Определение № 9 от 13.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2455/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. А. Д., Д. А. Ал-М., С. Д. С., А. Ал-Ш., М. Т., О. Ш. М., М. Р., М. Ал-Х., А. Х., всички граждани на Либийска арабска джамахирия, подадена чрез процесуалния им представител адв. З. Н.-К., срещу решение № 852 от 21.04.2020 г. по гр.д. № 1025/2019 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 8148 от 28.12.2018г., постановено по гр.д. № 10339 по описа за 2012 г. на Софийския градски съд, в обжалваната част за осъждане на Х. А. Д., Д. А. Ал-М., С. Д. С., А. Ал-Ш., М. Т., О. Ш. М., М. Р., М. Ал-Х., А. Х., всички граждани на Либийска арабска джамахирия и служители на Главно следствено управление на Л., да заплатят на Н. С. Н. сумата 500 000лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди от противоправно поведение, изразяващо се в изолация, травматични увреждания, изтезания, в унизителното и нечовешко третиране, в причиняване на страдания, извършени в периода 09.02.1999г. - 24.07.2007г. на територията на Л., както и сумата 26 617лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от пропуснат доход за периода 09.02.1999г. - 24.07.2007г., ведно със законната лихва по либийското право върху двете суми от 24.07.2012г. до окончателното им изплащане. Въззивният съд е приел, че Софийски градски съд е международно компетентен да разгледа предявените искове на основание чл.18, вр. чл.4, ал.1, т.2 КМЧП и чл.107, ал.1 ГПК като първа инстанция. На основание чл. 29 КМЧП, българският процесуален закон е приложимият по отношение на съдопроизводствения ред, по който следва да се разглежда делото, а приложимото към спора материално право е либийското право, съобразно разпоредбата на чл.105, ал.2 КМЧП. Предявените при условията на пасивно субективно и обективно съединяване искове са с правно основание чл. 45 ЗЗД и чл. 86, вр. чл. 84, ал.3 ЗЗД, тъй като, на основание чл. 39 КМЧП, квалификацията на фактическия състав на непозволеното увреждане се извършва от българското право. По повод оплакване на въззивниците съдът е приел, че съществуването на възможност за предявяване на иск срещу възложителя на работата (съответно аналогова разпоредба на чл. 49 ЗЗД) не изключва възможността за предявяване на иск срещу прекия делинквент. Неоснователно и недоказано е възражението на ответниците по исковете, основаващо се на твърдението за неоснователност на предявените искове поради наличието на постановени по отношение на тях от Либийски съд оправдателни присъди във връзка с повдигнати обвинения в извършване на престъпни деяния /действия и бездействия/ по отношение на българските медицински сестри, тъй като по делото не са представени въпросните оправдателни присъди. При анализ на доказателствата по делото въззивният съд е приел за установено, че деянията, описани в исковата молба и уточненията към нея, са действително извършени, като техни автори са ответниците Х. А. Д., Д. А. Ал-М., С. Д. С., А. Ал-Ш., М. Т., О. Ш. М., М. Р., М. Ал-Х., А. Х.. Посочил е, че всеки един от тези ответници е имал различна роля в осъществените спрямо ищцата противоправни действия, които били установени от показанията на свидетелите В., Д. и Г.. Всички те били причинили на ищцата вреди, поради което, независимо от ролята им - по-голяма или по-малка, отговорността им пред ищцата е солидарна. В чл.172 от Гражданския кодекс на Л. е предвидено, че когато няколко лица са отговорни за вредата, тяхната отговорност е солидарна, поради което ответниците следва да понесат отговорността за своите противоправни действия солидарно. По отношение вида и размера на претърпените от ищцата вреди, въззивният съд е посочил, че обезщетението в либийското гражданско право обхваща както имуществени, така и неимуществени вреди. Изрична уредба за това се съдържа в Гражданския кодекс, както и в предписанията на Ислямското религиозно право Ш.. Последното приемало и уреждало обезщетение за вреди, настъпили поради прегрешение по отношение свободата на трето лице, честта му, репутацията му, социалното му положение или финансовия му статус. Това са неимуществени, морални вреди. В чл. 224 от Гражданския кодекс също се уреждала отговорност за морални вреди. Обезщетението за имуществени вреди било общоприет принцип както в гражданското право, така и в ИРП Ш., и според обичаите. Според чл.173, във връзка с чл.224 и 225 от Гражданския кодекс обезщетението за имуществени вреди обхваща претърпените загуби на пострадалото лице. Съгласно чл. 167, ал.3 и чл.173 от Гражданския кодекс, съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, като взема предвид всички обстоятелства по случая. В тази връзка въззивният съд е приел, че е справедливо на ищцата да бъде присъдено обезщетение в размер на 500 000лв., което включва както имуществени вреди, така и неимуществени вреди, с оглед съдържанието, което се влага в тях, съобразно цитираните разпоредби на Либийския граждански кодекс. За да стигне до този извод, апелативният съд е направил подробен анализ на физическите, психическите, емоционалните и моралните вреди, които ищцата е претърпяла вследствие деянията на ответниците. По отношение на претенцията за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи /нереализиран доход/ е посочено, че от приетата и неоспорена съдебно-икономическа експертиза се установява, че размерът на вредите за времето на задържането на ищцата възлиза на сумата 26 617 лв., за която исковата претенция е уважена от апелативния съд. Налице е и причинно-следствената връзка между поведението на извършителите и причинените вреди, която е необходимо условие, за да се породи тяхната отговорност за обезвреда, в какъвто смисъл е и либийското законодателство. Неоснователно е възражението за погасяване по давност на исковете. От приетото по делото допълнително заключение за установяване съдържанието на правото на Либийската арабска джамахирия се установява, че предвидената в чл. 175, ал. 1, изр. 2-ро от Либийския граждански кодекс обща погасителна давност за ангажиране на деликтната отговорност на дееца е от 15 години, т.е към датата на предявяване на исковете (м. юли 2012 г.) и предвид началния период на увреждането м. февруари 1999 г. (продължило до м. юли 2007 г.), същият не е бил изтекъл. Краткият тригодишен давностен срок се прилага за обикновени, рутинни, житейски ситуации, при които страните по деликтното правоотношение са се познавали, като в този смисъл било и приетото по делото експертно заключение. В настоящия случай, липсват както твърдения, така и доказателства от ответниците, че са били налице условията за прилагане на предвидената от либийския закон и съдебната практика по прилагането му кратка тригодишна погасителна давност по чл. 175 ЛГК. В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност и недопустимост на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, по които се счита, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе в решението си, препращайки мотивите си към тези на първоинстанционния, който от своя страна е посочил служебното установяване на съдържанието на чуждото право по реда на чл. 43, ал. 1 и ал. 2 и чл. 44 КМЧП като едва в решението си е цитирал за първи път текст на конкретни разпоредби? 2. Допустимо ли е същите тези цитирани и приложени норми на чуждото законодателство да не са приложени към материалите по делото и да не са обсъдени от страните в производството, с оглед възможността на страните да се запознаят и изразят становище и с оглед евентуална последваща инстанционна проверка на съдебния акт? По тези въпроси се твърди противоречие с тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, решение по гр.д. № 412/2015 г. на ВКС, III г.о., решение по гр.д.№ 221/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение по търг. Д. № 971/2012 г. на ВКС, решение по гр.д. № 336/2019 г. на ВКС, II г.о., решение по търг.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о., решение по търг.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., решение по търг.д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т.о., решение по търг.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о. Твърди се още, че обжалваното решение е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. Ответницата по жалбата Н. С. Н., със съдебен адрес в [населено място], е подала писмен отговор чрез адвокат Г. А. и адвокат Я. Д., в който е изразила становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество – за неоснователност на подадената касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 852 от 21.04.2020 г. по гр.д. № 1025/2019 г. на Софийския апелативен съд. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС - т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. За валидността и допустимостта на въззивното решение ВКС следи служебно, включително във фазата по селектиране на касационните жалби – в този смисъл е т.10 от тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по тълк.д. № 1/2001 г. на ОСГК и т. 1 от тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В случая не се констатира вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо. По повод твърденията в касационната жалба, че е възможно ответниците или част от тях да са починали преди подаване на исковата молба, настоящият състав приема, че доколкото по делото няма приети доказателства в този смисъл, тези твърдения не могат да обосноват допускането на решението до касационно обжалване. Първият въпрос, макар и неясно формулиран, се отнася до задължението на съда служебно да установи съдържанието на приложимото чуждо право. Не е налице противоречие между въззивното решение и посочената от касаторите практика на ВКС по този въпрос, доколкото в случая въззивният съд е определил приложимото чуждо право, като се е позовал на приетите пред първата инстанция заключения от съдебните експертизи относно установяване съдържанието на правото на Либийската арабска джамахирия. Доколкото съгласно чл. 43, ал. 1 КМЧП това е един от допустимите методи за определяне на приложимото чуждо право, не е налице противоречие между практиката на ВКС и въззивното решение. Вторият въпрос не е от значение за изхода на делото и не е обусловил правните изводи на въззивния съд, доколкото същият кореспондира с твърденията на жалбоподателите, че съдържанието на приложимото чуждо право не е било надлежно установено по делото. Пред първоинстанционния съд са приети две експертни заключения със задачи именно в тази връзка, които въззивният съд е кредитирал и впоследствие е основал решението си на тях. Страните са били запознати със заключенията на вещите лица и са имали възможност да оспорят експертизите, както и да представят документи, установяващи съдържанието на разпоредби на чуждото право – чл. 43, ал. 2 КМЧП. Доколкото обаче заключенията са били приети от първоинстанционния съд без да бъдат оспорени, след като вещите лица са изслушани и на страните е била дадена възможност да поставят допълнителни и уточняващи въпроси към тях, не е налице основание да се приеме, че приложимото чуждо право е останало неизяснено по делото. Следователно поставеният втори въпрос в този смисъл не е от значение за изхода му, нито е обусловил правните изводи на въззивния съд. Липсва и основание да се приеме, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Настоящият състав е сезиран с молба от адвокат З. Н.-К., в качеството ѝ на особен представител на касаторите, с искане съдът да определи възнаграждение за особен представител за изготвянето на касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване. При съобразяване вида и обема на извършените процесуални действия, настоящият състав намира, че следва да се определи възнаграждение в размер от 1600 лв., платимо от бюджета на съда, тъй като ищцата е освободена от разноски по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК. С оглед изхода на спора касаторите следва да бъдат осъдени на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК да заплатят на ВКС разноските за особен представител в размер на 1600 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.