Определение № 2807 от 28.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1761/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. Н. и В. К. Н. срещу решение №.1214/20.11.25 по г.д.№.1866/25 на ОС Варна, Іс., с което е потвърдено реш.№.1562/5.05.25 по г.д.№.5662/24 на РС Варна за обявяване на основание чл.135 ЗЗД за относително недействителен по отношение на „Банка ДСК“АД на брачен договор от 14.10.21, сключен на основание чл.38 ал1 т.5 СК, вписан в Службата по вписвания В. с вх.рег.№.../... ... ..., акт №..., т..., дв. вх.рег.№..., в частта, касаеща прехвърлянето от И. С. Н. на В. К. Н. на 1/2 ид.ч. от новоизградена жилищна сграда на два етажа /въведена в експлоатация с удостоверение №.11/7.02.11 на Главен архитект на [община]/, стопанска постройка и гараж, находящи се в УПИ ...-..., описани в нот. акт за покупко-продажба №..., х...., д.../... ... ..., вписан в РС Варна, рег.№..., т..., с..., ведно с 1250/2250 ид.ч. от УПИ ...-..., целия с площ от 2250 кв.м., находящ се в [населено място], общ.А., обл.В., кв.39, при граници УХИ ...-..., ХІІІ-..., VІІІ-..., път, УПИ...-..., със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна „Банка ДСК“АД оспорва иска. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че предявеният иск е допустим и основателен. Във връзка с възраженията за недопустимост е посочено, че съгласно чл.135 ал.1 ЗЗД кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако при извършването им той е знаел за увреждането; в обхвата на разпоредбата се включват не само правни сделки, но и действия, които могат да бъдат обект на атакуване по реда на чл.135 ЗЗД; при това положение, след като разпоредбата е приложима и по отношение на правни действия /т.е. на по-малкото/, то няма пречка да бъдат атакувани частично и по-сложни договори между страните - само конкретна правна сделка или сделка за конкретен обект; кредиторът може да насочи претенцията си само срещу онова конкретно разпореждане с имуществен характер, което твърди, че е довело до намаляване имуществото на длъжника и по този начин го е увредило. При разпоредително действие, извършено от единия съпруг с имот, който е съпружеска имуществена общност, Павловият иск може да бъде уважен само за 1/2 идеална част от този имот-с разпореждането с имущество в режим на СИО имуществената общност се прекратява и последващи правни действия не могат да доведат до възстановяването й; в този случай правен интерес да се иска обявяване на относителна недействителност има само по отношение на частта, която би получил съпругът-длъжник при прекратяване на СИО. В разглежданата хипотеза с брачния договор страните са уредили имуществените отношения помежду си и в частност тези, свързани с придобитите по време на брака им в режим на съпружеска имуществена общност недвижими имоти – процесните; поради това правилно претенцията е била насочена именно по отношение на притежаваните от И.Н. 1/2 идеални части от тях и предявеният иск е допустим. Прието е и, че той е и основателен. Доколкото ищецът извежда качеството си кредитор от сключен с ответника договор за поръчителство, съдът се е позовал на първо място на постановките на т.1 от Тълкувателно решение №.2/17, ОСГТК на ВКС, съгласно което поръчителството е договор, с който поръчителят се задължава спрямо кредитора на трето лице да отговаря за изпълнението на неговото задължение-т.е. със сключването на договора за поръчителство поръчителят става допълнителен длъжник на кредитора; касае се за лично обезпечение, чрез което се гарантира изпълнението на чужд дълг /този на главния длъжник/; отговорността на поръчителя е акцесорна /обусловена е от главното задължение, чието изпълнение обезпечава/ и солидарна /поръчителят е задължен солидарно с главния длъжник/ - поради което кредиторът може да предяви претенцията си първо срещу поръчителя, без да е търсил изпълнение от длъжника; хипотезите, при които пасивната солидарност може да бъде изключена, са случаите, при които се касае за незаместима или индивидуално определена престация, както и при постигнато съгласие между кредитора и поръчителя. В случая не се установява акцесорното правоотношение, обезпечило изпълнението на задължението по сключения с „Банка ДСК“ АД договор за кредит за оборотни средства от 27.07.21 с разрешен размер 100 000лв. да попада в някое от посочените изключения, няма пречка кредиторът да предяви претенцията си направо срещу поръчителя-без първо да е търсил изпълнение от длъжника, поради което твърденията за субсидиарна отговорност на поръчителя са неоснователни. Отразено е, че за успешното провеждане на иска с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД вземането на увреденото лице /кредитор/ не е необходимо да е изискуемо и ликвидно /установено по размер/ /реш.№.4/26.01.11 по г.д.№. 551/10, III ГО/; достатъчно е само да е съществуващо - т.е. възникнало и непогасено; не е необходимо да е било налице неизпълнение, нито вземането да е било съдебно установено. Възникването на задължението не съвпада с изискуемостта на вземането - съществуването на вземането означава същото да е възникнало, т.е. съвпада със сключването на действителен договор за поръчителство в конкретния случай. Изискуемостта на вземането се свързва с падежа на задължението, доколкото поръчителят е задължен по кредита солидарно със /както/ поръчителя, т.е. неизпълнението на единия влече последици и за другия. В конкретния случай към датата на имущественото разпореждане с брачния договор /14.10.21г./ за „Банка ДСК“ АД е било възникнало валидно вземане с длъжник съпругът И. Н. по сключен договор за поръчителство от 27.07.21, обезпечаващ договор за кредит за оборотни средства от 27.07.21. При това положение „Банка ДСК“АД се е явявала кредитор на И. Н., като без значение е факта, че вторият договор за поръчителство, обезпечаващ договор за кредит за оборотни средства от 24.03.22, е сключен по-късно-за качеството на кредитор на ищеца е достатъчен един валиден договор, сключен преди датата на имущественото разпореждане. Посочено е, че е налице и втората предпоставка за уважаване на претенцията - да е увреден кредитора. Увреждане е налице винаги, когато е намалена възможността на кредитора за удовлетворяване от имуществото на длъжника; всяко отчуждаване на имущество на последния намалява възможностите за удовлетворение на кредитора - отменителният иск по чл.135 ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора, в т.ч. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и др. (реш.№.4/26.01.11 по г.д.№.551/10, III ГО, реш.№.407/29.12.14 по г.д.№.2301/14, ІV ГО; реш.№.639/ 06.10.10 по г.д.№.754/09, ІVГО). В случая брачният договор в частта му, касаеща прехвърлянето на притежаваните в режим на СИО части от процесните недвижими имоти, е увреждащ кредитора, тъй като със сключването му И.Н. на практика се е разпоредил със собствените си идеални части от недвижимите имоти в полза на бившата си съпруга, като по този начин е намалил имуществото си - а от там е довел и до затрудняване удовлетворяването на кредитора. Във връзка с третата предпоставка-знание за увреждането, е отбелязано, че съгласно чл.135 ал.1 и ал.2 ЗЗД кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако при извършването им той е знаел за увреждането, а когато действието е възмездно, лицето, с което е договарял, трябва също да е знаело за увреждането; знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника; ако действието е извършено преди възникване на вземането, то е недействително само ако е било предназначено да увреди кредитора /чл.135 ал.3 ЗЗД/. В конкретния случай знанието за увреждане от страна на длъжника се доказва със сключването на договора за поръчителство /знание, че има кредитор/ и сключване на брачния договор /знание, че намалява имуществото си/. Фактът, че ефектът на брачния договор /вещно-прехвърлителният ефект/ е настъпил с постановяване на решението за развод /един месец по-късно/, не изключва умисъла за увреждането. В брачния договор е предвидено отлагателно условие по отношение на прехвърлянето на собствеността - а именно прекратяване на брака, и със сбъдването му е настъпило увреждането на кредитора. Фактът обаче, че към датата на сключване на брачния договор е била налице висяща процедура по развод, т.е. очакване да настъпи ефекта на брачния договор, не може да изключи умисъла за увреждане у длъжника, а напротив - доказва го. Същевременно цел за увреждане не се изисква в настоящата хипотеза, тъй като вземането по първия договор за поръчителство е възникнало преди прехвърителната сделка. Прието е, че доколкото в брачния договор не е предвидена насрещна престация за придобиването на обектите, то разпореждането се явява безвъзмездно. Други съществуващи вътрешни отношения между страните /влагане на лични средства в имота/ не могат да обосноват възмездност на престацията-при условие че в договора не е посочена насрещна такава. При това положение, доколкото прехвърлянето на частите на съпруга от СИО в полза на съпругата му е безвъзмездно, нейното знание за увреждане не е елемент от фактическия състав на нормата. Съдът е намерил за неуточнени възраженията за нищожност на договорите и техните клаузи. Отразил е, че в предмета на доказване по настоящото дело влиза установяване на съществуването на вземането, т.е. същото следва да е валидно възникнало и непогасено, и в този смисъл възраженията за нищожност на договора за поръчителство са относими към предмета на доказване по делото, тъй като целят установяване липса на валидно възникнало вземане, т.е. липса на качеството на кредитор на ищеца. Възраженията в отговора на исковата молба обаче са твърде общи и бланкетни /сочи се, че договорът е нищожен както изцяло, така и в отделни негови части, но не се конкретизира в кои части/, не се посочва конкретно основание за нищожност /доколкото твърденията за противоречие със закона следва да бъдат съпроводени с уточнение коя точно законова норма е нарушена при сключване на договора/, липсата на конкретност възпрепятства и доказването на възражението, като не са събрани и никакви относими доказателства, че договорите за поръчителство са нищожни - при лежаща върху ответниците тежест за доказване на възраженията. От друга страна твърденията, че съдът не е изследвал предпоставките на чл.21 ал.4 СК за липса на съвместен принос, са неотносими, тъй като такъв иск в хода на делото не е бил предявяван, а и не би могъл да бъде разглеждан съвместно с настоящия. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава общо на чл.280 ал.2 пр.1, пр.2 и пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Допустим ли е иск по чл.135 ЗЗД за частична относителна недействителност на брачен договор, предвид същността му на комплексен имуществен акт, съдържащ взаимно обвързани клаузи?“ /реш.№.124/12.07.12 по г.д.№.1219/11, ІV ГО/; 2.“Следва ли съдът в решението си да разгледа всички наведени доводи и твърдения на страните?“ /ТР 1/9.12.13 по тълк.д.№V1/13, ОСГТК, реш.№.54/16.02.15 по г.д.№.5475/14, ІV ГО, реш.№.39/9.018 по г.д.№.3857/17, ІV ГО, реш.№.218/ 3.12.19 по г.д.№.763/19, ІІІ ТО, реш.№.50079/24.07.23 по г.д.№.2778/22, ІІІ ГО, реш.№.60195/1.11.21 по г.д.№.3816/21, ІІІ ГО, реш.№.59/17.03.22 по г.д.№.2684/21, ІV ГО/; 3. „Увреждащо кредитора действие ли е сключването от длъжника/поръчителя на брачен договор преди сключването на договор за кредит на оборотни средства?“ /реш.№.199/30.12.10 по г.д.№.966/09, ІІ ТО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Във връзка с първия въпрос се твърди противоречие с практика, която не се представя с изложението на касационните основания, не се открива като постановена в системата на ВКС-и съответно не може да се приеме, че е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Не се сочат и решения на КС на РБ и СЕС във връзка с позоваването на чл.280 ал.2 т.2 ГПК. Не се обоснова претендираното наличието на основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Същевременно във връзка със същността на брачния договор и допустимостта на иск по чл.135 ЗЗД по отношение на него са налице ясни норми и практика на ВКС, в която тези въпроси са третирани, подобни искове са приети и разглеждани като допустими /напр. опр.№.50027/23.01.23 по г.д.№.2361/22, III ГО, опр.№.60866/7.12.21 по г.д.№.2030/21, III ГО, и др./ и тази практика е съобразена. Със същата се приема, че тъй като в основата си брачният договор представлява двустранна правна сделка, с която лицата, на които предстои да сключат брак или съпрузите уреждат своите имуществени права и задължения, за него са приложими всички общи правила на ЗЗД, доколкото в СК не е посочено друго и доколкото субсидиарното прилагане на ЗЗД не влиза в противоречие с принципите за уреждане на семейните отношения; брачният договор, с оглед специфичния му предмет и цел, може да включва различни по вид и характер договорни клаузи, предвид възможността с него да бъдат уредени различни групи имуществени отношения; в чл.38 ал.1 СК неизчерпателно са посочени основните елементи от съдържанието на договора, сред които са - уговорки между страните, касаещи правата им върху имуществото, което се придобива по време на брака; правата върху притежаваното от страните имущество преди брака; имуществените последици при развод и др.; важна характеристика на брачния договор е, че с него може да се извършва разпореждане с права от единия съпруг в полза на другия, включително и с вещни права върху недвижими имоти, като формата за валидност е облекчена и е винаги писмена с нотариална заверка на подписите и съдържанието; прехвърлянето на права между съпрузите би могло да е възмездно или безвъзмездно; с прекратяването на брака автоматично се прекратява и брачният договор в тази му част, която е предназначена да действа по време на брака, но продължават да действат клаузите, уреждащи имуществените отношения за след това (чл.42 ал.1 т.3 СК); когато посредством брачния договор е извършено разпоредително действие от съпруга-длъжник с притежаваната от него след прекратяване на СИО при равни за съпрузите дялове 1/2 идеална част от недвижими имоти, като относно тази идеална част брачният договор се ползва с вещно прехвърлително действие, при искане за обявяване на недействителност на безвъзмездна сделка - безвъзмездно прехвърляне на притежаваните от длъжника 1/2 идеални части от недвижими имоти, осъществено с атакувания брачен договор, следва да се установи само, че длъжникът е знаел, че има кредитори и със сделката ги уврежда. Именно подобно безвъзмездно разпореждане след настъпване на визираното в процесния брачен договор условие /развод/ е налице в разглежданата хипотеза, като предмет на този договор е единствено това разпореждане, респективно не се касае за комплексно уреждане на различни отношения между вече бившите съпрузи. Предвид изложеното не са налице твърдяните основания по чл.280 ал.1 ГПК. Безспорно съгласно практиката на ВКС във връзка с втория въпрос, в това число цитираната, съдът е длъжен, съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК, да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Посочил е кои са правно релевантните факти и кои не и защо, респективно кои намира за установени и защо. Обсъдил е подробно и относимите в тази връзка доводи и възражения на касаторите - в това число намира ли приложение защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия /като се е позовал на вече уеднаквената с ТР 2/9.07.19 по тълк.д.№.2/2017, ОСГТК, и задължителна практика – като ТР дава положителен отговор на този въпрос (сочените от касатора решения са постановени преди приемането му, наложено от наличие на противоречива практика), както и изяснява, че съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти - предмет на делото по чл.135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда (правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането)/; той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо (каквато не е разглежданата хипотеза)/, налице ли е вземане на кредитора спрямо длъжника и какви следва да са неговите характеристики, има ли увреждане на кредитора и знание за увреждането. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. Третият въпрос е конкретен, фактически, а не общ и абстрактен, какъвто визира чл.280 ал.1 ГПК. Същевременно съдържа условие, каквото не е било приемано от въззивната инстанция - съдът не е приемал, че увреждащото действие е било извършено преди сключването на договор, който легитимира ищеца като кредитор. Напротив, изрично е посочил, че това качество е възникнало за банката на 27.07.21 - преди подписване на оспорения брачен договор на 14.10.21г., като са изложени съответни мотиви защо е възприет този извод. С оглед на изложеното въпросът не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не може да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Предвид позоваването на чл.280 ал.2 пр.1, пр.2 и пр.3 ГПК, следва да се има предвид следното: Нищожно е решението, в което липсва надлежно волеизявление: направено е от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е изразено в писмена форма, не е подписано или е толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и с тълкуване /реш.№.810/17.10.08 по г.д.№.2895/07, I ГО, реш.№.432/26.10.10 по г.д.№.826/10, ІІ ГО, и др./. В случая горните предпоставки, обуславящи нищожност на съдебния акт, не са налице. Решението е постановено от надлежен орган на съдебната власт в надлежен състав, в писмено форма е и е подписано, а инкорпорираната в него воля на съда е ясна и разбираема. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.2 пр.1 ГПК. Съдебното решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл.14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; когато се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежното му упражняване - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. /т.9 ППВС №.1/10.11.85 по г.д.№.1/85, опр.№.636/18.07.22 по г.д.№.4/ 22, ІІІ ГО, и др./. В случая не е налице нито една от визираните по-горе хипотези. Доколкото се твърди, че съдът се е произнесъл по недопустим иск предвид неприложимостта на чл.135 ЗЗД по отношения на действия на поръчител, тези оплаквания са неоснователни. За да обоснове тезата си касаторът се позовава на практика, постановена през 2012г. и 2013г. Именно предвид наличието на противоречива такава, обаче, с ТР 2/17 от 9.07.19 – цитирано и във въззивното решение, тя е уеднаквена по задължителен начин. С тълкувателното решение изрично е прието, че защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД е приложима по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия - т.е. предявеният срещу поръчител иск по чл.135 ЗЗД е допустим. Доколкото е насочен срещу брачен договор, по изложените във връзка с първия въпрос мотиви искът е отново допустим. При тези обстоятелства и като постановено по допустим иск, въззивното решение не е недопустимо и не е налице основанието на чл.280 ал.2 пр.2 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволи - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,