Определение № 5203 от 14.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 102/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. К. К., чрез адв. С. Н., срещу въззивно решение № 1179 от 24.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1992/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 2236 от 02.05.2023 г., постановено по гр. д. № 2489/2022 г. по описа на Софийски градски съд в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от И. К. К. против ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над уважения размер от 20 000 лева до пълния предявен размер от 50 000 лева – претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, пряка последица от ПТП, настъпило на 09.09.2020 г. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че присъденото обезщетение е несправедливо, като размерът му се явява крайно занижен. Искането е за отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване на предявената искова претенция в пълен размер. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя въпроса „относно приложението на чл. 52 ЗЗД“. Сочи се противоречие с приетото в т. II от ППВС № 4/1968 г. Ответната страна по жалбата ЗК „Лев Инс“ АД, чрез юрк. А. Г., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че предявеният иск е с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Изложил е съображения, че при определяне размера на обезщетението е необходимо да се отчете начинът на извършването на противоправното деяние, претърпените от пострадалия болки и страдания, периодът за пълното възстановяване, неговата възраст, причинените му неудобства и дискомфорт, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие – втората половина на 2020 г., както и високият нормативно определен лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Взел е предвид, че предвиденото в закона обезщетение е заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Отчел е също така, че съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. От приетата от първата инстанция и неоспорена от страните авто-техническа експертиза, констативен протокол за ПТП, протокол за оглед на местопроизшествие и свидетелските показания, е изяснен механизмът на настъпване на процесното ПТП и конкретният механизъм на причиняване на увреждането на пострадалия. Констатирано е, че причина за произшествието са субективните действия на водача на автомобила, който при видимост и възприемане на мотоциклета, управляван от ищеца и движещ се с предимство, е имал възможност да спре и да го пропусне да премине преди да извърши маневрата по завИ.е наляво. Изтъкнато е, че мотоциклетът се е намирал на разстояние около 10 метра от мястото на удара, а автомобилът на около 3 метра, поради което водачът на първия не е имал възможност да предотврати произшествието. Обсъдената авто-техническа експертиза е кредитирана, тъй като е преценено, че същата е изготвена след преценка на всички относими документи, като е отговорила подробно на всички поставени релевантни въпроси. От приетата от първоинстанционния съд като компетентно изготвена и неоспорена от страните СМЕ, е установено, че: в резултат на произшествието ищецът получил закрита фрактура на лявата лопатка, фрактури на 4-то и 5-то ребро в ляво и порезна рана в лявата подбедрица; след катастрофата постъпил в болнично заведение с извършена обработка на раната и операция на лявата лопатка с поставянето на метална плака и винтове; фрактурите са зараснали окончателно за срок от 30 дни, а общо лечебният срок е приключил за около два месеца; понастоящем здравословното състояние е възстановено без данни за усложнения или негативни последици. Въззивният състав е възприел изцяло направените фактически изводи, доколкото е намерил, че експертизата е изготвена след преценка на всички събрани по делото доказателства – медицинска документация, като е отговорила подробно на всички поставени релевантни въпроси. От свидетелските показания на разпитания в първоинстанционното производство свидетел е установено, че: след изписването от болницата и за период около два месеца ищецът не бил в състояние да се обслужва, поради което активно бил подпомаган от неговата майка и свидетеля; изпитвал болки и приемал обезболяващи средства; преди катастрофата спортувал, но след това започнал по-затворен начин на живот и не се върнал към тези си дейности. Въззивната инстанция е приела за достоверни свидетелските показания в посочената част, като е констатирала, че не са вътрешно противоречиви, житейски логични са и се потвърждават се и от останалите събрани по делото доказателства, като субективните възприятия за последиците върху психиката на ищеца и изживените от него болки и страдания са непосредствени. При така изяснената фактическа обстановка, въззивният съд е намерил, че заместващото обезщетение на ищеца за причинените му неимуществени вреди от противоправното поведение на делинквента е в размер на 20 000 лева. Отчитайки високия нормативен максимум на застрахователното обезщетение, е приел, че последното представлява парично право, като неговата обезщетителна функция е насочена към получаване на имуществени блага, чрез които пострадалият да бъде морално удовлетворен. В тази връзка като е взел предвид обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие – втората половина на 2020 г., и наложилите се морални норми в обществото; самият механизъм на причиняване на увреждането; съдебната практика за заплащане на заместващо обезщетение при подобни травматични увреждания; възрастта на пострадалия – 36 години при настъпване на процесното застрахователно събитие, въззивният съд е приел, че заместващото обезщетение за преживените от ищеца болки и страдания вследствие на настъпилото ПТП е в размер на сумата от 20 000 лв. Отчел е също така, че лечебният и възстановителен период е продължил общо около два месеца, в който ищецът е бил затруднен в обслужването, като след това е настъпило възстановяване и липсват данни за усложнения или трайни негативни последици. С оглед на гореизложеното, въззивната инстанция е обобщила, че заместващото обезщетение на ищеца за причинените му неимуществени вреди в резултат от процесното ПТП, възлиза на сумата от 20 000 лева, до който размер предявеният осъдителен иск следва да бъде уважен, а първоинстанционното решение съответно потвърдено в обжалваната отхвърлителна част. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставеният от касатора в инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, обобщено се свежда до уточнения от съда въпрос „за критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ “. Този въпрос е обусловил изхода на спора, поради което изпълнява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е формирана задължителна практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. и постоянна практика на ВКС, в която са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищеца иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид фактите и обстоятелствата, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Отчел е механизмът на причиняване на увреждането, обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното ПТП, установената съдебна практика при подобни травми, възрастта на пострадалия към момента на увреждането, както и възстановителният период. Следователно не е налице отклонение по приложението на чл. 52 ЗЗД със задължителната практика на ВС и постоянната практика на ВКС. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване. Правилността на акта подлежи на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК, както се посочи в мотивите по-горе. Следва да се посочи още, че разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Неоснователно е и искането за допускане на касационното обжалване по същия поставен въпрос на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се посочи, че жалбоподателят недопустимо се позовава по един и същи въпрос едновременно на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, доколкото се касае за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат свое самостоятелно приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС, не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение когато по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба – за да се създаде съдебна практика по прилагането ѝ или да бъде тя осъвременена. Наличието на съдебна практика по поставеното питане, изключва приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите такива за настоящото производство. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответната страна юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева за настоящото производство, опредено съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ, във връзка с чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,