Определение № 1407 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2679/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Н. И., [населено място], подадена чрез адв. П. К., срещу въззивно решение № 207/20.02.2023 г., допълнено с решение № 630/15.05.2023 г. по в. гр. дело № 3292/2022 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 61/14.07.2022 г. по т. дело № 141/2021 г. Окръжен съд - Враца, поправено с решение № 77/30.09.2022 г. и допълнено с решение № 98/29.11.2022 г., обезщетението, присъдено на ищцата Г. Н. И. за неимуществените вреди, претърпените от нея, вследствие на смъртта на дългогодишния ѝ партньор Б. С. П., настъпила в резултат на ПТП на 08.03.2021 г., е намалено на 120 000 лв., а законната лихва върху дължимите от ответното застрахователно дружество обезщетения е присъдена с начална дата 02.04.2021 г. В останалата му част, с която на ищцата са присъдени 150 000 лв., представляващи обезщетение за претърпените лично от нея неимуществени вреди вследствие на получените лични телесни увреждания от същото ПТП, първоинстанционното решение е потвърдено.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необосновано. Поддържа се, че съдът неправилно е приложил чл. 52 ЗЗД, поради което присъденото обезщетение е несправедливо занижено.

Ответникът „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. София, оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител юрк. К. И.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол. Претендира се присъждане на разноски за процесуално представителство.

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

От данните по делото се установява следното:

Предявеният иск е по чл. 432, ал. 1 КЗ за обезщетяване на ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдалия в резултат на травмите ѝ като пострадала в ПТП, както и в резултат на смъртта на мъжа, с когото е живяла на съпружески начала, в същото ПТП. Въззивният съд е посочил, че не е спорно, че към датата на ПТП ответното дружество е имал качеството на застраховател на гражданската отговорност на делинквента; не се спори и за наличието на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, както и по приетия от първата инстанция механизъм на ПТП. Като спорен пред въззивната инстанция е определен въпросът колко е справедливото обезщетение за неимуществени вреди от личните увреждания на ищцата и от смъртта на партньора ѝ, както и налице ли е принос на ищцата и на загиналия за настъпване на вредите съобразно въведеното с отговора на исковата молба възражение, и в какъв обем. При определянето на обезщетението за неимуществените вреди, лично претърпени от ищцата, съдът е взел предвид заключението на съдебно-медицинската експертиза, според което в резултат на пътното произшествие ищцата е получила открито многофрагментно счупване на дясна бедрена кост, счупване на кръстцовата кост в дясно и счупване на горни и долни рамена на двете срамни кости, както хеморагични контузионни огнища в главния мозък с развитие на левостранна хемипареза на горен ляв крайник. Посочено е, че оперативната процедура в областта на долния крайник е с голям обем и сложност, срокът за възстановяване е от порядъка на 10-12 месеца и възстановяването е протекло с усложнения, като е направен извод, че няма да е налице пълно възстановяване. При личния преглед на ищцата на 12.04.2022 г. е установено, че към момента здравословното състояние на ищцата не е добро по отношение на функциите на крайниците и е налице функционална немощ в областта на горен ляв и двата долни крайника. Становището на вещото лице е, че усложненията ще останат за постоянно, тъй като при възстановяването са получени сраствания и контрактури на мускулите, което е довело до намален обем на движенията им, а вследствие на контузия и кръвоизлив в главния мозък е настъпила и пареза на горен крайник. Прието е, че ищцата ще има затруднения в бита и ежедневието си и заради трайните последствия няма да може да изпълнява домакинските си задължения и да полага физически труд ефективно. Подобрение е хипотетично възможно в продължение на 2 години в зависимост от рехабилитацията и съдействието на самия пациент. От представените медицински документи са установени периодите, през които ищцата е била хоспитализирана, спешната оперативна намеса непосредствено след инцидентта и продължителното лечение, физиотерапия и рехабилитация, които са се наложили впоследствие. Съдът е отчел и свидетелските показания, според които непосредствено след инцидента ищцата е била в тежко състояние и в невъзможност да се грижи за себе си, като и до момента има нужда от ежедневна помощ, поради невъзможност за свободно самостоятелно придвижване, както и обслужване поради парезата на лявата ѝ ръка. За неоснователни са приети оплакванията на страните за завишен, съответно занижен размер на присъденото обезщетение. Посочено е, същото обхваща установените травми, болничния престой, извършената операция, продължителния възстановителен период, който не е приключил, а от травмите на долните крайници е взета предвид установената слабост на мускулатурата, за която е налице възможност за подобрение, доказана по делото с представената от ищцата епикриза от 10.05.2022 г. Основен фактор, обуславящ размера на присъденото обезщетение, е парезата на лявата ръка, както и ограничението на движенията на долния десен крайник, които според вещото лице са постоянни. Допълнително е посочено, че при определяне на справедливия размер на обезщетение са взети предвид възрастта на пострадалата, както и конкретните икономически условия, отразени в лимитите на застрахователно покритие към момента на настъпване на произшествието и съдебната практика по сходни случаи.

Във връзка с определянето на обезщетението за неимуществени вреди вследствие на смъртта на партньора на ищцата съдът е отчел депозираните по делото свидетелски показания, като изрично е посочил, че кредитира и тези на жената на един от синовете ѝ, тъй като са житейски логични. Прието е, че справедливото обезщетение с оглед ангажираните доказателства и други сходни случаи е в размер на 120 000 лв. Посочено е, че притесненията на ищцата кой ще я издържа, както и твърдението, че е останала самотна майка на седем деца, не могат да се отнесат към претенцията за неимуществени вреди, тъй като няма доказателства за възрастта им и съответно за колко от тях съществува задължение за издръжка. Посочено е, че съдът е длъжен да съобрази и броя на увредените от съответното ПТП лица, тъй като общият размер на обезщетенията за всички пострадали не може да надхвърля лимита на застрахователно покритие, а в случая претенция за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща им биха могли да имат седемте деца на ищцата.

По отношение на направеното възражение за съпричиняване съдът е посочил, че същото може да се разглежда само по отношение на загиналия, доколкото за ищцата е преклудирано, поради необжалване на първоинстанционното решение в тази му част. Като е съобразил механизма на ПТП и свидетелските показания, въззивният съд е приел за установено, че при първоначалния удар поведението на загиналия е допринесло за настъпване на вредите, тъй същият като пешеходец не е имал право да престоява на пътното платно, но след ударът същият е бил жив. Като причина за смъртта е приет втория удар, при който обаче няма принос от страна на загиналия и причинната връзка между приноса, наличен за първия удар, и смъртта е прекъсната. Направен е извод, че не са доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с които то обективно да е допринесло за настъпването на вредите, поради което възражението за съпричиняване е отхвърлено като неоснователно.

За основателно е прието възражението за началния момент на дължимост на законна лихва върху обезщетението. Посочено е, че дължимото от застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за забава се дължи от момента на уведомяване на застрахователя, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице пред застрахователя, който видно от приложената към исковата молба обратна разписка е на 02.04.2021 г., когато застрахователят е получил претенцията.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба са формулирани следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят, как се оценяват и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищцата и настъпили последици, и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/1968 г.? Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и да се позове на събраните по делото доказателства след задължителната им преценка в тяхната съвкупност и значимост? За да гарантира правилното приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на всички обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите?

По третия конкретизиращ въпрос се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

2. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вредид и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите?

3. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2018 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди и след това?

4. Критериите по чл. 52 ЗЗД и икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП – м. октомври 2021 г., обосновават ли намаляването на присъдените от първоинстанционния съд обезщетения от 150 000 лв. до 120 000 лв. и правилно ли е съобразен този критерий?

5. С оглед правилното решаване на въпроса кои са критериите за правилно приложение на принципа на справедливост при намаляването на обезщетението, позовал ли се е съдът на неотносими критерии и обстоятелства, предвид задължителната съдебна практика за фактите и обстоятелствата, имащи значение за правилно приложение на принципа на справедливост, съгласно ППВС № 4/1968 г.? Позоваването на съда в конкретния случай на обстоятелството, че „критериите по чл. 52 ЗЗД и икономическата конюнктура към датата на ПТП“, при доказан факт на постоянно съвместно живеене с родителите и непрекъсната връзка, налице ли е мотивиране и излагане на относими съображения относно правилното приложение на принципа на справедливост и налице ли са предпоставки за намаляване на обезщетението?

6. Ако два съдебни състава имат абсолютно различни критерии за справедливост, трябва ли второинстанционният съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали огромното различие и предпоставят намаляване на обезщетението? Трябва ли тези факти да са от кръга на задължителните и вярно ценени за правилно определяне размера на обезщетението, и да са отрицателни-доказващи предпоставки за определяне на по-ниско такова? Възпроизвеждането на релевантните факти и обстоятелства и посочването на размера на обезщетението, дължимо от застрахователя или от другите субекти, дължащи плащане по КЗ, изчерпва ли задължението за излагане на мотиви, или е необходимо да се обосноват и изложат съображенията, формирали вътрешното убеждение за неоснователност на претенцията и за отхвърляне на иска за обезщетяването на неимуществените вреди, защото изводът за размера им е винаги резултат на конкретна преценка на специфични явления и различни данни във всеки отделен случай? Ако намаляването на обезщетението се обосновава с неотносими и неверни обстоятелства, предвид задължителната съдебна практика за фактите и обстоятелствата, имащи значение за правилното приложение на изпита на справедливост – ППВС № 4/1968 г., налице ли е мотивиране и излагане на относими и верни съображения относно правилното приложение на принципа на справедливост?

7. Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?

8. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото? Твърди се, че този въпрос е от значение и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

9. Несъответствието на фактическите изводи на съда, както на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила? Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи при приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата?

Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира следното по поставените въпроси:

Формулираните въпроси се свеждат до две основни групи – първата група материалноправни въпроси се отнася до приложението на чл. 52 ЗЗД и критериите за определянето на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, а втората група процесуалноправни въпроси касае задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви към решението, обсъди всички доказателства, поотделно и в съвкупност, доводите и възраженията на страните, както и да посочи защо и въз основа на кои доказателства намира едни факти за осъществили се, а други – не.

По приложението на чл. 52 ЗЗД съществува множество практика, включително и задължителна такава, обективирана в т. ІІ от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, както е посочено и в самата касационна жалба. В постановлението са определени критериите за понятието „справедливост“, като е посочено, че то не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно. В мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за определения и присъден размер. Пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер и той е различен за всеки отделен случай. В този смисъл са решение 86 от 6.06.17 г. по гр. дело № 3856/16 г. на ІІІ г. о. на ВКС; решение № 49 от 24.06.13 г. по гр. дело № 5055/13 г. на ІІІ г. о. на ВКС; решение № 38 от 13.03.13 г. по гр. дело № 323/12 г. на ІІІ г. о. на ВКС и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, в които е даден същият отговор на въпроса относно съдържанието на понятието „справедливост“ като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В настоящия случай въззивният съд е взел предвид както множеството травми на различни части от тялото на ищцата, получени вследствие на ПТП, оперативната намеса, продължителното възстановява и факта, че част от негативните последици върху здравето ѝ са постоянни и няма изглед за подобрението им, така и конкретните икономически условия и лимитите на застраховане към момента на деликта.

Съдът не се е отклонил от установената практика и при определянето на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди вследствие на смъртта на мъжа, с който ищцата е живяла на семейна начала. При определяне на дължимото обезщетение съдът следва да вземе предвид и практиката по сходни случаи, но това не изключва задължението му да определи точния паричен еквивалент въз основа на спецификите на случая, които рядко са идентични с други случаи. Съдът е изложил мотивите си въз основа на наведените възражения и събраните доказателства и е обосновал извода си защо дължимото обезщетение е в по-нисък размер, поради което и в тази част решението не е в противоречие с практиката на ВКС.

Във връзка с втората група въпроси обжалваното решение също не се отклонява от възприетото в решение № 68/22.02.2012 г. по гр. д. № 748/2011 г. на ІІ г. о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на І г. о., решение № 470 от 16.01.2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г. на ІV г. о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о., че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява доводите на страните по свое вътрешно убеждение, върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдените по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В разглеждания случай съдебното решение е постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната подробна съвкупна преценка. Въззивният съд не е обосновал решението си на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и без да изложи съображения, защо ги отхвърля като недостоверни, нито пък е пристъпил към решаване на делото, без спорът да е изяснен от фактическа страна, респ. без да е обсъдил всички възражения на страните е без да се е произнесъл изобщо по някои от тези възражения. Изложил е ясни мотиви защо счита доводите и възраженията на ответната страна за неоснователни и не е игнорирал доказателствата по делото. В този смисъл не е налице противоречие, а пълно съответствие на обжалвания въззивен акт с представената от касаторката съдебна практика.

В допълнение следва да се посочи, че част от поставените въпроси – четвърти, пети, по-голямата част съдържащите се в шести и девети въпрос подвъпроси, не могат да обусловят допускането на касационно обжалване, доколкото се отнасят до правилността на решението или обсъждането и преценката на доказателствата по делото - въпроси, които касаят решаването на спора по същество, което не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Твърденията, съдържащи се в тях изразяват несъгласието на страната с правните изводи на съда за намаляване на присъденото обезщетение, но само по себе си това не представлява предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За яснота на касаторката следва да се посочи и че евентуалното наличие съществено на процесуално нарушение е основание за неправилност на обжалваното решение по чл. 281, т. 3, предл. второто ГПК, поради което също е неотносимо към предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК във фазата на селектиране на касационните жалби и преценката за допускане на касационното обжалване.

Видно от изложеното, включително и множеството цитирана от касаторката практика, и по двете групи въпроси съществува трайна и непротиворечива съдебна практика, включително и задължителна такава, която няма необходимост от изоставяне или промяна.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси.

На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторката дължи на ответника юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 100 лв.

Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение