Определение № 2430 от 20.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4201/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. С. Р. срещу решение № 215 от 12.06.2023 г. по в.гр.д.№ 294 от 2023 г. на Пазарджишкия окръжен съд, I граждански състав за потвърждаване на решение № 75 от 20.01.2023 г. по гр.д.№ 2955 от 2020 г. на Пазарджишкия районен съд, X. граждански състав, с което е отхвърлен предявеният от П. С. Р. срещу М. Б. Р., Ц. С. Р. и С. С. П. иск по чл.34, ал.1 ЗС за делба на масивна двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 66 кв.м., находяща се в УПИ ***, кв.*** по плана на [населено място], общ.Септември, при квоти: 1/2 ид.ч. за ищцата П. Р. и по 1/6 ид.ч. за всеки от ответниците М. Р., Ц. Р. и С. П.. В касационната жалба се твърди, че мотивите на решението са неверни и незаконни. Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се, че в нарушение на Тълкувателно решение № 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС съдът неправилно е приел, че между брат и сестра тече придобивна давност. В писмен отговор от 05.10.2023 г. ответниците по жалбата М. Р., Ц. Р. и С. П. я оспорват като неоснователна. Молят касационното обжалване на решението на Пазарджишкия окръжен съд да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото пред ВКС разноски. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /съделител по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск за делба на жилищната сграда, въззивният съд е приел за установено, че ищцата П. С. Р. и брат й С. С. Р. са наследници на починалия на 01.09.2006 г. техен баща С. Р.. С. Р. е починал на 23.10.2011 г. и е наследен от ответниците: преживялата съпруга М. Р. и двете дъщери Ц. Р. и С. П.. През 1997 г., наследодателят С. Р. се е снабдил с констативен нотариален акт № 54 от 23.05.1997 г., с който е признат за собственик на основание наследство и давностно владение на дворно място от 630 кв.м., за което е отреден парцел ***, в кв.*** по плана на [населено място], ведно с полумасивна жилищна сграда с площ от 77 кв.м. и стопанска постройка с площ от 60 кв.м. С нотариален акт № 122 от 15.09.1997 г., том ХІ, дело № 3438 от 1997 г., С. Р. и съпругата му Ц. Р. са дарили на двете си деца /ищцата и наследодателя на ответниците/ имота така, както е описан в констативния нотариален акт № 54 от 1997 г. Въз основа на изготвеното и прието по делото заключение на съдебно-техническата експертиза съдът е приел за доказано, че в УПИ*** в кв.*** по плана на [населено място] е построена още една сграда: двуетажна масивна жилищна сграда, разположена в югозападния ъгъл на имота- на уличната регулация и на вътрешната регулационна граница със съседния УПИ *** в кв.***, като именно тази сграда е предмет на иска за делба. Северно от тази двуетажна жилищна сграда съществуват едноетажна сграда, съответстваща на описаното в удостоверение № 213 от 28.08.2020 г. полумасивно жилище от 77 кв.м. и паянтова стопанска постройка от 60 кв.м. Първата описана жилищна сграда е изградена с двускатен покрив със стрехи над четирите фасади; прозорци са реализирани на северната, източната и южната фасади, а входове са от източната и северната страна. Същата сграда е долепена до полумасивното жилище с площ от 77 кв.м. Заключението на експерта е, че тази жилищна сграда не е изградена на калкан със съседната такава. За тази жилищна сграда ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт № 27, том ІІ, дело № 189 от 2013 г., като са се позовали на придобивна давност. От представените писмени доказателства е прието за установено, че строително-техническата документация за процесната сграда е издавана на името на сина С. Р. с изключение на визата за проектиране на ЧКЗР /частична квартално-застроителна разработка/, в която е посочено името на наследодателя С. Р. и която е издадена, преди С. Р. да се снади с нотариален акт за дворното място и двете сгради в него. През м.август 1997 г. е изготвено конструктивно становище относно узаконяване на жилищна сграда на С. Р.. През м.май същата година е бил изготвен и проект за ЧКЗП, също на негово име. На 03.09.1997 г. е съставен констативен акт от [община], с който след извършване на проверка на проектите, сметките документи и други книжа, характеризиращи обекта, и изпълнените до момента строително-монтажни работи, е констатирано, че строителството на жилищната сграда е започнато от С. Р. от [населено място] в парцел ***, кв.*** на [населено място] върху 63 кв.м. през периода 1988-1990 г. Изпълнена е едноетажна сграда със сутерен и тавански етаж на уличната и дворна регулационна линия съгласно ЧКЗП, одобрено със Заповед № 37 от 30.07.1997 г. По делото е представена и нотариално заверена декларация на С. Р. от 08.09.1997 г., в която той е заявил, че на основание чл.56, ал.2, т.2 от ЗТСУ (отм.) дава съгласието си синът му С. Р. да узакони на свое име процесната жилищна сграда в собствения на С. Р. парцел ***, кв.