Определение № 2785 от 28.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1591/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от И. И. П., А. И. П. и Д. И. П., като законни наследници на баща си И. И. П., действащи чрез своята майка и законен представител Р. И. П., всички със съдебен адрес в [населено място], чрез адвокат В. В., срещу определение № 349 от 11.06.2024 г. по в.ч.т.д. № 262/2024 г. на Варненски апелативен съд. С атакуваното определение е потвърдено определение № 222 от 29.04.2024 г. по гр.д. № 309/2023 г. на Разградски окръжен съд, с което на основание чл. 229, ал.1, т. 4 ГПК е спряно производството по делото до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по т.д. № 1878/2021 г. на Софийски градски съд. Оплакванията на жалбоподателите са за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като се иска отмяната му. Твърди се, че в производството не е налице спор относно качеството на ищците на кредитори, а единствено спорен се явява размерът на вземането на ищците, което същите не намират за въпрос с преюдициален характер по отношение на предявения от тях иск по чл. 135 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на основания за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в частната касационна жалба, жалбоподателят формулира следния процесуалноправен въпрос, който според него е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда: „В хипотезата, в която длъжникът и ответник по иск по чл. 135 ЗЗД е признал частична дължимост на вземането на ищеца в исковото производство за самото вземане, налице ли е връзка на преюдициалност по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора?“ Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В писмен отговор „Уникредит Булбанк“ АД и „И. П.“ ООД оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване по подадената частна касационна жалба, по същество намират същата за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе, настоящият състав взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него определение на Разградски окръжен съд за спиране на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК на производството по делото, като е съобразил задължителната съдебна практика, обективирана в т. 2 от ТР № 2/2017 от 9.07.2019 г. по т.д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. В тази връзка е посочено, че съдът по П. иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти, като предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, още по-малко неговият размер, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда. Въззивният съд е заключил, че спорен между страните в конкретния случай не е единствено размерът на вземането им, което действително не би било релевантно досежно иска с правно основание чл. 135 ЗЗД, но и качеството на кредитори на ищците също е предмет на оспорване. Според въззивния съд към момента на постановяване на обжалвания съдебен акт не са налични доказателства, които да установят безспорността на качеството кредитор на ищците по предявения П. иск, което би обусловило правото им да искат обявяване за недействителни спрямо тях на твърдяни като увреждащи ги актове на длъжника. В тази връзка въззивният съд е изложил и че представеното като доказателство от жалбоподателите определение № 2624 от 23.08.2022 г. по т.д. № 1878/2021 г. на Софийски градски съд, не е съдебен акт, който го обвързва. В допълнение Варненски апелативен съд изрично е посочил още, че страните по двете дела не са напълно идентични - вторият ответник по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД – „Уникредит Булбанк“ АД в писмен отговор по първоинстанционното гр.д. № 309/2023 г. на Разградски окръжен съд /стр. 662 от делото/ е посочил изрично като спорно обстоятелство, дали ищците са кредитори на първия ответник „И. П.“ ООД, което е предмет на т.д. № 1878/2021 г. на Софийски градски съд. Така аргументиран, Варненски апелативен съд е достигнал до същия извод като Разградски окръжен съд, а именно: производството по т.д. № 1878/2021 г. на Софийски градски съд, образувано по иск с правно основание чл. 127, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 125, ал. 3 ТЗ, се явява преюдициално относно изхода на спора по иска по чл. 135 ЗЗД, предявен в настоящото производство, поради което е налице основанието за спиране на производството по П. иск на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, с оглед на което е потвърдил като законосъобразно обжалваното пред него първоинстанционно определение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил е решаващата правна воля на съда и е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен задължението на касатора да посочи правен въпрос, съответстващ на тези критерии, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове и наличието на някоя от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая формулираният от жалбоподателите процесуалноправен въпрос не удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснено по-горе. Видно от ясното му съдържание, въпросът предпоставя съдът да е приел, че длъжникът и ответник по иск по чл. 135 ЗЗД, е признал частична дължимост на вземането на ищеца в исковото производство за самото вземане. Така поставен, въпросът не съответства на решаващата воля на съда, обусловила атакувания краен резултат, която явно не се основава на призната частична дължимост на вземането по обуславящия иск с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ. Напротив, в обжалваното определение са изложени съображения в обратен смисъл на този, залегнал във въпроса – че качеството на ищците на кредитори е спорно в производството, което изключва възможното приемане от страна на съда, че същото е признато от ответника в исковото производство по самото вземане, а по отношение на представеното като доказателство от жалбоподателите определение № 2624 от 23.08.2022 г. по т.д. № 1878/2021 г. на Софийски градски съд въззивният съд е приел, че не го обвързва. На свой ред от материалите по делото е видно, че в производството по чл. 135 ЗЗД и двамата ответници оспорват качеството на ищците на кредитори, а в приложения по делото проект за доклад по т.д. № 1878/2021 г. на СГС, обективиран посоченото определение на СГС, за безспорно между страните е признато единствено, че наследодателят на ищците е притежавал 25 % от капитала на „И. П.“ ООД, като изрично е посочено, че всички останали обстоятелства са спорни. Видно е в заключение, че поставеният от жалбоподателите въпрос се основава на факти, които не са приети за установени от съда, напротив – отречени са, поради което и същият не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Непосочването на правен въпрос, отговарящ на изискванията по чл. 280, ал. 1 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда допълнителната предпоставка, на която се позовават жалбоподателите. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение