с влязло в сила съдебно решение. СГС е посочил, че съгласно чл. 75, ал. 1 ЗЗД, изпълнението на задължение следва да бъде направено на кредитора или на овластено от него, от съда или от закона лице, като в останалите хипотези то има погасителен ефект само, ако кредиторът го е потвърдил и приел. Длъжникът се освобождава от отговорност, ако добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства, се явява овластено да получи изпълнението. Намерил е, че ищецът не е доказал в процеса твърдението си в исковата молба, че задължението му за издръжка за периода: 03.11.2011г. – м. 01. 2016г. е погасено чрез плащане на бабата на детето по майчина линия – Е. М., която фактически е отглеждала Я., докато майката, на която е било предоставено през този период упражняването на родителските права, е живеела и работела в чужбина. Решаващите съображения за горепосочения извод са, че не е установено от носещият тежестта за доказване ищец сключване на устно споразумение между родителите на детето, присъдената в негова полза и платима чрез законния му представител – неговата майка, издръжка да се заплаща от бащата чрез бабата Е. М., която го отглежда и се грижи за него. Паради това, дори да се приеме, че е установено по делото заплащане на издръжката от бащата на бабата през процесния период, такова плащане няма погасителен ефект при направеното изрично оспорване от кредитора – детето, действащо тогава чрез майката като негов законен представител, и с оглед разпоредбата на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Последното оспорване е недвусмислено изразено както чрез образуваното процесно изпълнително производство за неплатена от бащата издръжка за процесния период по инициатива на майката, така и чрез образуваното наказателно производство, все още висящо, по което ищецът е привлечен като обвиняем с постановление от 14.11.2016г. за престъпление по чл. 183, ал. 1 НК поради неизпълнение на задължението му за плащане на процесната издръжка. Въззивният съд е обсъдил обясненията на детето Я., дадени по реда на чл. 15, ал. 1 Закона за закрила на детето пред този съд, посочвайки с оглед факта на настъпилото му непълнолетие и следващата го ограничена процесуална дееспособност (чл. 28, ал. 2 ГПК), че евентуално негово признание за плащане на издръжката чрез бабата за процесния период няма обвързващо правно действие, тъй като липсва съгласието на родителя, комуто е възложено упражняването на родителските права, който през процесния период е майката. Макар ищецът да упражнява родителските права към момента на даване на обясненията по реда на чл. 15, ал. 1 Закона за закрила на детето, той освен законен представител е и насрещна страна по делото, т.е. налице са противоречиви интереси по смисъла на чл. 29, ал. 4 ГПК и изявлението на родителя в исковата молба не може да се приеме за съгласие по смисъла на чл. 28, ал. 2 ГПК. По изложените решаващи съображения исковете с правно основание чл. 439 ГПК, в частта им, в която не са уважени поради погасяване на вземанията по давност, са счетени за неоснователни и са отхвърлени. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за крайния изход на делото и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правните изводи на съда в решението. Поставеният от касатора въпрос в изложението към касационната жалба не удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въобще не е разглеждан от въззивния съд, а и не е бил включен в предмета на спора от страните, поради което няма обуславящо значение за крайния изход на делото. Безспорно установено по делото е, че през процесния период: 03.11.2011г. – м. 01. 2016г., малолетното тогава дете Я. е отглеждано от баба си по майчина линия в нейния дом, при предоставено упражняване на родителските права на майката на детето. Детето не е живяло при бащата, нито той е полагал дължимите от упражняващия родителските права родител ежедневни грижи за неговото отглеждане и възпитание. Подобни твърдения не са наведени и от самия ищец през цялото времетраене на настоящия процес. Поради това наведеното от касатора противоречие на въззивното решение с ППВС № 5/16.11.1970г. и с решение № 225/01.10.2014г. по гр.д. № 6884/2013г. на ВКС, Трето г.о. не би могло да е осъществено, доколкото не е осъществена в процеса хипотезата на местоживеене, отглеждане и грижи за дете от родител, на когото не е предоставено упражняването на родителските права. На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,