*** по плана на [населено място] и е посочено, че всички строителни книжа и разрешения следва да бъдат издадени на името на С. Р.. Тази декларация е съставена, преди С. Р. и съпругата му да се разпоредят с дворното място и останалите две сгради в него. От заключението на експертизата на вещото лице- графолог, назначена по повод оспорването на горепосочената декларация, е установено, че подписът върху нея е положен от С. Р.. Преди извършване на разпоредителната сделка с дворното място и двете сгради от родителите на ищцата на 15.09.1997 г. е издаден и акт за узаконяване № 16 от 09.09.1997 г. от главния архитект на [община], с който процесната сграда е узаконена на името на С. Р.. След извършване на тези действия и издаване на посочените актове на 11.03.1998 г. С. Р. е подал декларация по чл.26 ЗМДТ за притежаваните недвижими имоти на територията на Република България, в която е посочил, че със съпругата си М. Р. са собственици при квоти по 1/2 ид.ч. за всеки на жилищна сграда в УПИ ***, кв. ***, представляваща къща, построена през 1990 г., на два етажа, с РЗП от 126 кв.м. От този момент до 2012 г. данъчните задължения са плащани именно от тях. След 2012 г. М. Р. като наследник на С. Р. е подала нова данъчна декларация и оттогава плащанията на данъците и таксите за процесната сграда са извършвани от наследниците на С. Р.. Прието е от съда, че изслушаните по делото свидетелски показания съответстват на събраните писмени доказателства. Свидетелят Р. Н. /син на ищцата/ разказва, че неговите вуйчо и вуйна след извършване на строителството заживели в процесната къща, както и че „ходи на гости“ в новата къща и братовчедките му „го посрещат“. Чрез показанията му обаче не се установява твърдението на ищцата, че не брат й С., а баща й С. е извършил строителството на сградата. Свидетелката И. Д. установява, че строителството на къщата е започнало малко преди 1990 г., извършвано е от С. и съпругата му и след завършване на строителството именно те са заживели в къщата. Съдът е приел, че обстоятелството, че свидетелката не е живяла в съседство с имота, по никакъв начин не се отразява на достоверността на показанията й. От показанията на А. К. и С. З. също се установява, че строителството на процесната жилищна сграда е извършено около 1990 г. от С. Р., приживе на баща му С. Р., както и и че именно семейството на С. Р. е живяло в къщата. При така установеното, съдът е приел, че върху процесната сграда не съществува съсобственост между страните. Според въззивния съд, още през 1990 г. наследодателят на ответниците С. Р. е извършил строителството на процесната жилищна сграда със знанието и без противопоставянето на собственика на дворното място /своя баща С. Р./ и е установил фактическа власт върху сградата, като е заживял в нея със семейството си. Всички предприети от него действия- извършване на строителство, иницииране на необходимите процедури за узаконяване на имота, са ясен израз на намерението му за своене. От своя страна на 23.05.1997 г. наследодателят С. Р. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на дворното място и две от сградите в него, на основание наследство и давност. Жилищната сграда, предмет на делбата, обаче не е посочена нито в констативния нотариален акт на С. Р. от 23.05.1997 г., нито в съставения на 15.09.1997 г. нотариален акт, с който С. Р. и съпругата му Ц. Р. са дарили дворното място и две от сградите в него на децата си: ищцата П. Р. и наследателят на ответниците С. Р.. Според съда, ако С. Р. и съпругата му са считали и процесната жилищна сграда за своя /като построена върху имота им/ и са имали намерение да се разпоредят с нея, не е имало пречка да го сторят. Във връзка с оспорената декларация, издадена на основание чл.56, ал.2, т.2 ЗТСУ (отм.), съдът е разяснил, че разпоредбата дава право да строят в чужд имот съпругът (съпругата), роднините на собственика по права линия неограничено, а по съребрена линия- до втора степен включително, ако извършват строежа с негово съгласие, изразено в нотариално заверено заявление до съответните специализирани органи на общинската администрация, вписано и в нотариалните книги. По силата на така даденото съгласие върху мястото се учредява право на строеж в полза на строителя. Тъй като в случая не са били изпълнени всички изисквания на закона /конкретно декларацията не е била вписана в нотариалните книги/, чрез процесната декларация не е учредено право на строеж на наследодателя на ответниците С. Р., Според съда, обаче тази декларация представлява сериозна индиция за отношението на собственика на имота С. Р. към предприетите от неговия син С. Р. действия, както и за намерението за своене на извършилия строителството в чужд имот С. Р.. Извършването на строителството със средства на С. Р. и установяването на фактическа власт върху имота със знанието и без противопоставянето на собствениците на имота налагали извод, че е налице фактическият състав на придобивната давност. Владение върху сградата е установено от 1990 г. и още приживе на С. Р. /починал през 2006 г./ и на наследодателя на ответниците С. Р. /починал през 2011 г./ срокът по чл.79, ал.1 ЗС е изтекъл. Снабдяването с нотариален акт през 2013 г. от ответниците, след смъртта на С. Р., не променя изложеното. Не на последно място, въззивният съд е посочил, че счита за неоснователно възражението на ищцата, че не може да бъде придобит по давност незаконен строеж и че придобивна давност по отношение на такъв строеж може да започне да тече от момента на узаконяването му, в случая от 1997 г. Цитирал е практика на ВКС (решение № 60087 от 28.06.2021 г. по гр.д.№ 3984/2020 г. на ВКС, ГК, II г. о.), според която законодателят не е изключил незаконните строежи от обектите, върху които могат да съществуват вещни права, нито ги е изключил от гражданския оборот, поради което незаконният строеж е годен обект на вещни права, може да бъде придобиван по всички уредени в закон придобивни способи, включително и по давност. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение, поради следното: Съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.гр.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС в касационната жалба или в нарочно изложение към нея касаторът е длъжен да посочи правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в решението по конкретното дело. Ако такъв въпрос не бъде посочен, касационното обжалване не се допуска. ВКС няма право сам за поставя и разглежда такива въпроси, освен ако се касае за нищожност или недопустимост на обжалваното решение. В случая в касационната жалба и изложението към нея няма поставени въпроси. Вместо това се излагат оплаквания относно правилността на въззивното решение и се преразказва фактическата обстановка по делото, като касаторът прави собствени правни изводи по нея. Само на това основание касационно обжалване не следва да се допуска. За пълнота следва да се посочи, че във връзка с твърдяното противоречие на решението с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС също не е формулиран конкретен въпрос. Дори да се приеме, че касаторката поставя въпросите дали между брат и сестра тече придобивна давност и дали наследникът, който е установил владение върху имота преди смъртта на наследодателя, следва да манифестира това свое владение пред наследниците след смъртта на наследодателя, за да може да придобие наследствения имот по давност, тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не са свързани с мотивите на съда за отхвърляне на иска за делба. В решението си съдът не е приел, че С. Р. е придобил процесната сграда, тъй като между брат и сестра /С. Р. и П. Р./ е текла давност и тъй като след смъртта на собственика С. Р. владелецът С. Р. не е следвало да демонстрира пред сестра си П. Р., че владее наследствения имот, а по други съображения: тъй като С. Р. е станал изключителен собственик на процесната сграда още приживе на наследодателя С. Р., защото я е владял непрекъснато, явно, със знанието и без противопоставянето на собственика в продължение на повече от 10 години: в периода от построяването на сградата през 1990 г. до смъртта на собственика С. Р. през 2006 г., а и след това до собствената си смърт през 2011 г. Във връзка с това е прието, че С. Р. е бил собственик на мястото към момента на построяване на сградата /1990 г./ и съответно е станал собственик на тази сграда по приращение /чл.92 ЗС/, както и че с договора за дарение от 15.09.1997 г. не е дарил тази сграда на ищцата П. Р. и брат й С. Р.. Тоест, прието е, че давност е текла между син /владелец на сградата/ и баща /собственик на сградата/, а не между брат и сестра, както и че тази давност е изтекла още приживе на собственика С. Р., поради което към момента на смъртта му през 2006 г. синът му С. Р. вече е бил собственик, а не владелец на процесната сграда. При приетата от съда за установена фактическа обстановка от значение за изхода на спора е само въпросът: Дали с прехвърлянето на правото на собственост върху дворно място /в случая с договора за дарение от 15.09.1997 г./ надарените по този договор придобиват собствеността и установяват владение не само върху дворното място, но и върху намиращите се в мястото незаконни постройки, които не са предмет на договора за дарение ? Този въпрос обаче не е поставен от касаторката нито в касационната й жалба, нито в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, а съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС настоящият състав не може служебно да поставя въпроса и да допуска касационно обжалване по него. Независимо от това следва да се посочи, че по този въпрос постановеното от въззивния съд не противоречи, а изцяло съответства на практиката на ВКС /например Тълкувателно решение № 5 от 18.05.2017 г. по тълк.д.№ 5 от 2015 г. на ОСГК на ВКС и множество решения на ВКС по чл.290 ГПК/, според която ако сграда, която представлява самостоятелен обект на право на собственост, не е посочена като предмет на прехвърляне в акта, с който се прехвърля правото на собственост върху земята, върху която е построена сградата, не намира приложение правилото на чл.92 ЗС за придобиване на сградата по приращение от собствениците на терена. Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Пазарджишкия окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за делба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на чл.68, чл.69 и чл.79 от Закона за собствеността и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пазарджишкия окръжен съд не следва да се допуска. Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответниците по жалбата направените от тях, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 28.09.2023 г., разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 800 лв. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение