Определение № 5432 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2565/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ж. П. С., [населено място], чрез адвокат И. К., против въззивно решение № I-27 от 24.03.2021 г. по в.гр.д. № 2712/2020 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260170 от 03.09.2020 г. по гр.д. № 1126/2020 г. на Бургаския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора отрицателни установителни искове срещу „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], че не дължи сумата 14 935,08 лв. – главница по договор за потребителски кредит № 347-159 от 06.11.2012 г., ведно със законната лихва върху нея от 13.12.2013 г. до окончателното ѝ изплащане, и сумата 1339,84 лв. – договорна лихва за периода 07.12.2012 г. – 09.09.2013 г., сумата 931,06 лв. – наказателна лихва за периода от 07.01.2013 г. до 12.12.2013 г., както и 344,12 лв. деловодни разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 16.12.2013 г. въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 10920/2013 г. на Бургаския районен съд. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон и в нарушение на съдопроизводствените правила, както и необосновано.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт М. Д., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Направено е искане за присъждане на направените по делото разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение в размер на 450,00 лв.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното:

Въззивният съд е приел, че са предявени за разглеждане обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове по реда на чл. 439, ал. 1 ГПК, като ищецът се позовава на изтекла погасителна давност за търсеното вземане - главница по договор за потребителски кредит № 347-159 от 06.11.2012 г., ведно със законната лихва върху нея от 13.12.2013 г. до изплащането ѝ, както и на сумите: 1339,84 лв. – договорна лихва за периода 07.12.2012 г. – 09.09.2013 г., 931,06 лв. – наказателна лихва за периода от 07.01.2013 г. до 12.12.2013 г., както и 344,12 лв. деловодни разноски. Кредиторът „МКБ Юнионбанк“ АД, преобразувано чрез вливане в „Първа инвестиционна банка“ АД, се е снабдил по реда на чл. 417 ГПК със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за процесните парични вземания, произтичащи от договор за потребителски кредит № 347-159/06.11.2012 г., въз основа на който на 24.01.2014 г. е образувано изпълнително дело № 126/2014 г. на ЧСИ Д. Н.. От удостоверение изх. № 10883/20.05.2020 г., както и от приложеното копие на изпълнителното дело, е установено, че след образуване на изпълнителното дело на 07.02.2014 г., е връчена на покана за доброволно изпълнение по реда на чл. 47 от ГПК; на 18.02.2014 г. е наложена възбрана върху недвижим имот, собственост на длъжника; на 11.07.2016 г. е наложен запор на трудовото възнаграждение на длъжника, а на 17.01.2019 г. е наложен втори запор на трудово възнаграждение, получавано от друг работодател. Изпълнителното дело е прекратено, поради настъпила перемпция, с постановление на съдебния изпълнител от 09.04.2019 г. Установено е, че в последствие на 28.10.2019 г. е образувано ново изпълнително дело № 723/2019 г. при същия съдебен изпълнител въз основа на същия изпълнителен титул на основание молба на взискателя от 08.10.2019 г. Предвид направените от взискателя искания съдебният изпълнител е предприел действия за проучване на имущественото състояние на длъжника, както и същински изпълнителни действия - налагане на възбрани върху недвижими имоти, вписани на 05.11.2019 г. и на 27.02.2020 г., както и налагане на запор на трудово възнаграждение на дата 07.11.2019 г. и налагане на запор на банкови сметки, открити на името на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД на същата дата. Съдът е посочил, че от значение за спора е въпросът дали действие по изпълнението, извършено в рамките на първоначално образуваното изпълнително дело № 126/2014 г., каквото е наложеният на 11.07.2016 г. запор на трудово възнаграждение, следва да бъде зачетено като такова, годно да прекъсне давността, с оглед обстоятелството, че то е било извършено, след като изпълнителното дело е било прекратено по силата на закона поради настъпила перемпция. Съдът се е позовал на решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, в което е прието, че перемпцията е без правно значение за давността и когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността, независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не. Съдът е приел, че в случая не е изтекъл петгодишният давностен срок за погасяване правото на принудително изпълнение за вземанията на ответника, тъй като с изпълнителните действия, осъществени на 18.02.2014 г. – налагане на възбрана, и на 11.06.2016 г. – налагане на запор на трудово възнаграждение, давността е била прекъсната. Във връзка с налагането на запора е изрично посочено, че действието е годно да прекъсне давността, тъй като настъпилата по – рано перемпция не се отразява на последиците, които то има спрямо течението на давността. За основателни са приети и възраженията на ответника, че в периода от образуване на първото изпълнително дело до постановяване на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на 26.06.2015г, от която дата се счита, че ППВС № 3/1980 г. е изгубило действие, давност не е текла, доколкото през този период от време изпълнителното производство е било висящо. Дори да се приеме, че началото на погасителната давност по заварените от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС изпълнителни дела е започнала да тече считано от 26.06.2015 г., то същата би следвало да изтече на 26.06.2020 г., а от доказателствата по делото е установено, че първото същинско действие по новообразуваното на 08.10.2019 год. изпълнително дело, е осъществено още на 05.11.2019 г. с вписване на възбрана върху недвижим имот, т. е. преди изтичането на пет години.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Длъжен ли е съдът да изложи мотиви, в които да посочи исканията, доводите и възраженията на страните, като разгледа всички представени по делото доказателства и посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едните и отхвърля другите, както и да обсъди всички доводи на страните във връзка с техните твърдения?“.

2. „Имат ли материалноправно и процесуалноправно значение действията на съдебния изпълнител след прекратяването на изпълнителното производство по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК? Какво е правното значение на постановения акт на съдебния изпълнител за прекратяване на принудителното изпълнение и момента на постановяването на този акт, след като вече делото е прекратено по силата на закона? Откога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?

3. „От кой момент поражда действие отмяната на Постановление на Пленума на Върховния съд № 3/18.11.1980 г., и прилага ли се то за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди да бъде отменено?“.

В изложението е цитирана практика на ВКС, с която се твърди, че е налице противоречие по поставените въпроси.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

Първият и вторият поставен въпрос във връзка с твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са обусловили изхода на спора, но са разрешени в съответствие със задължителната практика на ВКС.

По първия въпрос в практиката на ВКС е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивната инстанция е изпълнитела задължението си с оглед спорния между страните въпрос и ограничението на чл. 269 ГПК, поради което не е налице отклонение от установената съдебна практика.

По втория въпрос към настоящия момент е налице задължителна практика, обективирана в т. 3 от ТР № 2 от 04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК, на ВКС. Според дадените задължителни указания погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Новото писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение, като съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане. Перемпцията и давността са различни правни институти с различни последици, поради което настъпването на първата не се отразява на давността, която след отмяната на РРBC № 3/18.11.1980 г. с постановяването на ТР № 2/26.06.15 г. по тълк. д. № 2/2013г., ОСГТК на ВКС се прие, че не спира да тече по време на висящ изпълнителен процес и се прекъсва многократно с предприемането всяко едно изпълнително действие.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 25 Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на ответната страна следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 300 лв.

Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение