Определение № 1959 от 16.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 127/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Ю. К. – К., подадена чрез процесуален представител адв. П. П. срещу решение № 4983/28.08.2024г., постановено по в.гр.д. № 11514/2023г. по описа на Софийски градски съд.

С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционно решение № 10991 от 26.06.2023г. по гр.д. № 54350/2021г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която на основание чл. 59, ал. 3 от СК след прекратяване на сключения на 06.09.2020г. между И. В. К. и Е. Ю. К. – К. граждански брак поради дълбоко и непоправимо разстройство и предоставяне на родителските права за упражняване по отношение на роденото от брака на страните дете М. И. К. с ЕГН [ЕГН] на майката, е определен режим на лични отношения на бащата И. В. К. с ЕГН [ЕГН] с детето М. И. К. и вместо него е постановен друг, както следва:

1/ Първите 16 срещи между детето М. и бащата И. В. К. да се провеждат два пъти ежеседмично, всяка събота и неделя, във времевия интервал между 10:00 часа и 16:00 часа, в присъствие на психолог или друг специалист в Детски контактен център, намиращ се в [населено място],[жк], [улица], ет. 4, офис 1, телефон .......................... и .................... – З. М. с продължителност и при условия на контактите, определени от специалист при Детски контактен център. За целта е определено страните предварително да бъдат уведомени за продължителността на съответните срещи и за начален час, като майката Е. Ю. К.-К. е задължена да организира воденето и вземането на детето до и от контактния център – лично или чрез упълномощено от нея лице. Постановено е определените от съда дни от седмицата и посочени часови интервали да бъдат променени само при взаимно съгласие на страните и Детския контактен център.

2/ След провеждане на горепосочените шестнадесет срещи, за период от 3 месеца, считано от последно проведената среща в Детски контактен център, бащата И. В. К. има право да вижда и взима детето М. И. К. всяка първа и трета седмица от месеца за времето от 10:00 часа до 18:00 часа в събота и от 10:00 часа до 18:00 часа в неделя; както и всяка втора и четвърта седмица за времето от 10:00 часа до 18:00 часа в сряда /а ако детето посещава учебно заведение – след приключване на занятията/, без преспиване и без присъствие на майката.

3/ След изтичане на периода по т. 2 от решението, бащата И. В. К. да вижда и взима детето М. И. К., като при осъществяване на режима на лични отношения бащата следва да взема и връща детето от и в дома на майката, както следва:

• всяка първа и трета седмица от месеца, за времето от 09:00 часа в събота до 19:00 часа в неделя, с преспиване в дома на бащата /този режим не се прилага за период от 30 дни през лятото, когато майката ползва платения си годишен отпуск/;

• всяка втора и четвърта седмица от месеца, за времето от 10:00 часа до 18:00 часа в сряда /а ако детето посещава учебно заведение – след приключване на занятията/;

• тридесет дни през лятото, разделени на два пъти по петнадесет дни, по време, несъвпадащо с платения годишен отпуск на майката Е. Ю. КириловаКавлакова;

• през четните години по време на Коледните празници и за част от Коледната ваканция, определена от Министерство на образованието и науката за съответната година, за времето от 10:00 часа на 24-ти декември до 18:00 часа на 28-ми декември, с преспиване;

• през нечетните години по време на Великденските празници от 10:00 часа на Разпети Петък до 18:00 часа на Светлия Понеделник, с преспиване, както и за част от Коледната ваканция, включваща Новогодишните празници, за времето от 10:00 часа на 29 декември до 18:00 часа на последният ден от Коледната ваканция с определена продължителност от Министерство на образованието и науката за съответната година;

В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – необсъждане на релевирани от касаторката доводи и възражения, неправилен анализ на доказателствата, вследствие на което са формирани погрешни крайни фактически и правни изводи, с оглед на което се отправя искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване, обжалваното решение да се отмени и вместо него да се постанови режим на лични отношения на бащата с детето предвиждащ по-дълъг адаптационен период на детето в семейната среда на бащата, а режимът с преспивания да се предвиди да започне след по-дългия адаптационен период.

Писмен отговор на касационната жалба не е депозиран от ответника по касация И. В. К..

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установени следните факти: страните са родители на детето М. К., родено на 24.03.2021г. и понастоящем на 4 години; постановеният по делото развод между тях е окончателен; живеят разделени, като детето се отглежда от майката.

От събраните в хода на производството гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Ю. А. К. и М. С. К. – родители на ищцата, Й. Р. Г. и А. З. К. – майка на ответника, преценени по реда на чл. 172 ГПК с оглед заинтересоваността им от изхода на делото и кредитирани в частите, възпроизвеждащи лични техни впечатления, приел за установено, че първоначално срещите между детето и бащата винаги са били наблюдавани от прародителите, както и че същите са се осъществявали в присъствие на майката, като детето е било разстроено. Имало е и самостоятелни срещи между бащата и детето, но или те, или майката са се намирали в близост. Детето започвало да плаче, когато непознат започне да му се радва. Свидетелката Г. е присъствала на срещи между бащата и детето, на които майката не е позволявала то да бъде докосвано. Повечето пъти нейните родители също са присъствали. От показанията на св. К. приел за установено желанието на бащата да полага грижи за детето; между тях са били осъществявани срещи, на които присъствала и тя, както и майката на детето с нейните родители.

От приети по делото множество социални доклади, изготвени от ДСП “И.“ и от ДСП “Красно село“ и изслушване на всеки от родителите по реда на чл. 59, ал. 6 от СК, приел за установено, че битовите условия в дома на бащата са подходящи за отглеждането на детето М., за която е осигурено всичко необходимо. Бащата е трудово ангажиран като „охранител“, има подкрепата на родителите си, които могат да го подпомагат в грижите за М.. Детето не посещава учебно заведение, има личен лекар, в добро здравословно състояние е. Констатирана е привързаност към майката и нейното разширено семейство, като в присъствие на непознат детето търси закрила на майка си. Осъществяваните срещи между бащата и детето по определен привременен режим на лични отношения първоначално са преминавали в пълно отрицание на детето да се отпусне и да играе в нова среда. Всеки път, когато М. е искала да играе или вземе предмет, се е обръщала към майка си, а ако бащата подаде играчка – започвала да плаче. Към момента на изготвяне на последния доклад е установено, че М. все по-успешно се адаптирала – играе с баща си, смеят се, гонят се. Посочено е, че с нарастваща увереност детето прекарвало време с баща си, усмихвала се и приемала подаръците му. Съгласно констатациите в социалния доклад родителите са със силно влошени взаимоотношения, което е предпоставка за въвличане на детето в конфликт на лоялност. Към 05.04.2024г. е посочено, че срещите между баща и дъщеря са се осъществявали регулярно през последната една година.

От заключение на комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, прието пред първата инстанция въззивният съд установил, че у детето се наблюдава ситуативна тревожност; отчуждено е от своя баща, тъй като прекарват сравнително малко време заедно, като М. не е насърчавана и стимулирана да общува с бащата; от цялостното обективно изследване на бащата не са установили данни той да е груб с детето, с майката, с нейните родители, да е воден от собствени егоистични мотиви и нагласи; при бащата няма данни, от които да се коментира, че с поведението си той отчуждава детето от себе си; резултатите от личностовите профили и на двамата родители не противоречат на добрия родителски капацитет и качества да възпитават и да могат да се справят с грижите за дъщеря им М.. На бащата до момента не му е била дадена възможността да упражни, прояви и да развие родителските си способности и капацитет, въпреки голямото му желание и това, че страда, че е изолиран от детето си. От друга страна нежеланието на майката за комуникация с бащата, изключването му от ежедневието и от живота на детето, липсата или нежеланието от нейна страна да компенсира ситуативната тревожност на детето при срещите с бащата – да го успокои и да го въведе в интеракцията с него; невъзможността за друг вид поведение от страна на майката или нежеланието за друг вид родителско поведение сочат на нисък родителски капацитет у майката. Невъвеждането на детето емоционално в интеракция с бащата, ненасърчаването да приеме съществуването на бащата, ситуации на напрежение и скандали между значимите възрастни за детето в негово присъствие са вид емоционално насилие над крехката детска психика. Възприел заключението, че двамата родители трябва да направят опит за постигане на добра комуникация, като се избягват ретроспективни коментари – на минали събития или решения. Актуалните им усилия трябва да бъдат насочени към постигането на единен подход в отглеждането и възпитанието на детето; необходимо е да бъде обсъдено и планувано посещения от детето на детска ясла, а след това на детска градина, както и детето да бъде активно стимулирано към срещи с хора извън домашната среда и с хората, които го отглеждат в момента; откъсването на детето от фигурата на бащата съгласно заключението е вид ощетяване на детето в психичен и невропсихичен план.

От заключение на СПЕ прието във въззивното производство, съдът приел за установена значителна трудност на детето да влезе в комуникация с експерта, а също и да играе спокойно, самостоятелно и да изучава пространството наоколо. Детето е стояло плътно до майка си, а също така почти непрекъснато е търсело нейното внимание, а всякакви опити на експерта или на бащата да ангажират детето в някаква дейност или то да остане само в стаята с тях, докато майката е в съседно помещение, на отворена врата, са били невъзможни. Според вещото лице присъствието на майката не е правело детето по-спокойно и уверено, напротив, то стояло само в близост до нея и било силно тревожно през цялото време. Вещото лице е установило, че на фона на раздялата на родителите по време бременността на майката, детето М. е отглеждана от майката и нейното разширено семейство, докато контактите с бащата са редки, като е налице един относително продължителен период от няколко месеца, през който бащата и детето не са контактували по никакъв начин, който допринася за това детето да не успее да свикне с присъствието на бащата и да го припознава като близък човек. Според експерта М. и майката към настоящия момент функционират във взаимоотношения, които могат да се опишат с психологическия термин „симбиотична връзка“ – когато всяка от двете фигури в двойката е зависима от другата и времето им е напълно посветено една на друга. И М., и майката функционират предимно като двойка, а не като отделни индивиди. Такъв модел на взаимоотношения често се формира в ситуация на раздяла на родителите в ранната възраст на детето, когато липсва третият човек в тези отношения /бащата/, който да е в достатъчно добри взаимоотношения с майката и да играе ролята на този коригиращ фактор, който да носи връзката с реалността и с необходимостта всеки от двамата /майката и детето/ да има и отделно съществуване. Обективно ситуацията на симбиотична връзка е предпоставка за формиране на прекомерна зависимост на детето от майката /и на майката от детето/ и може да доведе до т.нар. „разстройство на привързаността“ - когато детето е твърде тревожно в отсъствието на майката, а дори и в нейно присъствие обичайно не успява да бъде достатъчно активно и самостоятелно в осъществяването на взаимоотношения с други хора. Ето защо осъществяване на връзка и взаимоотношения с бащата е силно затруднено. Отчел, че според експерта е необходимо първоначално да се подпомогне процеса на адаптиране на детето към раздяла с майката, като се включи трето лице специалист, с когото детето да изгради доверителни отношения /първоначално в присъствието на майката/. Когато детето вече е способно да остава насаме с този специалист, достатъчно спокойно, без майката да присъства, специалистът може да посредничи да се въведе бащата във взаимоотношения с детето – първоначално срещите между детето и бащата да се случват в присъствието на специалиста, без майката да участва. Когато детето вече е спокойно в общуването с бащата в присъствието на специалист, може тези срещи да се случват насаме. Според експерта, от ключово значение е този процес да не се пришпорва, но също така и да не се протака прекомерно във времето – тъй като ще се натрупа достатъчно опит на детето да общува с баща си само в присъствието на трето лице /или дори да не общува с него/ и тогава преходът към самостоятелни лични контакти може също да бъде затруднен. Експертът посочил, че детето несъмнено е достигнало възраст, в която би могло вече да контактува самостоятелно с баща си, затова отлагането прекалено дълго на този момент може да има негативен ефект – а именно, да бъде възпрепятствана възможността двамата да изградят пълноценни лични отношения. Дадената от експерта препоръка е психотерапевтична грижа за детето и майката, като се работи в посока на подпомагане на адаптацията на детето към света извън присъствието на майката. Майката към момента следва да се научи да се разделя с детето си и да му позволи и да го насърчи да общува свободно и умело с хора от по-широкото социално обкръжение, включително и без нейно присъствие. Приел заключението, че и двамата родители могат да упражняват адекватни родителски грижи. За да е възможно това, е необходимо умело процесът на адаптация на детето към отношения с бащата и раздяла с майката да се случи, мониториран от специалисти. Между М. и баща й не е изградена все още близка връзка, като детето дори не нарича баща си “тате”, което несъмнено трябва да бъде въведено и насърчено от основната фигура на привързаност за детето – майката. Ако в рамките на 1 месец по два пъти седмично се работи, това би трябвало да бъде достатъчно специалист да помогне на М. да се отдели от майка си и да остане спокойна, като е необходимо и активно съдействие от майката.

При тези факти, от правна страна въззивният съд извел изводи, че М. е дете с особености в стила на привързаност и трудности с разделянето, без опит в разделянето от майка си. Проблемът в отношенията майка-баща-дъщеря се корени във факта, че родителите и детето М. от нейното раждане не са живеели като семейство, в който период детето да има възможността да изгради представа и усещане за фигурата на бащата, респ. да изгради емоционална връзка с него. Срещите баща-дъщеря са били редки, спорадични и неефективни след раждането на детето, а впоследствие между нея и майката е развита симбиотична връзка и такава привързаност на детето към майката, възпрепятстваща осъществяването на пълноценни срещи с бащата. Установената от вещото лице симбиотична връзка между майка и дъщеря обуславя зависимостта при функционирането на всяка една от тях и е предпоставка за трудно осъществимо включване на трето лице, вкл. на бащата, особено на фона, че към настоящия момент според заключението не е изградена близка емоционална връзка между М. и бащата като тя дори не се обръща към него с „тате“. Отчел, че в случая режимът на лични отношения на бащата следва да се съобрази с трудностите, които изпитва детето М. при раздялата с майка си, които според експертното становище имат реална потенциална опасност да доведат до разстройство на привързаността. В тази насока приел, че за преодоляване на констатираните проблеми при детето М., която е на 3-годишна възраст, усилия следва да бъдат положени от майката, която е основният отглеждащ родител.

При тези изводи, за преодоляване на трудностите в осъществяване на отношенията между детето М. и нейния баща направил извод, че първоначално процесът на адаптиране на детето към раздялата с майката следва да се подпомогне като се включи трето лице специалист, което да посредничи при осъществяване на срещите и да подпомогне страните и детето при тяхното пълноценно реализиране. Обосновал, че процесът следва да се обезпечи с преходен период, в който детето да придобие повече опит в разделянето с майка си и съответно да изгради емоционална връзка с баща си чрез посредничеството на трето лице специалист. При определяне на конкретните параметри на определените мерки изходил от съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства и от най-добрия интерес на детето: определил първоначално срещите да се осъществяват на територията на детски контактен център, където да бъдат подпомагани и супервизирани от трето лице специалист за период от 2 месеца, с 2 срещи ежеседмично или общо 16 срещи. Този преходен период обсъдил, че ще гарантира възможността М. да се научи да се разделя от майка си, както и да изгради доверителна връзка с баща си, така че впоследствие да бъде възможно осъществяването на самостоятелни несупервизирани срещи между бащата и М.. След реалното му осъществяване и изграждането на съответните умения, както от детето, така и от родителите, приел, че срещите следва да продължат да се осъществяват без присъствието на майката, без супервизирането им от трето лице, но и без преспиване за период от три месеца. След реално осъществяване на така посочения преходен период посочил, че следва да се премине към режим на лични отношения, включващ срещи през уикендите с преспиване, както и разпределяне на празниците между родителите. В този смисъл постановил и крайния си акт.

Касаторът Е. Ю. К. – К. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както следва:

1/ Следва ли въззивният съд да прецени в съвкупност всички приети по делото доказателства и да обсъди въведените от страните доводи и възражения?

2/ Следва ли съдът служебно да следи за интереса на детето и в тази връзка преценката му следва ли да се основава на съвкупния анализ на всички обстоятелства, имащи значение за определяне на режим на лични отношения, спазвайки принципа за опазване на най-добрия интерес на детето?

Въпросите се сочат като противоречиво разрешени с ТР № 1/2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК; ТР № 1/04.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС; Решение № 211/21.01.2021г. по гр.д. № 64/2020г., IV ГО; Решение № 21/26.02.2021г. по гр.д. № 2029/2020г., I ГО; Решение № 194/11.01.2021г. по гр.д. № 4488/2019г., IV ГО; Решение № 65/30.07.2019г. по т.д. № 183/2018г., II ТО; Решение № 72/25.06.2018г. по гр.д. № 1934/2017г., IV ГО и др.

Жалбоподателката твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по други въпроси, които обаче счита, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:

3/ Когато по делото вещото лице е изразило становище относно точното прилагане на режима на лични контакти и е дало конкретна препоръка за системна работа за преодоляване на конфликта между родителите, а съдът не се е съобразил със заключението на вещото лице в тази насока, като не е изложил мотиви обосноваващи преценката му, защо не приема становището на вещото лице, следва ли съдът задължително да изложи мотиви за преценката си, защо счита становището на вещото лице за недостатъчно аргументирано в тази насока?

4/ Съдебното решение може ли да е основано само и единствено на заключението на вещото лице, като бъдат игнорирани останалите събрани по делото доказателства?

За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезите на т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното:

Първите два процесуалноправни въпроси са за задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Тези въпроси са част от предмета на всеки гражданскоправен спор и решаването им е от значение за изхода на делото. Не е налице твърдяното противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС /задължителна и такава по реда на чл. 290 от ГПК/, съответно липсва допълнителна предпоставка, уредена в закона като основание обосноваващо приложно поле на касационно обжалване – чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Процесуалноправните въпроси се повдигат по делото от касатора с водещ довод, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да установи в най-пълен обем обстоятелствата имащи значение за най-добрия интерес на детето, в т.ч. не е изследвал възникналият между родителите конфликт; не е обсъдил и не е анализирал каква е причината родителите на детето да са в толкова тежък конфликт, който не е в интерес на детето; не е приложил други способи на доказване, които да установят причината за конфликтната ситуация между родителите. Тези доводи са извън предмета на делото пред въззивния съд, не са обусловили решаващата правораздавателна воля на съда, нито резултата от делото – определеният режим на лични отношения между бащата и детето.

Последните два въпроса, както твърди и касаторът, не са разрешени в обжалваното решение и са извън предмета на делото – въззивният съд не е достигнал до извод, че изслушаните по делото вещи лица /психолог и психиатър/ дават препоръка за системна работа за преодоляване на конфликта между родителите; че съдът няма да се съобрази с нея, съответно не е обяснил защо, нито е основал решението си единствено на заключението на вещите лица. Допълнителният селективен критерий по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е обоснован от касатора с доводи, че разрешаването на тези въпроси ще даде ясен критерий за определяне на това какво е ограничен режим на лични отношения при установено родителско отчуждение и при какви обстоятелства и факти следва да бъде определян той от съда. Доводите не кореспондират с мотивите, залегнали в обжалваното решение и обусловили крайното решение по делото. Въззивният съд не е приел, че по делото е установено родителско отчуждение, нито че то е основание в случая да се определи ограничен режим на лични отношения между бащата и детето.

По критериите, които съдът е длъжен да съобрази при преценката си какъв режим на лични отношения между детето и родителя да определи, в изпълнение на служебното си задължение да охрани най-добрия интерес на детето и за задължението на въззивния съд при формиране на тази преценка да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, както и да изложи мотиви по отношение на тях, включително и като съобрази данните за липса на диалог и конфликт в отношенията между родителите е установена практика на ВКС.

Съгласно приетото в нея, в чл. 59, ал. 3 от СК изрично е посочено, че определянето на режим на лични отношения между родителите и децата включва определянето на период или на дни, в които родителят може да вижда и взема детето, вкл. през училищните ваканции, официалните празници и личните празници на децата, както и по друго време. Преценката на съдилищата за това какъв режим на лични отношения да се определи с оглед нуждата да бъде съобразен в най-пълна степен интереса на детето, е конкретна във всеки отделен случай и е свързана с формиране на вътрешното убеждение на съда, решаващ спора по същество. Конкретните измерения и параметри на мерките по всяко дело са обусловени от особеностите на случая. Съдебната практика не дава и не може да даде приложима за всички случаи дефиниция за това що е то тесен или широк режим на лични отношения или определена отнапред формула и точен отговор на въпроса дали да се определи тесен или широк режим на лични отношения, дали той да включва и какъв точно адаптационен период; със или без преспиване на детето при родителя или режимът да се осъществява в присъствие на другия родител или на трето лице. Желанието на родителите и това на детето относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, не са задължителни за съда. Техните становища и искания се обсъждат на общо основание и се вземат предвид при оценката на събраните доказателства, като висшият критерий за решението на съда е винаги най-добрият интерес на детето. Под "интереси на детето" се разбират всестранните интереси на децата по тяхното отглеждане и възпитание – съхраняването и насърчаването на връзката на детето с всеки от родителите; създаване на трудови навици и дисциплина, подготовка за общественополезен труд и изобщо изграждането на всяко дете като съзнателен гражданин; това то да се отглежда и възпитава по начин и в среда, осигуряващи му възможно най-пълен физически, емоционален, нравствен и социален интегритет, способстващ за опазване и съхранение на личните му имуществени и неимуществени права и интереси и нормалното му участие в гражданския оборот. Основан на този висш интерес, режимът на лични отношения трябва да се осъществява така, че да обезпечи възможност детето да расте и се развива под грижата и с подкрепата и на двамата си родители, тъй като родителството концептуално принадлежи и е отговорност и на двамата родители. От друга страна право на всяко дете, а и негова естествена потребност е да общува и с двамата си родители и да изгради мирогледа си въз основа на ценностната система предадена му от всеки родител; доброто възпитание на всяко дете и изграждането му като зряла личност не е възможно да бъде постигнато без осъществяването на пълноценни отношения с всеки родител. По тази причина по общо правило мерките за лични отношения, с оглед конкретните обстоятелства, следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено прякото упражняване на родителските права. Запазването на добрите отношения, честите лични контакти следва да се стимулират и подпомагат, включително от другия родител, на роднините и приятелския кръг на майката и бащата. Съдът не може да определи адекватни мерки относно упражняването на родителските права и личните отношения на детето, без да съобрази необходимите мерки за преодоляване на родителското отчуждение, готовността на родителите да ги приложат и поведението им в хода на производството по делото, особено ако такива са препоръчани от експерта и съдът ги намира полезни. Определените мерки за лични контакти независимо от честотата, времето и мястото на упражняване, трябва да бъдат преди всичко в интерес на детето; да му осигурят възможност да общува максимално пълноценно и с двамата родители, така че да съдействат за правилното му възпитание и развитие и тъкмо това е в негов интерес, а не в негова вреда. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС по гр.д. № 911/2012г., IV ГО; по гр.д. № 4140/2019, III ГО; по гр.д. № 1707/2009г., IV ГО; по гр.д. № 6894/2014г., IV ГО; по гр.д. № 1241/2021г., IV ГО; по гр.д. № 757/2024г., III ГО и др.

Именно съобразявайки се с възприетите в съдебната практика критерии и при служебно проследяване на най-добрия интерес на детето, при отчитане на възрастта и пола му /момиче, понастоящем на 4 години/, за да определи параметрите на лични отношения между бащата и детето, въззивният съд е мотивирал решението си въз основа на съвкупна оценка на доводите и възраженията на страните; преценка на всички събрани по делото доказателства /изявленията на родителите в хода на изслушването им по чл. 59, ал. 6 от СК; писмени и гласни доказателства; доклади от проведени социални проучвания и две експертни заключения, дадени от клиничен психолог и психиатър/. Тази преценка изградил в съответствие с разясненията, възприети в практиката на ВС и ВКС. Задължителната съдебна практика, намерила отражение в Постановление № 1/1974г. на ВС и константната такава на ВКС, в редица решения по чл. 290 от ГПК, не съдържа в себе си разрешение, от което да се направи извод, че въззивният съд се е отклонил от нея при формиране на решаващата си правна воля, обусловила и резултата от произнасянето в обжалваното решение. А установената съдебна практика е трайна, непротиворечива и следвана от съдилищата без необходимост от промяна или осъвременяване.

Съблюдаването на установената съдебна практика, приложена в светлината на конкретно установените по делото факти и обстоятелства, при всестранно изследване на най-добрия интерес на детето от въззивния съд, изключва твърдяното противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и основанието за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въз основа на данните по делото настоящият състав не намира наличие на условия за допускане на касационното обжалване на други основания.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение